ВЛАДИМИР ЛУКОВ – ИЗПИТЪТ

 Из "Мястото, откъдето започва безкраят", (Достоверни разкази, мисли, сънища, фантазии и изследвания; Философия на цялостността и практика на оличностяването), Том първи - Книга за (не)послушници, 2012 г.

Пред себе си признавам, без да се сравнявам с когото и да е, че съм бавно развиващ се ученик. Държа уж постоянно на второто, но постоянно ми се натрапва първото – бавно схващам нещата, а понякога съвсем късно. След дъжд – качулка. Не чувам твърде откъде гърми, нито откъде запява петелът. Чорбаджията, дядо Стою, често ме овикваше и ми казваше между другото, че като пикая на лопуш, нямало как да не си мисля, че в Цариград бият тъпани. Изобщо, голям тъпанар съм. Не ми се учеше. Ходех на училище повече за игра, отколкото за учене. Преди години често се оправдавах пред себе си. Така е, казвах си, всяка лятна ваканция от четвърто отделение до завършване на осми клас трябваше да подпомагам с труд прехраната си. Две лета поред бях ратай в Дупините. Други две лета ремонтирах щайги в консервната фабрика на Гара Бяла, Русенско. Едно лято бачках в ТКЗС-то. После на пътя Габрово-Трявна. Мислех: обръщал съм учебното време във ваканция. Но не беше точно така. Просто не ми се учеше. Не откривах в училище мястото, откъдето започва безкраят. Откривах го на Бог баир, откривах го през зимата най-вече на голямата пързалка. Тя тръгваше от върха му и стигаше току до нашата бежанска махала.

***

Най-хлъзгава ставаше пързалката след 16 часа. Тогава тя лъсваше в алено под клонящото към билото на Бог баир Слънце. Бързахме нанагоре като мравешки върволик 30-40, че и повече хлапетии. Други 30-40 се спускаха серийно надолу – едни с шейни, други със ски, трети с дървени кънки с шини отдолу. Често между спускащите се и качващите се имаше катастрофални сблъсъци. Кръв е текла от разбития ми нос. Изпитвахме обаче голямо удоволствие тези, които оставахме най-късно на пързалката – двама, до трима души. Понякога сам оставах. Имах тайна. Сам отивах до билото и се спусках надолу с къси букови ски. Винаги обаче, когато отивах към върха сам, за да се спусна за последен път надолу – винаги си мислех, че като съм сам и че като пристигна горе, Слънцето няма да отхвръкне от билото на Бог баир, а ще остане там, за да го докосна. Страшно много ми се искаше да докосна Слънцето, да го прегърна…

***

Изкачвам се сам сега и вървя малко встрани от пързалката. Внимавам да не се подхлъзна и падна. Връщането назад по корем или по гъз никак не е приятно. Не че не е приятно, заради хлъзгането, а заради връщането и заради прахосваните усилия да вървя нагоре. Пързалката сега е много лъскава, ала е ледено сива и мрачна. Слънцето е зад билото. А билото е увенчано с корона от ален светлик. Снопове матово-червени лъчи се отправят радиално на изток в Небето. Наблюдавам ги косо. Косо хвърлям мигновен поглед към тях, но и надолу, в снега забивам такъв – да не се подхлъзна....Наближавам вече билото... А сега – още и още... Ето – виждам вече част от аления диск на Слънцето... Виждам го още по-близко и все по-голяма част от него. С поглед го довършвам зад хоризонта, който сега се разлива в алено. Сега вниманието ми се удвоява – не допускам Слънцето да излезе над хоризонта. Снишавам се... Вървя снишен... Следя да не излиза над хоризонта с повече от половината на диска си.... Забавям ход... Още се снишавам... Оставям ските в снега и дебна, дебна като ловец. Кръв се лее наоколо, ала вървя, снишавам се още и още... Коленича... Вървя на колене... Залягам... И пълзешком – с лакти и с колене. Духам от време-навреме в свитите си като червени домати ръце, за да ги постопля... Иска ми се да ги понагрея и на Слънцето... То е кърваво – не взема очите ми, но не ми и позволява да се взирам продължително във Него. Сега избирам пряспа... Спирам пред най-близката... Миг-два... Отново пълзя със снишаващ поглед. Дебна... Изравям снега пред себе си и още се снишавам... Пред очите ми билото на пряспата очертава хоризонта. Тънък, изтъняващ. Снишавам поглед докрай... И... Слънцето... Слънцето е в очите ми... Боже, искам да го докосна!.. Протягам ръце и мисля – ще го прегърна така, както е в снега. Така и провирам ръце в снега – да се срещнат пръстите ми оттатък хоризонта. Срещат се вече. В същия миг забивам лице в снега и поглеждам. Всичко в мен е Слънце!

***

После, както съм по корем и очи към земята, пълзешком започвам да се връщам назад със Слънцето... Опипвам с лявата си ръка встрани... Търся ските, ето ги. Обръщам се по гръб и сядам с лице към изток. Слънцето е в очите ми, червено, огромно. Нагласявам двете ски така, пипнешком, че да са една до друга. После сядам и лягам кажи-речи върху тях... Отдолу държа с двете си ръце широките ленти, които са предназначени за краката ми. И се спускам...

***

Така се прибирах вечер от пързалката на Бог баир – заедно със Слънцето...

***

Не бях прилежен ученик... Бог баир ме привличаше повече от училището. И само Той ли! И само мен ли! И Янтра ни привличаше. И Корията. И Чуката с Крали-Марковите стъпки и с хайдушките дупки в нея. И игрите на партизани в кошарите и в тютюневите сушилни. И огньовете, които палехме над Бог Баир по заговезни...

***

И в училище научавах по нещо. Най-вече от съучениците си и от по-големите момчета и момичета. Но много повече неща научавах там, където ясно откривах мястото, откъдето започва безкраят, а също и местата по онази неговата загадъчна граница, по която всички езици и послания на живота ставаха прости и разбираеми...

***

Случи се обаче да позная, че и от училището може да започва безкраят, но не в Ценовското училище, където не довърших осми клас (останах на изпит по химия), а в Габровското училище за трудови резерви (УТР) по кожарство и обувно производство, в което баща ми ме записа със свидетелство за завършен седми клас.

През ден учене, през ден работа в завода по шест часа от всичките шест учебни дни на седмицата. Такъв беше режимът на обучение в УТР-то. Бях записан в курса по кожарство, защото само на записаните в него Партията и Държавата осигуряваха пълен пансион с „безплатна храна и безплатни ученически дрехи”. Толкова всъщност реципрочно заработвахме чрез обучението си в завода. Курсовият ми ръководител и преподавател по технология на кожата се казваше Пенчев, а преподавателят ми по кожарска практика – Стефанов. Странно ми изглежда сега, но ще призная пред себе си – и Пенчев, и Стефанов имаха синьозелени очи. В очите на Пенчев зеленото беше повече, а на Стефанов – светлосиньото. От погледа на Пенчев бягах като дявол от тамян, а когато бе невъзможно да избягам, особено при изпитване, прикривах се. Обратно – приятно ми беше да гледам в очите на Стефанов. В часовете на Пенчев почти нищо не научавах, а в часовете по практика – почти всичко. Отначало и в това училище мързелувах, не ми се щеше да уча. И сигурно нямаше да се науча да уча, ако не беше ме заставил по съвсем директен начин един от нощните възпитатели в общежитието. Казваше се Христов.

Впрочем, имахме двама нощни възпитатели – другият се казваше Вътков. Той беше висок, слаб мъж с мека и дълга сламена коса, сресана уж назад, но падаща постоянно встрани над ушите и слепоочията му. Затова и постоянно с лявата си ръка отмяташе косата си назад Имаше мургаво лице и светлокафяви очи. Голям добряк беше. Славата му на добряк се носеше от випуск на випуск. Обичахме го всички.

Друга слава се носеше от випуск на випуск за Христов – слава на изключително строг и суров човек. Очите му бяха синьозелени, леко напрегнати и изпъкнали напред; главата му – голяма; носът му – масивен, орлов; косата му – черна и гъста, съвсем леко накъдрена, с дебел косъм, бухнала като гръмотворен облак над челото му, но и сресана сякаш завинаги назад. А челото му – високо, с една малка напречна резка между веждите и една вертикална, която прорязваше кажи-речи цялото му чело. Оформяха двете резки меч, който внушаваше, че е винаги готов за употреба. И телосложението на Христозов беше масивно – висок, възпълен, тежък човек, с тежки стъпки и с още по-тежък характер. Когато, където и както и да го видим, винаги чинно се отнасяхме с него и кажи-речи по войнишки минавахме покрай него. А и вечерната проверка така протичаше при него – по войнишки. Говореше се, че преди да стане възпитател, е бил военен. А и слух витаеше за него, че когото от нарушителите на реда и дисциплината в общежитието е привиквал във възпитателната стая, съдирал го от бой. Обаче – кой от нас смееше да нарушава дисциплината и кой е ял бой от него през двете години на моя ученически живот в кожарското училище! Никой!

