МАРИЯ ПАЧКОВА ПРЕДСТАВЯ КНИГАТА НА РАМОН САЙСАРБИТОРИЯ "ЗАПАЗИ МЕ ПОД ЗЕМЯТА"

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Испанският баски писател Рамон Сайсарбитория е роден през 1944 г в Доностия/Сан Себастиан; завършва социология в Швейцария.

Ръководи Център за документация и социологически изследвания в Сан Себастиан и е автор на редица значими трудове в тази област.

Още от шейсетте години сътрудничи на медиите в Страната на баските. През 1967 основава, заедно с други писатели, издателство „Лур” („Земя”), а през следващото десетилетие, литературното списание „О, Еускади”.

Сайсарбитория е автор предимно на романи, както и на есета и поезия. Смятан е за един от най-важните писатели на баската литература, модернизатор на романа, с особено осезателно присъствие от деветдесетте години насам.

Сред най-известните му произведения са: „Сто метра”(1976), „Неизброими стъпки”(1995),”Запази ме под земята”(2000),”Мартутене”(2012), „Двамата с Лили”(2015), „Мирен и романтизма”(2019).

***

Откъс от новелата „Натрапчивата мисъл на Росети”, част от издадената на български книга на Рамон Сайсарбитория „Запази ме под земята”

...

