Проф. дфн СИМЕОН ЯНЕВ: БОТЕВ – ОТВЪД ПОНЯТНОТО

В поезията, публицистиката и живота на Ботев, при цялата яснота и видимост като на длан, за всичко казано и направено от него, и с ума и със сетивото си, човек се докосва до нещо непонятно, нещо неразбираемо, нещо може би изобщо непознаваемо, но властно неотстранимо.

Ботев във всичко е в противоречие с всичко, което е.

Възрожденец, кой би се наел да твърди, че той е човек на Възраждането?

Зарязал поезия, семейство и живот заради българското, кой няма да признае, че и в поезията, семейството и живота, той не е мразил нещо повече от българското – такова, каквото е било.

Тоест недостойното, тоест – робското.

Сега, когато някакви самозвани наставници искат да ни поучат да се откажем от робството, само ние дълбоко в себе си знаем защо не можем да го направим.

По същия начин – и преди, и сега – в поезията и публицистиката му вън от смисъла той би могъл да бъде усетен като простонароден, дори наивен поет, докато разумът ни в смисъла му се разтръсва от прозрения за прозрачни, та чак призрачни дълбини, които спират дъха като пред неведомото.

И това съвсем не са думи, а някакъв наш атавизъм под тях, някакво като че преддумие – вопъл.

Гигантският вопъл на българската душа, роден в предвечно мълчание и потънал в предвечността.

Сигурен съм, че хора, родени в България, усвоили езика като роден, не биха разбрали това.

Нито арменецът, нито турчинът, нито евреинът.

Дори и ние самите – ние не го дочуваме най-често, а когато го чуем – онемяваме.

Иначе в песните и думите, останали от Ботев, има един пласт овехтялост, свързан с лексиката на езика.

Под него – всяка мисъл е днешна мисъл, всяка идея – днешна идея и всяко чувство – най-силен израз на чувства на днешен човек.

Но повече желани, отколкото реални, повече въобразени, отколкото действителни са тия наши прочити на неговите мисли.

Този човек като че ли е живял в някаква своя система от ценности; някаква нова аксеология, която и днес не сме достигнали и щом век и половина напразно следваме, без да я разберем, може би и ще остане недостъпна за нас.

Като казвам нова аксеология, имам предвид не продължението на ония ценности, които Възраждането съзнава и създава – излизането от черупката на личната добродетел от християнски тип, развитието на чувството за отговорност към другите като върховен израз на отговорността към себе си, прехода от чувство за род към чувство за родина и народ и вътрешната приготвеност да се заложи живота заради тях....

Всички тия добродетели, които са лице на Възраждането и са великолепно изразени и в поезията на Славейков и Чинтулов, и в прозата на Друмев и Каравелов, и в текстовете на възрожденците изобщо, не могат да опишат нито живота, нито публицистиката, а още по-малко поезията на Ботев.

В живота на Ботев, в публицистиката на Ботев и особено в поезията му са заложени ценности, които са от категориално друг порядък. И неразбирането на този порядък е създавало от близо сто и петдесет години насам безпорядък, екцесии, скандали около името му.

Ботевата необикновеност е непрекъснато етикирана, за да бъде обяснена; той е бил отначало за умереното обществено мнение скандалджия и безбожник, крадец дори, после нихилист, после социалист и накрая дори основоположникът на комунистическата идея в България, както е в най-ново време поет на паникостта, „нарцисистичният Ботев”, чиято поезия е обсебена от „нарцисистичното удоволствие” и други идиотизми на фройдисткото мислене..

Всички етикеции на Ботев и поезията му освен собствената си приблизителност към феномена Ботев, доказват непрекъснато и последователно във времето и невъзможността си да бъде обхванат цялостно Ботев; всички те казват някаква истина, която никога не е цялата истина, особено по отношение на аксеологията му, където е просто лъжа.

Истината за Ботев досега е постигана повече от писатели и поети, отколкото от критици и коментатори.

Захари Стоянов е по-близко до тази истина, отколкото Димитър Благоев и д-р Кръстев, да не говорим за Георги Бакалов и Тодор Павлов.

Дори Боян Пенев и Владимир Василев свиват своите блестящи прозрения до един етикиран и схематизиран Ботев.

У коментаторите си Ботев ту става икона, ту става вагабонтин, „нарцис или паникьосан субект”, а у най-посредствените „несъзнал себе си субект, който вместо да си седи в кабинетчето и да ниже прекрасните си стихове, извършва пърия в Европа грандиозен терористичен акт.

Без да е възможно да се обгърне феноменът Ботев, възможно е поне да се прозре, че той не трябва да бъде извеждан нито от възрожденската аксеология, нито от следосвобожденския прагматизъм, нито от днешния краевековен скептицизъм, нито от днешното ни равнодушно отчаяние.

Категориално различното в аксеологията на Ботев е, че неговите ценности не се надграждат над ничии други възрожденски или руско-анархистични, а се противопоставят на всички други именно като лични ценности, като ценности при които личността е върховна ценност, но не безучастна и безотговорна – точно обратното! – към социалните и национални тегоби на другите.

У Ботев дори Бог не е клишираната от векове представа, но е вътрешния Бог, изтръгнат и все пак сроден с клишираната представа, че властта не е само престъпление и насилие, но и необходимост от висш порядък.

И тъй нататък, и тъй нататък...

Ботев не може да бъде изведен като икона, като образец от нито една представа – българска или чужда, както и поезията му – еманацията на феномена Ботев не може да бъде поставена нито като връх, нито като край на възрожденската поезия, както не се оказва и начало на новата българска поезия.

Ботевата поезия е като светкавица в мировото поетическо небе за онзи, който може да я усети…

Вазов, комуто дължим иконостаса на българската идентичност и който в „Епопея на забравените” сякаш е надминал себе си в изографисването на сакралното, не е отредил там място за Ботев. Много пъти е бил поставян въпросът защо.

Всъщност излишен въпрос. Вазов много добре е знаел защо. Устроен за идеалното, за героичното у човека, той е написал марша-химн „Тих бял Дунав ”.

И това е една от най-хубавите и най-български, българска песен за саможертвения горд поход на мъжете, които отиват към смъртта като на сватба.

Някои идиоти в новите времена нарекоха завземането на „Радецки” терористичен акт въпреки заслепяващата откритост, тържественост и показност на акцията, с посланието към европейските сили, с мирното слизане от кораба, с всичко, спечелило удивлението и възхищението на капитана и на моряците.

Националната телевизия на времето си огласи тоя идиотизъм и сама влезе в тон с него поне по отношение на тия, които я управляват с парите на данъкоплатците.

Самият Вазов е изразил в химна-марш само това, което разбира.

Така е постъпил и в другото свое стихотворение за Ботев „Той не умира”.

Той никога не е посегнал към неразбираемото у Ботев, към това, което не е както за тълпите, така и за тесните интелигентски гърди и свряните в тях подкрякващи душици.

И до което единствено /макар и доста външно/ с гениалната си овчарска дързост и непостижима простота се е докоснал в цялата ни литература само Захари Стоянов.

Нямаме никаква възможност да правим икона от Ботев, зад която да скрием днешната си и вчерашна нищожност.

Както и нямаме никаква възможност да го отстраним от живота си, докато още не сме изчезнали, с всичко негово и с онова любовно негово проклятие, което така и не проумяхме век и половина:

аз веч нямам мило-драго,

а вий, вий сте идиоти.

Това, което единствено само можем е непрекъснато да осъзнаваме:

наш, той не бе един от нас.

  https://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-…/1004-simeon-yanev