За българското издание на поетичната книга на Владимир Луков „Слънчев пояс“, София, 2019 г.
Обемистият том с избрани стихотворения на Владимир Луков представлява „досие„ на поет от голяма величина със стройна поетична концепция. Най-големият проблем на творците от Балканите (които са обект на всевъзможни турболенции) е философската основа на техните книги. Академик Гане Тодоровски казваше: „Успях да се понауча да се провирам през ужаса на трудностите без възбуда и без много ох и олеле!„ Още в ранните стихове на Луков се чувствува неговата амбиция да върви по свой оригинален път като запазва детската свежест на своите възприятия и естествеността на своите пориви:
...сега, когато в младостта си
вървя по своя път.
И Съм.
И с другите вървя по своя...
По техният дори вървя,
но само като мой, по който
с време времена вървят... (По пътя)
Известно е, че човешкия свят е кръг на илюзии и стереотипи.
В западния му вариант това са представите за човека богоборец, който измества Създателят.
На Луков тези ограничения не му допадат.
По-близо до светоусещането му е възприятието за човека като частица от Всемира. Точно като частица той има възможност да изследва необятните простори на Пространството и на Времето, които са много по-всеобхватни отколкото земната безпътица с нейните локални обществени, политически, социални, етнически определения и постулати. Вече в зряла възраст, от позицията на житейския и творчески опит, поетът призовава:
И ти,човече,
да не бъдеш
сдъвкан,
бронираш
с Дело
крехката си
същност... (Инстинктът)
Делото е творчеството, в случая – поезията.
Поезията на Владимир Луков е силна, защото от една страна има мощни опори – Светлината и Слънцето, а от друга страна – Безкраят. При това, тази поезия е автентична, понеже е в хармония с духовната същност и емоционалност на автора. Той не изнасилва своите стихове, не ги пълни със съдържание, което е противно на неговите възприятия. Напротив. Сетивата му са концентрирани за да видят и да усетят всичко, което ограничения човешки ум или ще изпусне или няма да разбере.
Това е поезия за и на вечните стойности, необременена с делнични суети и страсти. Поезия на откровението, на радостта от живота като такъв, на усещането да си част от нещо необятно, много по-голямо от ефимерни ценности.
Истина е, че човек не може да избяга от заобикалящата го среда. Тя непрестанно му напомня за себе си, опитва всячески да го „приземи„ и омърси неговия дух. Тази действителност поетът метафорично изразява чрез картини на природни стихии и бедствия. Само че, както бедствията са прашинки от Вселенския порядък, така и житейските несгоди са само частици от онова, голямото, мощното, безвременното, което определя Съдбата на всичко в Божествения промисъл:
Не искаме земни сараи...
Стига ни туй, че в теб сме родени
безсмъртни чеда на Безкрая. (Синор)
Не само творецът, поетът, а и всеки човек е в състояние да създава докато сетивата му не са закърнели, докато може да се удивлява на всичко съществуващо и да се радва, че участва в този велик природен обмен на възприятия и чувства.
Досегашното творчество на Владимир Луков е доказателство, че той продължава да бъде любопитен, енергичен и всеотдаен както в ранните си стихове.
Годините само са разширили неговия кръгозор като са запазили чувствителността му.
Неговият философски концепт за поезията пък, особено през последните десетилетия, потвърждава правилно избрания път.
На едно място в литературно-критическите отзиви за поета, прочетох думите на Найден Вълчев, че Луков бил доволен от своята поезия и това било лошо. Всъщност, ако не си доволен от своето Дело, това значи официално признание, че си проиграл своя живот. Че твоята поява е била безсмислена.
Владимир Луков може да бъде доволен, че и днес, на 70-годишна възраст може да гледа спокойно и с достойнство на творческата диря след себе си...
Проф. д-р Стефан Влахов - Мицов (на портретната снимка)
Скопие, 20. 01. 2020 г.
http://svobodenpisatel.org/…/61-prof-d-r-stefan-vlahov-mitz…
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov
