(Разказ с втора награда в анонимния конкурс на ССП за разкази е есета „Ушрешният ден“)
- Бабо, аз имам мозък за бъдещето! – казва Наско и сериозният израз на лицето му ме изумява.
За секунди през мисълта ми минават всички онези определения за днешните деца – индигови, кристални, златни и какви ли още не! Едно такова петгодишно дете стои сега пред мене и любовта ми застрашава да се стовари отгоре му с цялата си сила.
- О, не съм се съмнявала никога! – отвръщам. – Умничък си миличък, много умен даже!
- Сега на какво ще играем? – сменя темата той и очичките му дяволито святкат.
Не възразявам и се впускам в играта, която малкият ми внук измисля на момента: той е рицар от епохата на крал Артур, а аз – измислена жена-рицар, идваща от каменната планина. И двамата сме въоръжени с мечове, той – за по-сигурно има и щит. Тръгваме на поход да спасим принцесата. Като във всяка приказка, тя е пленена от чудовище и е скрита в незнайна земя и в още по-далечна пещера... Вече играем! От таблета звучи „Имперският марш”, част от саундтрака на филма „Междузвездни войни”. Маршируваме от спалнята през коридора в хола и обратно към кухнята, дневната и спалнята! По пътя срещаме препятствия, зли сили ни нападат, но ние смело се отбраняваме: вадим лазерните си оръжия и стреляме...
Денят е голям. Продължаваме с рисуване, смятане, игра на думи, приготвяне на обяда... Съвременните деца са пълни с енергия и информация. Интересите на петгодишните се простират от Андерсеновите приказки до „Спайдърмен”, от стикерите с животни, през загадъчните планети, природните явления и безкрайността на числата... Какво ли ще прави едно дете в предучилищна възраст още две години, докато дойде време за училище, щом отсега знае да чете, пише, смята? Въпроси, въпроси, любопитство и непринуден стремеж сякаш отведнъж да се овладее човешкото познание! Отговарям, доколкото мога. Е, по темата за автомобилите, сори, хвана ме натясно. Но пък имам желание да се уча – и Наско безгрешно ми обяснява частите на двигателя...
Изморени сме – баба и внук. Очите ни се затварят почти едновременно – аз, докато чета на глас ранбосилековото „Патиланско царство”, той – докато слуша... И неусетно потъва в сладостта на следобедния сън.
„Прав е!” – мисля си. Кой друг, ако не внуците ни имат мозъци за бъдещето? Колкото и нахалост да отива светът! Трудно ми е да заспя. Днес терористи взривиха летището и метрото в Брюксел... „Слава Богу, че не е у нас!” – казвам си наум с присъщия егоизъм на щастливците, незасегнати от световните нещастия. Гушвам детето до себе си с ясното съзнание, че друго (всъщност) нямам – то е моят утрешен ден, моето послание за бъдещето!...
22 март 2016 г.
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-…/51-nadezhda-radeva