***

При Вътков отпускахме, при Христов затягахме, но и при двама имаше ред – от шест вечерта до шест сутринта. От шест до седем – вечеря, от седем до осем – занималня, а после – телевизия, проверка и лягане в десет. При Вътков по време на единия час занималня имитирах, че чета. Същото правех и по време на занималнята под ръководството на дневната възпитателка след обяд. При Христов обаче не ми провървя имитацията. Страховита тишина настъпваше в този негов единствен час по занималня; самия той четеше дебели книги на бюрото си, докато ние – кой на ужким, кой на сериозно – подготвяхме уроците си. Казваха някои, че той следвал задочно второ висше образование. Чудех се и се маех как да избия този негов час по занималня, който се явяваше методично през вечер и който ми изглеждаше по-дълъг от ден.

Веднъж ме спипа с поглед. Такава мълния блесна в очите му, че ме смрази. После, като си помислих, че гърмежът й ще ме отмине, започнах отново и усилено да имитирам, че чета – местех за по-сигурно по редовете на учебника не само погледа, но и главата си. Скоро обаче забелязах с периферното си зрение как той стана от стола си и започна да се движи бавно и тихо между първата и втората редица чинове. После не беше трудно да предположа, че ще се яви зад гърба ми, движейки се между втората и третата редица. Седях във втората на третия чин отдясно. Започнах тогава още по усилено да имитирам, че чета, ала цялото ми същество беше насочено към него. Предусещах, че ще спре над мен, за да види какво точно чета, затова и поставих показалеца на дясната си ръка под един от редовете в текста на учебника. И наистина – случи се кажи-речи същото, ала не точно това, което мислех. Всъщност, усетих дъха му с дясното си ухо, в което тихо, много тихо попита:

Ще четеш ли?

При тези негови думи в ухото ми, аз започнах да местя по-бързо показалеца си надясно по реда, ала той пак по същия начин прошепна:

Ще четеш ли? – и същевременно ме бутна по дясното рамо.

Нямаше как – извърнах глава назад и нагоре към него и очите ми срещнаха неговите. Невероятна и страховита за мен непоколебимост видях в тях, ала и някаква много, много далечна благост в дъното им. Хванах се като удавник за нея и усетих как в тази много далечна благост припознавах благостта, с която открито и непринудено ме гледаше човекът от Усойна, и рекох тогава:

Ще чета.

И в часовете на другите възпитатели ли ще четеш?

Да.

***

Скоро се превърнах в един от най-добрите ученици на курса по кожарство, въпреки, че самото четмо и писмо ме затрудняваше. Трудно се справях с граматиката, с математиката и с руския език, за който ни внушаваха тогава по комсомолска линия, че е наш „втори майчин език“. Внушавахме си обаче и ние един на друг, все мъжкари в курса, че за нас е по-важен занаятът. И преподавателят ни по учебна практика Стефанов ни внушаваше същото.

В занаята е истината – казваше ни той – и в майсторлъка! Като пипнеш с два пръста обработената кожа, без да я гледаш, все едно да ти е, че по ушенцето пипваш гаджето си: веднага трябва да познаеш за какво е предназначена – бокс ли е, изобокс ли е, рама ли е, топка ли е, гьон ли е, нубук ли е, велур ли е, напа ли е, каквато и да е... И как, по коя технология е обработена, и, най-важното, какво е качеството й...

Всички обичахме Стефанов, а той – най-много Цоню от Трявна и мен. Кеф му беше да каже:

Цоню и Любо остават с мен.

Казваше това кажи-речи винаги след тридесетминутната си беседа с нас по обща технология на кожарството. Провеждаше я тази беседа с всички ни рано сутринта в завода. После разпореждаше, кой, къде (в кой цех, в кой участък) и с кой майстор-кожар ще учи занаята, а и ще помага на производството. А за Цоню и мен отделяше своите специални петнадесет минути. Насочваше вниманието ни по време на тях към възловите моменти на производството и ни завеждаше по местата, където те се разгръщаха технологично. А там в началото на специалната си беседа с нас винаги казваше:

Момчета, помнете, кожарството е деветдесет и пет на сто химия и пет на сто труд, майсторски труд!

***

Колкото повече другите ми съученици се притесняваха за държавния изпит, който по традиция се организираше и провеждаше в края на втората учебна година преди празника на светите братя Кирил и Методий, толкова аз се изпълвах с по-голяма самоувереност и с по-голямо самочувствие. Базирано беше това мое самочувствие на положения от мен двегодишен учебен труд и на всичко онова, което получих като опит за усъвършенстването и полагането на този учебен труд от Христов и от Стефанов. Всъщност, мислех си тогава, че усилията ми за подготовката на държавния изпит ще са излишни. И не се подготвях. Ала на, кутсузлук!

