РУМЯНА МАНЕВА - ЗА НОВИТЕ РИЦАРИ И ЗА БЕЛИТЕ ГУЩЕРИ

 

 Ема не е вече малко момиченце. Тя може да чете, да пише и да смята, което, според нея, е лесна работа. Отстрани погледнато, да си в първи клас е повече от лесно, но за първолачето това е началото на един стръмен път, за който то още няма представа колко изпитания се крият. Вдъхновява се от писането и смятането, които върши с толкова старание и всеотдайност, че буди умиление. Още не разбира, че да четеш и пишеш означава да ти се отвори голяма врата, за да преминеш от полето на невежеството в пространството на неограничената свобода, която дава знанието. Тепърва ще открива необятния свят на познанието. И кой може да каже как ще повлияе този свят на бъдещата личност?!

Децата от последните 50 години не разчитат само на книгата. Телевизията навлезе в живота им през 60-те години на XX век плахо с оскъдните детски филмчета, а днес техните внуци денонощно са облъчвани от детски канали, шоу програми, интернет. И колкото и да са полярни оценките за ползата и вредата от гледане на телевизия, не можем да отречем, че тя им дава и по-широк поглед към света. Но пък бедата е в това, че пред телевизионния екран децата най-често са сами и в повечето случаи никой не контролира какво гледат, още по-малко някой ги пита какво чувстват и какво мислят /родителите са или заети, или не им се занимава/. Така една огромна част от децата ни израстват затворени и самотни, макар и в многолюдно обкръжение, без да са способни да споделят, да изразяват себе си, да имат позиция, колкото и малки да са. Детето има много дълбоко скрита в душата си необходимост да разкаже видяното и чутото, за да чуе какво мислят големите за „ добрите и лошите герои“. А може и ние, големите, да научим нещо от тях.

Към тези размисли ме насочи една от поредните ми срещи с Ема.

В един горещ юлски ден, когато спасението от жегата е само в прохладата на дома, вниманието ми привлече филм по един от научните канали. Авторите развиваха хипотезата за бъдещето на Земята и нейната гибел след 2-3 милиона години. Ема четеше някаква детска книжка, но в един момент отклони вниманието си, заслуша се и с необичайна за дете сериозност се загледа във филма. После наведе глава и се умълча.

Досетих се, че нещо я смущава, а и себе си упрекнах негласно, че в нейно присъствие гледах подобен тягостен сюжет. Превключих канала, но, за мое учудване, тя настоятелно ме помоли да продължим да гледаме този филм.” Любознателна е”- си помислих с известно задоволство и продължихме да гледаме. Това ми поднесе преживяване и размисли, които ме разтърсиха неочаквано и много силно.

Обясненията на учените бяха толкова убедителни, звучаха толкова катастрофично и неумолимо категорично за края на земния живот, че тя се захлупи в скута ми и тихо заплака. Опитах се да я успокоя, че тази гибел ще е след един милиард години, а това е ужасно много време. Тя ми отвърна с очарователна детска наивност, но и любознателност: “Ние сме учили числата до 20, не разбирам колко е един милиард”. Стана ми мило, но и страшно. Тя продължи тихо да плаче. Като излязох от първоначалното си смущение, се опитах да я убедя, че това дори не можем да си го представим, но съм сигурна, че са толкова много години, че ние, нашите правнуци и техните пра-правнуци няма вече да са живи... Как да обясниш на едно първолаче тази космическа отдалеченост? Как?! За миг съжалих, че я допуснах до това знание, което е непосилно за детския ум, но вече приех предизвикателството да говорим по този сюжет.

Помълчахме, но тя отново започна разговора, защото явно имаше нужда да заяви своята представа за този толкова вълнуващ ума й проблем. И каза:

Какво от това, че няма да ни има нас, нали все пак ще има други хора и ще им бъде страшно да изчезне Земята! ”Помислих си: ”Невероятно чувство за съпричастност ! Рицарско чувство! Откъде дойде в това крехко създание?!” Стори ми се, че измислих как да я успокоя – казах й, че хората ще открият начин да се преселят на друга планета и да се спасят. Но тя не спря да се тревожи и категорично и през сълзи заяви: “Аз не искам тази хубава Земя да изчезне! Ще се жертвам за нея!”... За дълго или така ми се стори – занемях. Много бързо взеха да се блъскат в главата ми хаотични мисли, които също така бързо се отдръпнаха, за да я попитам знае ли какво е да се жертваш и , за мое учудване, ми отговори не само на въпроса, но сподели какво може да направи, за да спаси Земята. Прозвуча и по детски наивно, и невероятно отговорно.

Обзе ме тъга от този неочаквано дълбок разговор с едно малко дете, едва – едва тръгнало по пътя на познанието. То знае толкова малко за числата, но в душата му вече са израснали благородни чувства, каквито у мнозина възрастни трудно можем да забележим. Очевидно е, че се раждаме чувствителни, добри и благородни. Сигурно е, че семейната среда и още първите стъпки в училището развиват ума и възпитават чувствата ни, но така сме устроили битието си, че още в младежките години изгубваме /или може би погубваме / своето рицарско чувство. Допускаме душите ни да бъдат толкова обсебени от злобата, духовната бедност, егоизма и алчността, че не сме способни да жертваме нищо в името на големите ценности. И всяка проява или дори мисъл за саможертва ни изглеждат абсурдни...

Преди доста години бях прочела някъде,че литераторка в елитно училище попитала своите ученици – гимназисти биха ли се жертвали да защитят България, ако бъде застрашена. Вероятно е очаквала, че примерът на безсмъртните ни възрожденци ще повлияе на отговора в желаната положителна посока. Но, уви! Почти всички са отговорили с “не”. Звучи страшно, но по- страшен е мотивът, който са изтъкнали – не искали да защитават България на мутрите... Наскоро в едно интервю с бъдещи абитуриенти бе коментиран въпросът за висше образование в чужбина. Някои планират да се върнат в България, но имаше и един,който категорично заяви, че няма да се върне тук, защото „ нищо не го задържало“. Тези млади хора не мислят,че България е и на техните майки, бащи, сестри, братя и приятели. Забравили са, че тази България са я създали техните деди и техните родители и идва ден, в който трябва да поемат грижата за нея. Явно си мислят, че държавата е длъжна с данъците си да ги образова, а те да я зачеркнат от живота си. Някой е погубил вярата им в борбата със злото, някой е угасил онези светли, благородни чувства съпричастност и себеотдаване, които са били в детските им души. На тяхно място е избуял хищнически егоизъм..

Спомням си за Павел Вежинов и за неговия герой “ белия гущер”, въплъщение на ужасяващо себелюбие и безчовечност. Белите гущери на дългия ни преход се намножиха. Ще ги познаете по очите, от които ви гледат алчността, престъпната безотговорност към съдбата на народа ни и патологична жажда за власт. Рицарското отдавна е умъртвено. Ние като общност подготвяме неговата смърт, като допускаме безхаберието и леността да определят съдбата ни. Ние сякаш се боим да не ни вземат за наивници, но тази заблуда ни доведе до отчуждение и неспособност за състрадание. Само три дни след нещастията шумим за невинно загиналите от катастрофи , за съсипано имущество и удавени хора заради човешки грешки, за занемарената ни природа и бягство от отговорност, за загрубелите ни взаимоотношения и още, и още ...После забравяме. Сякаш жесток редактор изтрива с грубата си ръка това, което ни е записано свише – да бъдем човеци. Остава натрупаното страдание на пострадалите и нашето страхливо и гузно безмълвие...

Мислите ми бързо се върнаха към детето и благородния начин, по който то възприема света и нашето място в него. У децата е заложена идеята за безсмъртието и затова те мислят за света като за една безкрайна и красива борба за защита на доброто и красотата. Те , макар и малки, изглеждат по-големи от нас, заради извисеността на мислите си...

Ако по-често се вглеждаме и се вслушваме в тях,може би ще открием новите рицари... И ще ги отгледаме, защото имаме съдбовна необходимост да го направим.

http://svobodenpisatel.org/index.php/2013-01-09-18-57-10/440-rumyana-maneva