АТАНАС ТОНЧЕВ – ОГЛЕДАЛО НА НАШИЯ СВЯТ

Отдала младостта и зрялата си възраст на журналистиката, пребродила половиния свят, Здравка Димитрова се заседява в едно кътче между Добруджа и Делиормана, за да напише и да ни поднесе една увлекателна и оригинална книга, наречена Срутено небе.

Съдържанието на книгата обхваща епохата между две политически системи, две духовни нагласи, два свята. И цялото многообразие на времето – с романтиката и възторзите, с разочарованията и катаклизмите, загатнати не случайно още в заглавието на творбата. Пъстър калейдоскоп от многолики, своеобразни и запомнящи се персонажи, случки и събития. А заедно с тях – един неизчерпаем извор на зрели мисли, актуални разсъждения и обнадеждаващи изводи.

Цялото повествование върви от първо лице и в един нескончаем разговор с историята – минала и настояща, с хората – живи и мъртви. Задава им въпроси, цитира отговори, спори с тях. По същия начин разговаря и с компютъра си, и с читателите, все едно, че са пред нея. Така тя излиза от самотната орбита на автора и се влива в множеството персонажи, населяващи творбата.

Особено впечатление прави стремежът й, описвайки хората, случките и събитията да търси необикновеното в тях, да изненадва с неочаквани обрати в сюжетното развитие, както и непрестанното й дирене на доброто, даже в отрицателните прояви и явления.

Творбата е замислена като своеобразен дневник на авторката с наблюденията и преживелиците й. Но тя е надскочила проекта си и е превърнала четивото в оригинално белетристично произведение. Често напуска границите на малкото село Голям извор и задълбава в насъщните проблеми на цялата страна, та и на големия свят. Но не като някаква хроника от радиото, телевизията или пресата, а винаги от свои извори, опира се на собствени разкрития, впечатления и проникновения, винаги свързани по нейния си начин с живота и битието на селото и жителите му.

Здравка Димитрова нито е родена, нито е израсла там. Тя е пришълка в селото. Ала читателят трудно би могъл да разбере това, ако не му бе подсказано. Защото е вложила огромни усилия да проучи характерните черти на местните люде, да се приспособи към тях в езика, говора, бита, поведението... Това е помогнало да вникне дълбоко не само в нравите и живота им, но и в психологията им, помогнало е да ги опознае извътре, да вникне в мислите и постъпките им, да почувства трепета на сърцата им. Без това не би могла да ги обрисува така образно и тъй истинно. Помогнало й е да направи деликатно и убедително своите внушения за нуждата от хуманност и доброта, от толерантност и добросъседство.

Но като казвам „приспособила се”, държа веднага да отбележа, че Здравка Димитрова е съхранила собствената си идентичност. Както журналистиката не е успяла „да изглади индивидуалния й стил”, така и влиянието на селото не е могло да обезличи езика и говора й, нито начина на мислене и житейското й поведение. Още едно достойнство, което ясно личи в книгата. Здравка винаги си е била особен и неповторим индивид, да го наречем оригинал. Тя не върви по отъпкани пътища, търси си своята пътека, има си свой начин на мислене, свой подход, свои набези. Не знам дали това е донесло полза в живота й, може би тъкмо обратното. Инаквостта винаги е предизвиквала неприятности за човека. Но не съм я видял да сведе глава, да се откаже от привичките си.

Нейната находчивост се вижда с просто око в книгата. В сериозния тон на четивото има много хумор, вплитат се закачки и сатирични задевки, преминаващи ту в тънка ирония, ту в остър, но незлобив сарказъм, проличава умението й да превръща драматичните моменти в трагикомични, впитайки в тях занимателни пикантерии, които в селото са в такова изобилие, че според нейния израз, могат да се мерят на килограм...

Друга хубава находка е хрумването й пред разказите да извежда от текста като цитат някоя важна мисъл. Това е нейният акцент, който тя иска да бъде забелязан, върху който иска да се замислим. В много страници проличава недоволството на хората от поредния политически преход, настъпилото разочарование, угасналите надежди, породени в началото му. Чудно ли е тогава, че Здравка е избрала за заглавие на книгата си „Срутено небе“?

Но държа да отбележа:

Срутено небе не е художествена мемоарна книга. Не е и милозлива книга за родния край. Тя е огледало, в което вярно и многолико се отразява нашият, типично българският свят в очертанията на малкото селце с името Голям извор.

Атанас Тончев, писател,

от книгата му Литературни откровения, ИК Световит, 2015

(Публикация чрез Здравка Димитрова, София, 24 юни 2021 г.)

https://svobodenpisatel.org/…/2012-12…/951-zdravka-dimitrova