Проф. дфн СИМЕОН ЯНЕВ – ГОЛЯМОТО ЗАВРЪЩАНЕ

Днес, 25 май 2021 г., е рожденият ден на Кольо Николов - емблематично име за българската литература от 60-те - 70-те години. Два пъти емигрант в Америка, след кратко завръщане в България през 80-те, забравен напълно, той се завърна в литературата с един обемист сборник разкази, издаден току-що от пловдивското издателство "Жанет-45". Трите последни години работихме с него върху този сборник и по негова молба написах предговор , който по неизвестни за мен причини не излезе с книгата. Позволявам си да го приложа тук като моя поздрав към автора и приятеля за осемдесетгодишния му юбилей и за улеснение на читателите, които ще прочетат тази прекрасна книга.

 

ГОЛЯМОТО ЗАВРЪЩАНЕ

І.

Кольо Николов е емблематична фигура в българската литература от 60-те и 70-те години на миналия век. Някога той влезе в литературата, както тогава се казваше - с летящ старт. Беше времето на Висоцки, на Аксьонов, на чешките филми на Форман, на хипитата, на младите Бийтълз, а у нас след две-три книги традиционализъм изведнъж блесна Радичков с „Вятърът на спокойствието”, „Свирепо настроение”, „Последно лято” за да продължи все така неконтролируемо с една проза избягваща предписанията, задължителния оптимизъм и верността към заветите.

Но и въпреки Радичков, българската проза имаше да разсъблича още много заветни доспехи, които отдавна никой не атакуваше и да търси новия си образ в едно поколение, родено след войната, жадно за удоволствията на живота, разбиран като естествено право.

На тоя фон някъде през 1964-5 година в печата (в. „Народна младеж”, в. „Студентска трибуна”, в. „Пулс”) заваляха разкази от някои си Кольо Николов с тематика младежка, студентска, но герои стоящи някак си „извън релсите”. Вместо момчета за пример, каквито геройстваха изобилно в прозата дотогава, тук се подвизаваха веселяци, пакостливи майтапчии, (добродушно и понякога не съвсем) погаждащи номера на сериозните хора, уж безобидни, а някак безотговорни.

Тогава отговорността бе вездесъщо, водещо качество. Да бъдеш отговорен означаваше да съзнаваш, че преди да бъдеш Стоян, Драган или Петкан, ти си задължен на хилядите преди теб, които са загинали за да живееш ти. И докато те са се борили за да бъдат свободни, ти си роден свободен и затова - бъди признателен в своята подарена свобода.

Този Кольо Николов пет пари не даваше в своите разкази за подарената му свобода. Героите му разиграват „кодоши” – майтапи, все едно си на карнавал и някой ти дръпва маската – как така? Какво общо има животът с карнавал? Животът, както се каза, преди всичко е отговорност към родители, към семейство и към Партията естествено, а тук ти се разиграват „кодоши”.

Кодоши беше думата, с която тогава се обозначи тая проза между сериозното и несериозното, между закачката и пренебрежението, между лиричното и заядливото. И тая именно проза във видимото си пренебрежение към главните теми на героичното време започна да печели не само читатели, но и подражатели.

Във втората половина на шейсетте вече я бяха нарекли „инфантилна” – хлъзгав термин, който намекваше за нещо обещаващо, но и недозряло, нещо симпатично, но и някак анемично в нашия иначе богат (уж) във всяко отношение живот.

Така изглеждаха нещата в онова време преди повече от половин век, когато новото следвоенно поколение влезе в литературата.

***

Един огромен проблем чакаше решение в българската проза тогава в началото на 60-те години. Това беше проблемът с езика – вкоравен, клиширан, изсушен от табута в суховеите на 50-те. Заплашен бе самият дух на езика - една ситуация, подобна на днешната, когато езикът под неистовия натиск на чуждици и словосъчетания, символизиращи "ученост", "престижност" и модност се превръщаше в носеща схема, гола конструкция на друг, подменящ език. Заплашена бе, както и днес, уникалността на мисловните му конструкции, изключителното в него - свободата на синтаксиса му, играеща с логическите ударения и разкриваща изобилие от възможности във всяка синтагма, във всеки изказ.

