ВЛАДИМИР ЛУКОВ – ГЕНИЯТ У ИЛИЯ БЕШКОВ И ГЕНИЯТ У ТОЛСТОЙ

ДУХОВНИ ПАРАЛЕЛИ

Из "Черната тетрадка" - Илия Бешков (1901-1958):

... Духът, плътта и същината на Русия е Толстой.

Аристократ, мужик, граф, християнин който мрази Бога и човека от сатанинска гордост!, богаташ, който не е дал никому повече от пет копейки и то срещу целуване на ръка, въздържател и вегитарианец, дълбоко и всестранно порочен, вмукал в себе си цялата земна жизненост, лишен абсолютно от небесен дар този "човек" стана писател с чудовищна упоритост от завист към Шекспир, Сервантес и ... Омир дори. От завист към новия завет и лично към Христос – този човек изгради своето литературно дело – евенгелието на безлюбието и омразата, които той извлече от руската и от "своята душа" и вмени тези скрижали на русина за вечни времена. (1950 г.)

***

Владимир Луков:

Попитах преди около тридесет и кусур години един мой русенски приятел, Петър Петров, отличен професионален литератор и литературен критик, коя книга на Толстой смята за най-мъдра, за да я прочета – като му казах преди това, че едва ли бих имал време да прочета всички негови многобройни и обемисти произведения.

"Възкресение" – отговори ми той.

Купих веднага книгата от софийската руска книжарница – луксозно руско издание на български – и я прочетох.

И – слава Богу! Аз, който по него време, започнах вече да се смятам за "изперкал" от това, че получавах от Живота, нашият Учител, съвсем неочаквани от мен, но отнасящи се до мен живи Негови послания от "случайни" реплики и или от „странни“ поведения на хора, на птици и животни, открих, че и Толстой е получавал подобни живи послания. И че ги е описал в невероятно жива психологическа яснота.

Например в сцената на затвора, в който героят му Нехлюдов е на „свиждане“ с героинята му Маслова, несправедливо обвинена в убийство, прелъстена някога като крепостничска девойка и изоставена от младежа-дворянин Нехлюдов, който осъзнава сега вината си, че той е причината за порочния живот, който е водила Маслова в руските вертепи и в крайна сметка – да е несправедливо обвинена в убийство с възможността да й бъде произнесена от съдебните заседатели, между които е и Нехлюдов, насправедлива смъртна присъда. Та, в затвора, в условията на масово свиждане, Толстой ни разкрива с неимоверен драматизъм и с повратен като послания на Живота психологизъм онова, което се случва като „възкресение“ в душата на Нехлюдов. Ето как.

Разбрала обаче по дрехите му, че е богат човек, тя се усмихна.

Вие при мен ли? – приближи тя до решетката усмихнатото си лице с леко разногледи очи.

Исках да... ви видя... – Нехлюдов не знаеше как да каже „ви“ или „те“, и реши да каже „ви“. Говореше не по-високо от обикновено. – Исках да ви видя... аз...

Ти не го усуквай – крещеше до него дрипавият мъж. – Вземала ли си или не си вземала?

Казвам ти, умира, какво искаш още? – крещеше някой от другата страна.

Маслова не можеше да чуе какво казва Нехлюдов, но изразът на лицето му, докато говореше, изведнъж му напомни за него. Но тя не можа да си повярва. Обаче усмивката изчезна от лицето й и челото й започна страдалчески да се гърчи.

Не чувам какво казвате – извика тя, като се взираше и все повече и повече мръщеше чело.

Дойдох...

Да правя това, което съм длъжен, покайвам се...“ – Каза си Нехлюдов. И щом си го помисли, сълзи бликнаха в очите му, задавиха гърлото му и той млъкна, вкопчил пръсти в решетката, правейки усилие да не се разридае.

Казвам ти: защо се пъхаш, където не трябва... – викаха от едната му страна.

Кълна се пред Бога, нищичко не знам – крещеше затворничката от другата страна.

Като видя вълнението му, Маслова го позна...“

***

И така, аз, Владимир Луков, чрез книгата „Възкресение“ на Лев Николаевич Толстой, влязох в курса на "извънредната" човешка нормалност, която за всеки друг е или би изглеждала налудна като състояние. И мисля сега, че Илия Бешков "абсолютно" не е прав да смята Толстой за "лишен абсолютно от небесен дар" и че е станал "писател с чудовищна упоритост от завист към Шекспир, Сервантес и ... Омир дори.".

