Учеше ме, майко, ти със притчи / да обичам всички като теб.

Бих обичал, майко, бих обичал, / но ми трябва свобода и хлеб.“

/Н. Вапцаров – „Имам си родина“/

 

Когато се прощава с майка си Никола Вапцаров й поръчва да постави на пресния му гроб китка цветя и вместо жито за помен да занесе храна на другарите му в затвора. Тревогата за тях се чете и в молбата му към баба Елена, която прави всичко, за да го спаси: "Не бива, мамо, не искам дамолите милост за мене. Ако може да се направи нещо за моите другари... За мене е излишно да молите... Ако аз не умра, друг трябва да загине заради мен."

Всепоглъщата мисъл за другарите е най-отличителното, свръхгероичното в поведението на Вапцаров в Дирекцията на полицията и пред Военния съд, където защитава не толкова себе си, колкото тези, с които е работил: "Действах с пълното съзнание, че се боря за свободата на родината си...Хората, които са работили с мене, ... са вършили това със съзнанието, че ми правят лична, приятелска услуга ... В тоя случай, от гледище на нашия закон, те са напълно невинни и следва всички да бъдат оправдани. Отговорен за всичко съм само аз..."

Никола Вапцаров е между най-етичните личности в българската поезия. Животът му е светъл и чист, какъвто е животът на неговите герои. Той извървява своя кратък житейски път достойно и гордо, защото за него Родината и народът са над всичко. В тяхно име той приема саможертвата като най-проста и естествена жизнена логика:

И нека като пеперуда малка / крилата ми / опърли най-подире.

Не ще проклинам, / няма да се вайкам, / защото все пак ,знам, ще се умира!

Но да умреш, когато / се отърсва / земята / от отровната си / плесен,

когато милионите възкръсват ,/ това е песен, / да, това е песен!

Тези стихове са неоспоримо доказателство за това, че поетът е възприел и направил своя най-великата цел, която си е поставяло човечеството - пречистването и възкресението...

На България и на света Вапцаров се представя със своята "Огняроинтелигентска" песен - една съвършена по своята художествена простота поетична визитна картичка:

Зная свойто място / във живота / и напразно / няма да се дам.

Честно ще умра като / работник / в боя ни / за хляб и свобода.

За жалост, и Вапцаров е един от големите поети на България, които си отиват много рано - Ботев, Яворов, Дебелянов, Смирненски... Но той е първият наш поет, който има работническо битие и съдба и влиза в литературата ни с вродения си интелект и с огромното си поетическо дарование. Израства под силното въздействие на майка си, възприема примера на будните и прогресивни банскалии, възхищава се от красотата на Елтепе и на огрените от слънце подпирински села:

На Елтепе дими мъгла. Далече някъде във ниското

са моите села,/ окъпани във слънце, като в приказка.

Наследил най-доброто от своите предходници-класици, Вапцаров не само че приема, но и обогатява патриотичната тема в българската поезия. Някои критици, опитвайки се да омаловажат родолюбивото чувство на поета, опредилиха патриотизма му като „местен“, защото в почти всяка творба от цикъла „Песни за Родината“ се срещат имена от родния му македонски край:

Над мойта земя / в небето / опира / Пирин.

И мурите в буря / илинденски приказки пеят,

над Охрид лазура е / толкоз просторен и син, /

а още надоле е / светлият бряг на Егея.

Напълно приемливо е един поет да използва най-силните метафори /“...всърцето, което топи се от някаква нежност“/, най- ярките сравнения /„окъпани във слънце, като в приказка“/, най-смелите хиперболизации / „внебето опира Пирин“/, когато рисува красотата на родния си край. Така както Ботев пише за „алтън Калофер“, както Вазов говори с възторг за Великата рилска пустиня, както Йовков разказва своите старопланински легенди... В своите „Песни за Родината“ Вапцаров е лиричен, нежен, любвообилен... В „Родина“, където лирическият „Аз“ споделя своята тревога от настоящето и изповядва своята загриженост за бъдещето на Родината, тонът на поета е затрогващо топъл, интимен, като че ли разговаря с майка си:

...Сега си ми близка, / по-близка от майка дори...