От доста време вървяхме по самотен път, покрит с нападала шума, встрани от който надничаха домове от джорджиански и викториански тип. Спомням си неоготическа сграда със зловещ вид, както и поредици от къщи в стил „Тюдор“ – пред портата на една от тях си зададох въпроса дали са наистина от онова време или са новопостроени в някогашен стил. В Англия дори новите неща, особено ако са направени предимно от дърво и червени тухли, нямали нужда от много време, за да добият използван, старинен и достоен за уважение вид. Въпрос на климат, може би. Следователно, колебанието ми е било основателно, но тя ме увери, че става въпрос за нови сгради. „Когато вървиш из Лондон, ти си с усещането, че всяко паве, на което стъпваш или всяко перило, което докосваш, е познало допира на Дикенс, на Улф или дори на твоя Росети.“ Тя са подпря засмяна на кичест кестен, чийто дънер беше покрит с мъх. Бяха красиви – и мощното дърво, обгърнато в листак, и Виктория, засмяна, почти нереална сред тази студена светлина. „Твоя Росети“, бе казала тя. – Представяш ли си? Може би твоят Росети е написал стихотворение, седнал на тази пейка. Тя посочи една от онези небоядисани дървени пейки, обичайни за лондонските паркове. Едва не я предупредих, че може да си изцапа гърба от мъха, на се въздържах, за да не помръдне от мястото си. „Защо моят Росети?“, настоях, за кой ли път откакто се познавахме, но тя не ми отговори, може би не ме и чу. Беше много съсредоточена в това, което казва. Магията на присъствието на миналото в някои градове. Културата на увековечаване на нещата. А ние, тъкмо обратното, всичко изхвърляме, без никакви възражения. Невъзможно е да стъпваш по същото паве, по което е стъпвал дядо ти или да прекараш длан по същото перило, защото ги сменяме всяка година. Това е културата на бедността. Кухните на бедните се подновяват по-често от тези на богатите, вероятно защото тези, които имат пари, правят нещата солидни, за да траят по-дълго. Ние, обаче, не стигаме до хубавото и се примиряваме с новото. – Не мислиш ли? Прекосихме парка, украсен с цветовете на есента. Дърветата, много кичести, облечени почти всички в злато и огън, не показваха никакви признаци на упадък, а някои, като това, на което се бе подпряла Виктория, все още гордо зеленееха. Казах ѝ, че е права, че ние, бедните, вечно се занимаваме с преустройства. Подвуомих се дали да попитам защо настоява, че Росети е „мой“, но не го направих. Просто я предупредих, че ще си изцапа гърба от дървото и тя се отдръпна, без да си прави труда да проверява измърсила ли се е. След като се отдалечи на няколко крачки от кестена и се огледа наоколо, каза: „Това сигурно е Камдън“. И отново тръгнахме. Не намерихме никой, който да ни ориентира в парка и на излизане, предвид явната ни нерешителност за посоката, по която да поемем, към нас се приближи стегнат и строг на вид мъж и ни попита дали не търсим гроба на Карл Маркс. Казахме „да“ в един глас, струва ми се защото не изглеждаше редно да търсим в този район друго освен гроба на Маркс и ние не искахме да го разочароваме. Той ни даде точни указания, следвахме ги и не след дълго стигнахме до хълм, откъдето се съзираха решетъчните врати на гробището „Хайгейт“, което пътят разделя на две части, „Йист“ вляво и „Уест“, вдясно. Спомних си смътно, че съм бил на това място в по-предани времена. Входната врата беше отворена колкото да пропусне един човек ребром и една типично английска старица, застанала също типично по английски – т.е. в ръка с метална касичка във формата на бирена халба, която раздрусваше –, искаше по една лира за вход. Ужасният мавзолей на Маркс е право напред, недалече от входа на „Хайгейт Йист“. Неколцина младежи се снимаха пред него. Прекосихме шосето и надникнахме при другата ограда. Тази част на гробището имаше по-тайнствен и закътан вид от онази, вероятно защото отвън не се виждаха гробовете, а постройка подобна на готическа църква. Друга жена, също възрастна, също типична англичанка – бяла, много къса коса, цветни къси чорапи, очила с рамка в крещящ цвят и глас, напомнящ скърцането на не добре смазана врата –, открехна портата и ни уведоми, че организираното посещение току-що е започнало и можем да се включим в групата. И тук не се осмелихме да откажем. Платихме входа, обяснихме, че не носим фотоапарат, когато тя поиска да платим таксата за използването му и се присъединихме към групата от пет-шест души. Всички бяха възрастни, осен една жена на тридесет и няколко. Гидът беше здравеняк на около четиридесет и приличаше повече на треньор по футбол, отколкото на гид в гробище. Под сводовете на главната сграда, при входа, той обясни, че принадлежал към charity организацията „Приятели на „Хайгейт Семитъри“, която се опитвала да съхрани и възстанови гробището, което, до преди двадесетина години било изоставено. Сега съжалявам, че тогава не съм го осъзнавал – намирал съм се в най-интересния некропол на Англия, но човек трудно би могъл да предположи подобно нещо – поне ако не е специалист – като се има предвид жалкото му състояние. Дивата растителност обхваща плочите до покриването им, в много случаи изцяло и по-голямата част от тях са счупени или разместени, сякаш мястото е било ограбвано от банда крадци на трупове. Много от кръстовете са нападали, надгробните статуи, обезобразени. Макар гробището да е било осветено през 1839, би се помислило, поради вида му, че е отпреди хиляди години. Щом обиколката започна, взе да вали, но хората не отвориха чадърите си; продължиха невъзмутимо по посипания с чакъл път, а ние останахме малко по-назад, с нашите засрамващо отворени чадъри. Младата жена от групата имаше американски акцент и изглеждаше редовна посетителка, защото се обръщаше свойски към господина, който изпълняваше задачата на гид. Изказах предположение, че прави докторска теза по въпрос, свързан с епохата на