С "чудовищна упоритост" – да, но само и единствено по отношение на придобиване на висини в художественото майсторство.

В литературния майсторлък.

Сам Толстой е бил самосъзнателен за "чудовищната упоритост", която майсторството в изкуството предявява към обречените по Божия промисъл да му се посветят и служат.

И е засвидетелствал това безупречно в статията си "Що е изкуство".

А да си адресат на живите послания на Живота не е въпрос нито на "чудовищна упоритост", нито на преднамерена интелигентност или ерудиция, нито на литераторство, а си е пар-екселанс Божа работа. Да чуваш „от едната си страна“ гласа на Истината – „Ти не го усуквай...“! Покай се ясно! А от другата страна – гласа на „дяволското“ си его – „Казвам ти: защо се пъхаш, където не трябва...“

Със сетива трябва да си дарен от Бога – както всъщност е бил надарен с такива сетива (за същите послания) граф Лев Николаевич Толстой.

***

И тъй – понеже не съм професионелен литератор и понеже точно поради това трудно се ориентирам в литературните светове, реших за себе си някъде около 26-тата си година, когато чета някой "голям" поет, писател или философ, да гледам в книгата му той кого е чел, за да го чета и аз.

Така, четейки книгата на Освалд Шпенглер „Залезът на Запада“, попаднах на "най-гениалната творба на Л. Н. Толстой "Анна Каренина"".

И бях наистина смаян от посланията на Живота, които Писателят разкрива с неимоверното си художествено майсторство в нея.

Кучето на Левин се чуди защо хората не разбират езика му! Първичният, вселенски език, на който общуват всички живи твари с изключение на хората, които от многото ум в себе си са загубили способността си да го говорят.

А самия Левин се чуди как така сухият като чироз възрастен косач, който обядва само с кора сух хляб, накиснат в алуминиевото му канче във вода, гребната от реката, коси с такава лекота тревата, че тя, сякаш недокоснала се още до косата му, сама поляга пред него.

Какво майсторство и съвършенство у косача! да действа така, като че ли бездейства!

И какво художествено майсторство у Толстой – да види и да изрази това съвършено действие на косача като послание на Живота, отправено към самия него като писател, към героя му Левин и към всички нас, неговите читатели, които със всичката си "чудовищна упоритост" едва ли бихме могли да окосим без да капнем от умора за един ден един декар степна трева.

Впрочем, и според Лао Дз (роден 601 г. пр. Христа), това именно е съвършенството "да действаш така (в работата си, в призванието си), като че ли бездействаш".

И според Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831) е същото – "Съвършенството е почивка върху собствените ни възможности за действие.".

Да не говорим за това, че и стотици животи време не биха ни стигнали с "чудовищната упоритост" на Толстой да напишем творба, която да се съизмерва по значимост с неговата.

А "Критичния очерк (на Толстой) за Шекспир и драмата" е наистина критичен и подобава да е такъв за един колос в литературата,

който се изправя срещу друг колос в нея.

"Само големи поети могат да четат големи поети." – пише Хенри Дийвид Торо.

Но това е вече друга обширна тема.

Тук от нея или от мисълта на Торо можем да изведем само това или да видим в ракурса на това, което пиша, само това, че изкуството, поезията или литературата изобщо, си има свои адресати; свои избрани от самите литературни произведения читатели.

Явно Илия Бешков не е адресат на творчеството на Толстой – както е възможно и Толстой да не се е оказал адресат на творчеството на Шекспир – затова го е подложил на „убийствена“ критика.

Но за всеки случай критиката му към Шекспир съвсем не е повърхностна (и съвсем не е мотивирана от завист), а е проникновена – особено по отношение на „поетичния“ „вулгарен“ език на Шекспир.

Накрая признавам – издълбоко съм прочел само три книги от Толстой – споменатите две ("Възкресение" и "Ана Каренина") и книгата му "Що е изкуство", в която е и въпросният "Критичен очерк", насочен срещу Шекспир...

И те са ми достатъчни, за да виждам в себе си Геният у Толстой..,

.http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov