(Разказ с първа награда в анонимния конкурс на ССП за разкази и есета на тема „Утрешният ден“.)

Днес бях командировка до Монтана.
Колата с климатроника си е наистина предимство в тази 35 градусова жега.
На връщане на околовръстния път на Враца има автобусни спирки - всичките без никакъв навес. А жаркото слънце пече ли, пече...
Забелязах, че на всички чакаха доста хора. На поредната стоеше измъчена бабка и обливаше главата си от шише с минерална вода. Спрях и предложих да я закарам с колата до тях. Милата ме погледна с уморени очи и невярващо изрече: "Не се шегувай, синко... Няма пари за такси..."
Слязох и настоях.
Тя още невярващо продължи да нарежда: "Остави ме, синко, виж ме, мръсна съм, ще ти изцапам лъскавия джип, не се занасяй с бабите..."
Носеше мотика, привързана в найлонова торба и чанта. Подканих я, взех й нещата и тя все пак се качи в колата. Обясни, че имала място и ходила да го понагледа, полее и да види как и вървят зарзаватите.
- Оле, ама при теб е много студено в колата! - възкликна тя, настанявайки се на предната седалка, като преди това реши, че трябва да сложи и вестник, където ще седне, че да не я изцапа...
Оказа се, че живее в едно селце срещу града, само на няколко километра, но автобусът бил много нарядко...
Жената се оказа на 77 години, имаше деца и внуци, но вече всички пораснали и всеки забил по чужбините. Навремето с дядото им осигурили само с по една заплата апартаменти, но сега ги давали под наем, че във Враца вече нямало работа,нито бъдеще, нито живот...
Много искаше да й погостувам.
- Гледай само какъв рай е тук - овошки, кокошки, зеленина, спокойствие, ама сама съм тук, ей го, дядото се помина миналата година и съм съвсем сама. Кога ли ще ме намерят комшиите и мен, налазена от черволяци...
Взе да ми приготвя домашно сирене, домашни пресни яйца, круши-ранозрейки... А лицето и грейнало, забравила за умората и горещината баба Мирка летеше... Взех само няколко круши, които ги извади от хладилника, че не бях ял такива сигурно повече от 20 години...
- Синко, защо така, бе момче, вземи и занеси у вас, тук нито днес, нито утре няма кой да им се радва... Всичко е домашно, от моя двор е, ЕКОЛОГИЧНО!
Благодарих й. А тя, милата, на изпроводяк ме прегърна и захлипа... Малката и снага бавно се смаляваше в огледалото, а тя продължаваше да ми маха, докато се скрих зад завоя - дали не с надеждата, че някога пак някой ще кривне от пътя и ще изпълни майчиното й сърце с малко радост в утрешния ден...