Гледам ги добре познатите стари муцуни от зората на демокрацията, гледам ги как пълнят студиата на родните телевизии и се изживяват отново и отново като деца на революцията и бащи на демокрацията...Гледам ги и си припомням онези дни на възторзи ,мечти и надежди....
Десети ноември- пленумът на ЦК на БКП и смяната на почти митичния Тато, първият демократичен митинг пред храм "Св. Александър Невски" седмица и два дена след това, учредяването на СДС, Кръглата маса и ...
АЗ, ЕДИН ОТ МНОЖЕСТВОТО!
"Времето ни носи. Но винаги настъпва момент,когато ние трябва да го понесем" /Албер Камю/
На Петър Слабаков
Как топли рамото на непознатия до теб, един от хилядното множество, събрано пред катедралния храм! Опиянен от тръпката на Свободата, за първи път възприемаш истинското измерение на думите. И за първи път думите на непознатите познати достигат до теб, но до онзи миг, когато артистът, същински достолепен патриарх, смирено изрича:"Нямам думи!" Но твоите думи, подобно на глухарчето, пръснало цвета, за да излети на свобода, напират и разбиват твоя довчерашен хоризонт...
Свършват словата, прибират се плакатите. Разотиват се хората. Остават малки групички развълнувани граждани и ВЯТЪРЪТ,който разпръсква парченца луксозна хартия от портретите на довчерашни вождове. ВЯТЪРЪТ- НЕМИРНИК, КОЙТО ИГРАЕ С КОСИТЕ ТИ И НАПЪВА ДА ВЛЕЗЕ В ПОЛУОТВОРЕНИТЕ УСТНИ, НО СЕ ЗАДЪХВА ОТ ТВОЯТА УПОРИТОСТ ДА ДЪРЖИШ ВСЕ ОЩЕ ЕЗИКА ЗАД ЗЪБИТЕ СИ. Но под вихъра на ноемврийския развигор и ти се вливаш в нестройния строен хор на хората. И разбираш магическото заклинание на думите но човека, пренебрегнал любимите си научни занимания, за да се отдаде временно на политиката:"ДА ИЗЛЕЗЕМ НА УЛИЦАТА! ПО ЧЕСТО НА УЛИЦАТА! ЕДИННИ И ТВЪРДИ, СТОТИЦИ РЕДИЦИ ОТ ХОРА,КОИТО НИТО ЕДИН ЩИК НЕ ЩЕ ПОКОСИ!" Като хора, които подобно на древните философи на ПЛОЩАДА ОСЪЩЕСТВЯВАТ СВОЯ ДЕМОС!
ЧАСТ ОН МНОЖЕСТВОТО И ТИ С МЪЛЧАНИЕТО СИ ГОВОРИШ, ПЕЕШ С НЕГО ВЪЗРОЖДЕНСКИ ПИСНИ, КОИТО ДОВЧЕРА СИ ПЯЛ ПО ЗАДЪЛЖЕНИЕ.
За първи път не наобикаляш старите квартири и старите приятели, не търсиш хапещите устни на телефона, дори отказваш на съидейниците, с които си дошъл специално на митинга, да прекарате останалата част от деня заедно, само обещаваш, че ще се срещнете на гарата. Искаш да бъдеш сам! С неизречените думи, с все още подтисканите чувства. С непреодоления преодолян страх! Да не се заглеждаш във витрините, броейки все още недостигащите левчета, да купуваш цветя и да ги подаряваш на непознати, да влизаш в позабравени кафе сладкарници, и с открит поглед да гледаш в очите на хората, без да даваш ухо на "случайните" разговори. Да прочетеш вестника с новите министерски размествания и въпреки непривичната си недоверчивост да повярваш, че все пак не сме погубили напълно справедливостта си...
Губиш, пилееш си времето..До тръгването на влака. Вечерният "Син Дунав". И преди да те приспи монотонният ритъм на колелата и релсите си мислиш: "Дано това е краят на политическото ни мъртвило!"
След два дни и в твоя град ще има митинг. Също пред светиня, съборена, но жива в паметта на хората. Ще говориш пред хилядното множество с болка и гняв! Преодолял напълно страха! Повечето от хората ще те разберат, другите, за които винаги си бил неудобен, за пореден път ще се разочароват от теб. Ати ще търсиш ПЪТЯ НА СВОЯТА ИСТИНА,ще приемеш собствената си Голгота. Няма да си обещаваш Гетисман и Едем! Но ще бъдеш пречистен! Както и множеството твои стайнбекови събратя!
21.11.1989 год.
София- Русе
СТРАННА БОЛКА, СТРАННА ГРЕШКА
"....Бих желал да чувам зад себе си глас/атдавна взел думата, дублиращ предварително всичко, което ще кажа/,който би говорил така:"Трябва да се продължи, а аз не мога, трабва да се продължи, да се изричат думи, доколкото ги има, да се изричат, докато ме изрекат...., трябва да се продължи, може би вече е направено, може би вече са ме изрекли, може би са ме отвели до предверието на моята история, до вратата, която се отваря пред моята история, бих се учудил, ако тя се отвори..." /Мишел Фуко, "Порядъкът на дискурса"
Трябва да се продължи! Но ОНЯ ГЛАС, гласът на болката, подтичва пред Аз- ът и греховно подпитва:"Господи, аз ли се грешно молих, ти ли ме криво разбра?..." Гласът на на надеждата спира за миг своа бързотек, оглежда се в кънтежа на словесното противоборство и търси шепота на неизпепелената от нагорещени страсти, страдаща и греховна душа....Мечти, копнежи, страдания, борба- всичко останало в миналото се събира в този кратък миг на духовна релаксация, за да освободят Дух - ът от натрупаните разочарования и го подготвят за нов полет....до следващото бягство от самоограниченията на свободата, които неизбежно съпътстват собствената вола. На волята за живот, в този миг , й остава дискурсът. Тя иска да разкаже всичко за себе си, за да не остане солиптично затворена в собствената си "кула от слонова кост",за да не остане мономанен гласът на отчаяния в самотата си минималистичен аз..."Тези изповедни слова не са за историците, по - малко за тях, отколкото за всички останали...Думи на настроението и изцяло субективни."/Фуко, "Животът на безчестните люде"/ Те са тези, които ще осъществовят максималистично Аз- ът си, след като премине бурята на днешната отчайваща неспособност да надможнем собствените си противоречия. Тогава и полетът ни нов ще ни открие повече от собствените си тайни, а дискурс-ът като детерминация, но и като демитологизация, ще бъде нашата нова сакралност.
Тези наши горестни, но и неизбежни грешки, тази странна, но и несъкрушима болка!
"Посочете ми един човек, който да не е поне малко луд и аз ви обещавам, че ще занимавам лично с неговото излекуване"/ Густав Юнг/
21.11.1990 г.- 02.07.1993 г.- 10.11.2014 год.
http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/188-atanas-ganchev