Тежи ми, Родино, / кошмарно жестоко тежи

димящата кръв / и аз ще те питам –

всичко това / за теб ли бе нужно, / кажи?

Независимо от трагичната съдба на Родината, потънала в „ мрак... тегло иробия“, независимо от тъжната констатация /“Остана стотици години назад“/, героят на Вапцаров заявява категорично своята дълбока привързаност и любов към нея:

Аз пак те обичам, / Родино на Гоце и Даме,

защото израснах, / защото закрепнах във Теб.

Последните стихове от „Родина“ отричат напълно твърдението, че Вапцаровият патриотизъм е „местен“, защото лирическият „АЗ“ говори от името на всички, останали „без покрив и хлеб“.

Силата на Вапцаров като поет е както в огромния му самобитен талант, така и в единението на таланта с прогресивния за времето си мироглед и най-вече в дълбоката връзка с човека, на когото е посветил най-хубавите си песни. Вапцаров е продължител както на патриотичната, така и на хуманистичната тенценция в българската поезия. Малко са поетите, които пишат не само „родина“, но и „човек“ с главна буква. И не е случайно това, че стихотворенията, в които се съдържат дълбоко хуманистичните идеи на Вапцаров за човека, са едни от най-възторжените му оди, наречени от самия него „Песни за човека“ – „Двубой“, „Вяра“, „Песен за човека“...

Вапцаров, подобно на своя велик предшественик Христо Ботев, успя в една от най-затрогващите си лирико-епични творби да нарисува картината на собствената си смърт. Както героят на поемата „Песен за човека“, който минути преди смъртта си прави равносметка на житейския си път и осъзнал, че „страхът е без полза – ще мре“, запява “своята песен“, така и Вапцаров умира с Ботевата песен на уста „Жив е той, жив е...“ Аналогията с Ботев може да се направи и по друга линия – възвеличаване на героя и опоетизиране на неговата красива като песен смърт има както в „Хаджи Димитър“ /с хайдушката песен на Балкана и вълшебството в песента на самодивите/, така и в „Песен за човека“, където всичко е одухотворено – и мракът, и затворът, и усмихнатите звезди, аплодиращи песента на умиращия с възторженото „Браво, човек!“

В неголямото по обем поетично творчество на Вапцаров има две творби, които ни удивляват с художествените си достойнства – краткостта на изказа, прецизността на стиховете и пълното сливане между лирически герой и автор. Това са двете предсмъртни стихотворения, които Вапцаров написва в Дирекцията на полицията и предава на близките си часове преди смъртта си. Откъде е взел тази душевна сила и на какво може да се дължи това поетическо вдъхновение, за да се прости с живота и с любимите си хора с такива премерени, точни и „ненапарфюмирани „ стихове:

Аз паднах. Друг ще ме смени и ... толкоз.

Какво тук значи някаква си личност!

..........

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото се обичахме!

Познаваме само една публикувана творба на Вапцаров, където житейските проблеми се преплитат с любовен мотив – „Любовна“. Но стихотворението, което знаем като „Прощално“, компенсира напълно липсата на много любовни песни във Вапцаровата поезия. Изумява ни фактът, че тази прелестна лирична творба, посветена на любимата жена, е написана в килията по време на предварителния арест.

Понякога ще идвам във съня ти ... / Ще влезна тихо. Кротко ще приседна ...

... Когато се наситя да те гледам - / ще те целуна и ще си отида.

Само тази творба да беше написал Вапцаров, за ценителите на голямата поезия щеше да е ясно, че си е отишъл един скромен и всеотдаен човек, надарен от Бога със самобитен поетически талант и с кристална душевност.

В своите „Мисли за Вапцаров“ голямата ни поетеса Блага Димитрова е оставила стихове, които доказват правотата на началното твърдение, че чистият и красив живот на Вапцаров е озарен от светлината на една вълнуваща поезия:

Животът само удари му даде: / Несрета. Глад. Окови. Удари с приклади.

Но както синият пирински рид / (край който детство и години млади

на воля бе прекарал той честит) отвръща на гърмежите небесни

със по -дълбок и дълготраен ек, / така и той през бурния си век

на всички удари отекна с песни.

 http://svobodenpisatel.org/…/201…/192-aleksandrina-shahanova