В една яростна студия („Невидимият салон”,1961) Цветан Стоянов бе диагнозирал проблема и същевременно направил първата стъпка за разоковаването на езика, за освобождаването му от клишета с двайсетгодишна давност, както и от бюрократизирането му в речта на една разплодила се псевдомодерност.

Както вече се каза, този проблем си намери майстора в лицето на Йордан Радичков, но и в разказите на младия Кольо Николов. Но докато Радичков даваше нов живот на стари, изконни български думи, докато променяше и връщаше българския синтаксис към захаристояновския простонароден ехтеж и докато покрай (и във) примитивното му вдъхваше едва доловима ирония, която го превръщаше в условност, Кольо Николов с едно поколение по-млад, блесна с една младежка проза, която невинно на пръв поглед рушеше забраните, иронизираше вкостенени идеологизми и постепенно въвличаше във високата литература ниския, всекидневен изказ на младите от 60- те.

През 1966 г. Кольо Николов издаде първата си книга, сборник с разкази под заглавие „Облаци от бяла светлина”. В следващите няколко години затвърди присъствието си с още две томчета разкази „Влог в швейцарската банка” (1969) и „Слънчеви квадрати по зимния плаж” (1970). Усещате ли кодоша още в заглавията? Това беше мислене извън канона макар и някак наивно-детинско т.е. инфантилно. Това са и книгите, които и досега той си харесва най-много, защото са писани, както сам казва, „като в тъмна стая – бързо, без да се съобразявам с нищо. Може би не са най-майсторски като изказ, но са най-искрени.” / Личен архив С.Я./

Особеното на белетристиката на Кольо Николов от първата му книга (и до сега) е откритата документалност на изобразеното. Ако имахме наистина автобиографията му свободно бихме могли да свържем определен разказ от еди коя си книга с определен период от пре/живяното, както би казал Влайков.

Само че преживяното на Кольо постига интимност не в спомена и реставрацията на едно завинаги отминало време, а в асоциациите със сегашното и синхронността на емоциите, произлезли от тия връзки, както е в повечето ( и според мен най-добрите) разкази от тази книга. Интимната топилня, която ни предлагат тия разкази, както някога така и сега преобразява читателя от зрител в съучастник в действието и това умение му е вродено, защото го откриваме във всяка негова книга и защото, както интуитивно го е казал някога Камен Калчев във встъпителните думи към първата му творба, "вие (има се пред вид читателите – б.м.) се досещате, че пред вас стои разказвач, който знае повече от обикновените неща за изкуството и литературата". Но кой може да знае повече от обикновените неща за литературата преди да е написал първата си книга освен оня комуто знанието е вродено? Единствено талантът с неговата предразумност и този факт един опитен и почтен писател като Камен Калчев не е искал да го спести макар че тогава това е било едно повече предсказано, отколкото доказано твърдение.

Затова пък сега можем да кажем: наистина, защото му е вродено. "Котаракът на Брейдбъри" е последното и най-високо потвърждение на това умение.

***

Инфантилната проза на Кольо Николов стана течение в българската литература през 70-те и постигна своето амплоа в 80-те чрез книгите на такива автори като Янко Станоев, Станислав Стратиев, Димо Димовски, Росен Босев и още неколцина от това поколение. Тя носеше предчувствия за нещо ново и неканонично. Бдителни критици я свързваха със Селинджър или Керуак съвсем нелепо, защото както излиза от статистиката на преводите, Селинджър е издаден една година преди „Облаците...” но разказите на Кольо са печатани година-две преди да се представят в издателството, а тогава той не е знаел английски.

Що се отнася до Керуак, Кольо Николов беше изразил близост с него далеч преди той да е преведен на български и изобщо да е преминал стената (разбирай Берлинската). Сюжетиката на пътя, пътят като метафора, пътят, превърнат в мит на живеенето е родов белег и за двамата.

Повдигната на квадрат тази необяснима близост би могла да се изрази като общност в духа на времето, която не може да бъде възпряна нито от идеологеми, нито от граници, ни даже от цензури и автоцензури. Въплътен в езика, този дух означаваше бунт, несъгласие, съпротива – съпротивата на следвоенното поколение и на Изток, и на Запад срещу вкостенелите нрави, срещу геронтократическите йерархии, срещу самото разбиране на живота като задълженост и задлъжнялост. Политически той се изрази в мощните студентски движения от края на 60-те на Запад и Пражката пролет на Изток, а след осланяванео й в Прага и в целия източен блок в едно нераглемантирано, но повсеместно разрастване на поливалентността и амбивалентността на езиците.