***

Влизам в стаята, където се провежда изпита, към десет и половина. Забелязвам – прозорците й гледат на север, а през тях – към мен – леко се покланят върховете на липови клони. Над тях, в далечината, синее Небето. Поглеждам сега надясно и обхващам с поглед почти цялата стая – кабинета на Венчев, преподавателя по кожарство на сегашните първокурсници, а сега и председател на Държавната изпитна комисия по кожарство. Минава ми светкавично през ума това, което се говореше за него от миналогодишните второкурсници – сакънтия човек. Виждам – от дясната му страна Пенчев, а от лявата Стефанов. От кръста нагоре телата и на тримата се проектират в сумрака, който цари зад тях (поради северното изложение на стаята) и който се усилва от фона на грамадна черна дъска. В същото време търся погледа на Стефанов и го улавям. Светлосините му очи блесват. Вървя, без да снемам погледа си от тях, към дълга, колкото черната дъска, маса, зад която са седнали тримата членове на Комисията. Под масата има подиум, виждам го с периферното си зрение – затова тя ми се струва висока. Наближавам я – висока е до раменете ми. Качвам се на подиума. Виждам билетите с въпросите пред Венчев. Прави ми той знак да изтегля един. Изтеглям го, но преди още да вдигна билета от масата, Венчев го взема от ръката ми с лявата си ръка, а с дясната поставя очила на носа си. Разгръща прегънатия на две билет и чете бавно и протяжно като по военното радио „Москва“: „Бяло дъбене“. Помръквам. Сърцето ми спира. В същия момент Венчев ме поглежда. Виждам зад очилата му метално-сиви очи. Заприличват ми на шагренирани отгоре глави на големи пирони. Сърцето ми тупва. Стафанов казва: „Е, късмет, бяло дъбене! Седни, ето там!“ Обръщам се. На трите първи чина, опрени един до друг, седят двама мои съученици. Венчев приканва единия да излезе отпред и да говори, а аз през това време сядам отдясно на импровизираната дълга маса от чинове. Гледам в билета машинописните букви: „Бяло дъбене“. (Виждам ги и сега – отпечатани са тези черни букви като с шагренова кожарска преса в паметта ми.) Всичко друго е бяло в нея като самото бяло дъбене. Нищо не чувам, нищо не мисля. Погледа ми се лепва за миг върху лицето на Венчев и тутакси се прибра в мен заедно с лицето му. Мургаво. Изсечено е надве-натри отляво и отдясно, като че ли с брадва, с голяма брадва. Два пъти е ударено с брадвата (без да е съсечено) от двете страни на носа му. Две резки – от масивната му брада до към върха на челото му – отбелязват тези удари. Друга резка е ударена напреко, току над веждите му. А двете вертикални резки, продължаващи над тази напречна резка, ми заприличват на Павлинините рога. Виждам как над същата тази хоризонтална черта челото на Венчев стремително изпъква напред заедно с рогата, които обаче, за разлика от тези на Павлина, не са с отрязани върхове. Виждам и носът му – като магистрала е; достига и минава дори долната му устна. Стъписваме този негов нос. Чувам сега гласа му: “Кажи на другите, че след изпитването на Любомир, комисията ще се оттегли на почивка!“

***

Дойде и моя ред – сам пред Комисията. Смотолевих, че лош късмет извадих.

Нищо ли не знаеш за бялото дъбене? – попита Венчев.

Почти нищо.

Тогава, каквото знаеш, давай!

Алуминиева стипца, яйчен жълтък, житни трици или брашно – това са основните материали, но в какви пропорции и в какъв ред – не зная; не се практикува в Габрово такова дъбене.

За обработката на какви кожи се практикува бялото дъбене? – пита пак Венчев.

Практикува се в кожухарството, за обработката на кожи с косъм, предимно на кожи от дребен рогат добитък...

Хм. И друго не знаеш?

Не зная. Повече за хромовото и растителното дъбене зная.

Да, но ти трябва да говориш за бялото дъбене – отсече Венчев.

Че защо да не говори например за хромовото дъбене? – обади се Стефанов и продължи: – Нали трябва да констатираме какво знае ученикът?

Добре! – отсече отново Венчев, ала лицето му пред мен така се вкамени и пламна, и така изпъкнаха върху него всичките му основни черти, че за втори път се убедих, че върху него сякаш е работено надве-натри с голяма и масивна брадва.