гробището, но Виктория беше на мнение, че има вид на некрофилка. „Ако ме нямаше мене, щеше да се опита да те изнасили върху някой гроб, сигурна съм“, прошепна. Донякъде ме смути това, че Виктория засяга сексуални теми, макар и на шега, но тя го направи много естествено. „Ето, виждаш ли? Гледа те”, каза и, действително, момичето ме гледаше усмихнато, излагайки на показ много здрави конски зъби. След малко се приближи до мен и ме помоли да я снимам седнала на крайчеца на гроба на Майкъл Фарадей. Не си спомням какви други извести личности са погребани там; гидът изреди дълъг списък от хора, състоятелни във всеки случай, защото това било скъпо гробище, както ни съобщи. Естествено, спомена Кристина Росети, сестрата на Данте Габриел, и, как иначе, Елизабет Сидал, Beata Beatrix, неговата съпруга и модел. Когато стигна до Сидал, обаче, той изрази съжаление, че нейният гроб не можел да се посещава, защото се намирал на недостъпно място, покрито с растителност, недостижимо без да се изпотъпчат други гробове. Така каза той. Чу се всеобщ шепот на разочарование. Явно тази група беше дошла с изключителното намерение да види гроба на Сидал. „Ако искаш да се измъкнем и да го потърсим за наша сметка”, предложи ми Виктория тихичко. „Няма да си идеш без да си посетил гроба на музата.“ Усмихнах ѝ се. Както се случва с много хора, почти ученическата обстановка, която се получава при участие в група с водач – изискващ постоянно внимание със строгия си поглед – я връщаше в детството и я подтикваше да нарушава правилата. Но скоро се убедихме, че това предупреждение имаше за цел единствено да засили желанието за посещение на гроба на Сидал, както и ефекта, когато по-нататък той щеше да ни позволи да го видим. Действително, след известно време, като вдигна ръка и поиска много авторитетно тишина – Attention, please“ – човекът съобщи, че този ден щял да направи изключение и, макар и за кратко, щели сме да имаме възможност да посетим гроба на Елизабет Сидал. Чу се всеобщ одобрителен шепот и когато той добави „follow me“, те всички се втурнаха след него на бегом и ние също, разбира се, макар пътят съвсем да не беше удобен. По-точно път нямаше. Човекът се шмугна с подскоци сред гробовете, покрити с храсталак, с пълзящи растения, с къпини, и групата го последва на тласъци. Растителността беше много гъста, а освен това беше много кално, така че, в крайна сметка, хората се придвижваха скачайки от плоча на плоча, въпреки че гидът предупреждаваше, че трябвало да уважаваме гробовете. След известно време пристигнахме при пантеона на семейство Росети, или при пантеоните, защото имаше поне два с издълбана на тях тази фамилия. Аз се опитвах, от любопитство, да намеря името на Сидал, но групата, до преди малко толкова прилична, в крайна сметка се разпаса – хората се струпаха пред гробовете, като се блъскаха, за да застанат най-отпред. Истината е, че ми беше невъзможно да видя каквото и да било, а пък и не исках да изглеждам прекалено заинтересован в очите на Виктория – тя стоеше малко встрани, наблюдавайки сцената –, за да не помисли, че и аз съм привлечен от болезненото, както останалите участници в групата. След около не повече от две минути, гидът предупреди, че продължаваме посещението, но точно в този момент до мен се приближи американката и ме помоли да я снимам на гроба. Седна на единия край и каза „cheese“, а после „another one, please“ и легна върху надгробната плоча. Опитвах се да наглася кадъра, когато зад гърба ми Виктория каза: „Е, оставам ви да си вършите вашите работи“. Когато натиснах копчето, американката повтори „another one“, като сега вдигна дългите си поли над коленете, смеейки се в захлас. Аз щракнах и веднага ѝ подадох апарата, за да не продължава шегата, защото освен всичко друго, останалите от групата вече нито се виждаха, нито се чуваха. Не ме е срам да призная, че ми стана неудобно в тази ситуация. Неудобно и страшно насред тези разнебитени гробове и пълзящи растения, насред пейзаж, в който сякаш от векове не бе стъпвал човешки крак, като изключим мародерите, макар че всъщност имаше доста скорошни погребения – като това на един Харолд Форд Росети например, през 1982 – и вероятно по няколко тура дневно за туристическо посещение. На мен ми се струваше, че гробовете всеки момент ще започнат да се отварят, включително и този на Елизабет Сидал и тя ще се появи с птицата на Благовещение и цветето на страстта в ръце. Така че, макар и да изпитвах известно неудобство, аз заподскачах от гроб на гроб, без да обръщам внимание на гръмкия смях на американката, докато не попаднах на пътеката и изтичах към групата. Те вървяха в индийска нишка и последната беше Виктория. – Къде остави зъбатата некрофилка? – попита ме тя. – Не знам, избягах само с дрехите на гърба – отговорих. Идваше на десетина метра след нас, безгрижна, все едно е на разходка. В интерес на истината, след като видяха гроба на Сидал, останалата част от групата също като че ли се поотпуснаха. Най-малкото не проявяваха същия интерес към обясненията на гида. Но нямаше как да се измъкнем от маршрута, така че се наложи да посетим още няколко чудновати гроба, на неизвестни за нас личности, докато не стигнахме до широка алея в египетски стил, обградена от двете страни от крипти с тежки железни врати, които, според нашия водач, тъкмо били реставрирани. Реставрацията беше съхранила по чудодеен начин ръждата, плесените, гъстите паяжини; или може би, както бе казала Виктория, тази привидна патина на времето не е нищо друго освен доказателство за уменията на англичаните в реставрирането, за сръчността им да придадат на всеки камък или парче дърво истински старинен вид.

Превод: Мария Пачкова

http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-16-12-33/1148-2022-04-26-06-59-56

http://svobodenpisatel.org/index.php/2013-01-09-18-57-10/1147-2022-04-26-06-37-36