Това състояние на решителна нужда от смяна на езиците най-добре се описва още в терминологията на поетиката на Аристотел като изместване на катафатичното (безусловно истинното) с апофатично (разколебано двусмисленото) мислене в огласяващото ги слово. Разбира се, не в теософския смисъл, а като преднамерено смесване на позитивно с негативното, на истинно с лъжливото, достигнало в постмодернизма до тотална доминация на софистичното като форма на апофатизма.

Кольо Николов в българската литература от 60-те и 70-те е въплащение на началния етап в тези глобални процеси на модификация на мисленето и езика. Той е символът на третото и последно поколение на оная литература, която днес е наричана литература на НРБ или по-често и пейоративно литература на соца. Ако първото – култовското поколение тогава – запълни с антифашистката и бригадирска тематика, с плакатен оптимизъм и революционни заклинания 50-те и част от 60-те години на социализма, в който най-съдбовните събития бяха национализирането на предприятията, разобличаването на култа и изземването на земята от частните й стопани, то второто – нареченото априлско, бе дало израз на готовността си да съгражда литература в нормата на възприетата идеологема.

Затова пък следващото ги трето (и първо следвоенно) идва за да покаже, че иронията не е само хумор, а и отстоявана жизнена позиция.

ІІ.

Издал още няколко книги, възторжено приеман в началото и не толкова възторжено впоследствие, през 1976 Кольо Николов заедно с жена си избяга в Америка.

Шокът от „измяната”, каквато бе практиката тогава, бе покрит с мълчание и името и книгите му потънаха в забрава.

***

Но през 1979 г. беглецът, който между впрочем не се бе ангажирал с нищо политическо в лагера на враговете, най-неочаквано се върна в София.

Това завръщане бе студен душ за ония, които искаха да видят в негово лице непокорното дете на системата и безразличие и отегчение у другите, които го бяха приели преди бягството като надежда на младата литература. В тоя вакуум той издаде няколко книги, близки по стилистика на ранната му проза, със сюжети от американския му живот, но те не намериха отзвук у критиката, превръщайки го в жив мъртвец, въпреки несъмнените качества и на новата му проза.

Така го заварва 1989 година с рухването на европейския социализъм.

***

Няколко години по-късно Кольо Николов отново пое пътя за Америка, този път влян в потоците на икономическите емигранти и като че окончателно изчезна от литературния хоризонт. Но това изреждане на фактите едва ли е достатъчно да обясни движещите механизми на едно толкова ярко амбивалентно поведение. Затова нека засега хипотетично приемем, че те се управляват от литературни амбиции и литературни. разочарования и от нищо друго. Накратко казано започнал така блестящо и станал емблема на поколението си, Кольо Николов предизвиква съдбата с първото си бягство в Америка и това завинаги обръща живота му.

Оттук нататък той непрекъснато плува срещу течението. Напуска Америка, за да се върне в България, където времето му е вече отминало, и се връща в Америка за да работи изнурително, винаги далеч от литературата и да напише една книга – книгата на живота си, която е неговото съкровено послание – весело-тъжно и непретенциозно-мъдро послание не просто на един емигрант, а послание на един писател, който не експериментира като писател над белия лист, а експериментира със себе си, със собсвения си живот.

ІІІ.

Преди три години започнах книга за инфантилната проза в българската литература, проза с която се идентифицира някога моето поколение и не ми струваше нищо да намеря в мрежата адреса на първосъздателя й и после да възобновя контактите с него. Оказа се, че той живее живота на нормалния български емигрант – установил се беше в

Лос Анджелис, по-точно в Холивуд, усвоил бе пет-шест нови професии –продавач в магазин, работник на бензиностанция, пощальон и други подобни и така бе проживял в грижа за семейството си последния четвърт век. Не се окайваше от живота си, не се срамеше от професиите, с които се изхранваше, сякаш забравил някогашните свои славни години. Изненадата беше, че в този съвсем не лек живот, не бе забравил призванието си и активно бе писал разкази, които не бе показвал никому.

По-късно прочетох някои от тях във Фейсбук.

Активирахме контактите си, докато той довършваше книга, замислена като 100 разказа за Америка.

Когато преди няколко месеца ми я изпрати завършена, прочетох я с нарастващо въодушевление веднъж, и за да се уверя в предчувствията си - и втори път. Имах усещане за един възкръснал Кольо Николов, пак ироничен, но не в инстанцията до кодоша, а помъдрял. Още повече, че конкретните му, почти документални холивудски истории, странно алюзират един неочакван Монтерей, но далеч не само от бъмове (отрепки), а и от вкопчени в живота и в американската си мечта люде от целия свят. Този свят на Холивуд и Лос Анжелис още по-странно се преплита с лирико-комичната българска зарисовка на автобиографични ескизи от преди половин век. На едно трето ниво повествованието се измества в свидетелски показания за американски и български писатели, с които автобиографистът- писател е контактувал или живял.

Ето какви са основните наративни потоци на тази книга, която ни пренася в декора на Холивуд, за да ни разкаже как се изгубва България от втората половина на ХХ век в провалени приятелства и съхранени признателности, в размисъл за най-всекидневния и най-абстрактния човешки проблем - какво е живота и какви употребите му.

С отлична памет не само за силните години на младостта, но и за цветното, различното у човека по пътя, с вроден хумор и изненадващи метафори, с умение – какво само умение! - да асоцира някогашно и днешно, в „Котаракът на Брейдбъри” той се превръща в свидетел на междувековието и между световете.

Мисля, че тази книга ще ни върне един забележителен писател. Не само защото той отдавна не е в България и редица години не се е появявал в печата, а защото се връща с книга, каквато нямаме в момент, когато самолетите все още пълни, излитат я за Америка, я за Германия...

Но какво представлява самата книга?

Книга с разкази, най-често къси, понякога малки новели, а някои от тях, по време или по място на действието, организирани в цикли, слепяващи място с неприсъщо му време. Разделена е на девет части ( но не задължително заради деветте кръга на Данте). Първата, както се изразява самият той е нещо като увод, а всъщност поглед към света в самия край на хилядолетието, което ни бе съдено между стотици поколения неудостоени с такава съдба да преживеем.Епилогът си е епилог, а седемте части между тях са всекидвевния американски живот на един емигрант, премислящ миналия си живот на писател. С други думи това е самата книга спояваща американското пространство с български спомен или пък асоциативно обвързващо хора и случки в конгломерат от преживяно и въобразено. С едното и другото се гради историята на автобиографичния Аз във физическата му цялост и психична двоимост. Този Аз в непринадлежността си нито към единия, нито към другия свят има удобството да скицира/сканира от реална дистанция, онова, което без никаква дистанция лежи в самия него. Това незабележимо променя жанровата структура на разказаното от малки новели до автобиографични повести, за да се превърнат накрая в огромен документален, а всъщност лиро-епичен разказ за един неспокоен живот. Живот в търсене на себе си: между две системи, два континента, две родини и стотици други подобни животи на хора от всички континенти, от всички раси, от всички националности. Този разказ не е както може да се очаква, нито носталгичен, нито анархистичен, той не възхвалява една система, отричайки другата, не приема и не отрича един стил на живот в търсене на най-доброто и от двата.Този разказ описва, по-точно изобразява, най-вярно – изразява разнообразието, цветността, многогласието в един лудо препускащ в неизвестна посока свят.

Книгата носи заглавие „Котаракът на Брейдбъри”. Това заглавие не е случайно и още по-малко е уловка с името на един от най-популярните американски писатели. В дългогодишния си престой в Америка Кольо Николов е потърсил епистолярен контакт с някои големи американски автори: Селинджър, Колдуел, Сароян, Ъпдайк, Чийвър. Единствено с Брейдбъри обаче, с когото са живели наблизо в Холивуд, отношенията им са се развили в духа на безкористно общуване и в разказите си той затрогващо топло описва срещите си с големия американски писател.

Териториалната им близост в Холивуд постепенно се превръща в съседско общуване, толкова естествено, че когато Маги, жената на Рей почива, Кольо е един от първите на когото се обажда Рей. Може би това се дължи на деликатността на Кольо и на източноевропейската му готовност да изслушва и състрадава, което от опит знам, че първо учудва, а после разтваря в общуването западния човек, свикнал/приучен да споделя личните си болки и тревоги само с психиатъра.

Възможно е и друго. Брейдбъри, както го е видял Кольо е водил доста затворен живот. По начин на живот и общуване той е точно обратното на това, което е бил например Хемингуей, описан не само от биографите си, но и от собствените си книги и многобройни съпруги. Брейдбъри е имал само Маги, съпруга и портал на всичките му контакти. Така или иначе големият писател е имал доверие на българския емигрант и писател и това е една от причините още в заглавието на заветната си книга сред безбройните американски познанства Кольо да изведе името на Брейдбъри. Макар че, както вече стана дума, в дългия си емигрантски живот Кольо Николов да е имал и не малко контакти и с други големи американски автори от описанията им никъде не лъха тази взаимопонятност без интимничене, каквато излъчват срещите с Брейдбъри.

Американската част на разказа е сюжетно напрегната като приключенски роман. Тя е населена не само с персонажи от различен произход, но и с човешки характери по скалата от наивната добродетелност до лудостта. Същото е и със социалната им позиция. Тук се срещаме с бъмовете, които спят по тротоарите, през захвърлените от събитията източноевропейски емигранти – най-често руснаци или от бившите републики на СССР, до мюсюлманите в целия им спектър от Индонезия до Алжир и босовете обикновено на магазини и бензиностанции.. Централен герой е обаче разказвачът българин, който

гледа на всичко през публичните лица от телевизионните предавания и големите актьори и звезди в разни професии на Холивуд. Този още несвойствен за нас начин на възприемане на живота през екрана и сцената затруднява в известна степен читателя, но го и подготвя за един културен модел, който изглежда е неизбежен и вече копиран през лицата на шоумените от Слави до Азис.

Най-после и както е нормално за един писател всичко това по асоциации или тематично се свързва с България в серии от реминисценции или в специално обособени жанрови единици. Без уговорки мога да кажа, че тези текстове са превъзходни, защото при наличността на една добра, както вече го казах, памет и при лирично-ироничния поглед, а вероятно и през дистанцията на времето и разстоянията, белетристът Кольо Николов оставя в действителните си прототипи впечатляващи художествени образи от своето детство и младост. От семейството и роднините, през състудентите и колегите до писателите и журналистите всичко това ни дава една велелепна картина на времето между 40-те и 80-те години.

Има обаче и една специално обособена новела „Лодчици в смола”, която се фокусира върху културния живот в България и специално писателския, изграден върху личните спомени, но надхвърлящ ги в психологически проникновения за известни фигури като Радой Ралин, Йордан Вълчев, Генко Генов, та до връстниците от някогашната литературна бохема Христо Банковски, Цветан Пешев, Рашко Сугарев, Тодор Климентов, Росен Босев и още дузина, приведени иронично-любовно към категорията на „откачените”, без да изключва, разбира се, и себе си.

Нямам за цел, (а и едва ли е възможно), да изброя десетките асоциативни отпратки, които накъсват, а в действителност свързват американското с българското в тая едновременно жестока и весела проза, но не мога да пропусна, това че едно от най-ценните качества на този автобиографичен роман (както ми се иска да го нарека) е двойнствеността на художествения му свят.

В буквален смисъл ако мястото на действието е неизменно Америка, мястото на сънуването/припомнянето е винаги България. Не става въпрос за някакво носталгично-сиропено припомняне, а за един сурово-лиричен мемоарен разказ, колкото и оксиморонно да звучи това. Разказът за България се просмуква в американското като разказ за един свиден и топло-домашен макар и завинаги загубен свят. Тая амбивалентност ми бе позната още от ранните книги на Кольо, но едва тук тя зазвучава съдбовно дълбоко, особено в последната част – петнадесетината разкази под общо заглавие „Последното пристанище”, над които властва смъртта, получила плът в блестящи метафори, символи –образи, пак уж локализирани в Холивуд, а всъщност изнесени високо над него или –все тая! – дълбоко под него в жълтата подводница на Рей, в ореола на Маги или в зелените свещички на умиращия Лъки и най-високо, почти до звездите, в образа на Мама, съзряна зад 10 000 мили по краткия път между Ягодово и Крумово.

Голямо-о-о завръщане на Кольо Николов.

 https://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-…/1004-simeon-yanev