Добре! – отсече още веднъж той. А после, като се поумълча в себе си, изтегли бавно като костенурка напред главата си, и като се вгледа по такъв начин по-отблизо с металическите си зеници в мен, процеди през зъби. – Я ми кажи тии, защо и как се редуцира хроома? Ии... изобщоо, как се приготвя хро-мо-вия разтвор?

След този въпрос на Венчев главата ми започна да работи като каменотрошачка и докато се оформяше у мен в цялост това, което можех и трябваше да кажа, той още повече и още по-стремително опъна врата си като навеждаше същевременно главата си към мен така, че отново видях във вдълбочените вече резки на челото му Павлинините рога все с тази разлика, разбира се, че тези, на Венчев, не бяха с отрязани върхове.

Ще говориш ли? – попита той и сякаш пироните в очите му се обърнаха с острото към мен.

Ще говоря, което знам. Ето... Шест валентният хром трябва да се редуцира до тривалентен, защото само тривалентният хром може да се свърже химически с колагена... За добиването на хромов разтвор използваме натриев бихромат, сярна киселина, гликоза, вода... В оловната вана – първо бихромата, водата и чак след това сярната киселина на тънка струя, за да не бухне, а накрая и гликозата...

В какви пропорции?

Не знам.

Точка. Изпитът приключи. Свободен си.

***

Излязох навън като пиян. Десетина мои съученици, които все още не бяха се явили на изпита и които бяха пръснати из коридора, бързо се струпаха около мен и презглава започнаха да ме питат:

Какво стана? Как мина? Мина ли? Добре ли мина?...

Вдигах рамене, а зад гърба си, в стаята на Венчев, чух как избухна кавга. Нямаше как да не констатирам веднага, че заради мен е кавгата и разбутах съучениците си, за да се махна по-скоро от мястото, където бях претърпял поражение. Пред очите ми беше само смутеното лице на Стефанов. Вървях, ала друго не виждах пред себе си или встрани, освен очите на Стефанов. И чувах, чувах кавгата, която се разрази в стаята на Венчев, и тази кавга ми се стори позната, отдавна позната, и гласовете – отдавна познати. Откъде ги познавах!...

***

Ставай, Мърльо, време е... Ставай, ти казвам, айде, спиш като рязано турче...

Чувам, ала и усещам как някак издалеко идва у мен гласа на чорбаджията дядо Стою. Разбирам, че съм по гръб на нара. (Една черга под мен, една над мен – това беше постелята ми.) Отварям очи. Виждам по тавана червеникава сумрачна светлина. От фенера е – заключавам. (Знам, че е зад главата ми, на масата, която е току до дъсчения нар.)

Ставай, казвам ти!

Опитвам да помръдна, ала не ми се отдава. Гледам в тавана. Чувам, ала не мога да помръдна.

Нали ти казах снощи. В три ще станем. Днес ще вършеем. Ти ще изкараш рано говедата на паша, а аз и баба ти Гана ще приготвим хармана. Ти, какво, няма ли да ставаш? Я се виж, гледаш като новородено теле, ставай! Ааа... та ти... ти... ти май си неподвижен... Ааа... и на мен като дете ми се е случвало същото. Ето, айде, мърдай, размърдай се, мърдай, мърльо такъв!...

Размърдах се наистина с помощта на чорбаджията. Станах, но не посмях да сляза веднага от нара, останах седнал на него с увиснали крака. Чорбаджията, както се казва в такива случаи, ми влезе в положението, прояви човечност. Разбра, че трябва да остана за малко седнал – да се донатаманя на себе си. Но и реши да използва това време за нарежданията си.

И тъй – рече той, – днес ще вършеем житото. В три и десет най-късно трябва да излезеш от тук с говедата и да ги закараш на ечемиченото стърнище. Обилна трева е избуяла там. Ала казвам ти отново – встрани на стърнището е нивата на Марин Хърватина. Внимавай да не влязат говедата в царевицата му, ще ти отреже после главата като на шугаво шиле. А и няма как да не разбере, ако изпуснеш говедата, че тъкмо моите крави са митлосвали в неговата царевица. Открай време комшулуваме там. Никак не се спогаждаме, ала няма как. Осъдил ни е Господ да сме заедно, за да се учим един друг да другаруваме. После... като се позатопли... като се вдигне Слънцето и усетиш, че започва да прежуря, връщаш говедата обратно. Житото на хармана ще е изпръхнало и ще е готово за диканята. Чу ли, какво ти казах?

Чух.

Айде сега, приготвяй се.

Към три и половина бях вече на ечемиченото стърнище. Видях го плувнало не само в буйна трева, но и в роса. Целият склон, на който то лежеше заедно с царевичната нива на Марин Хърватина, беше ориентиран в посока изток-югоизток и кротко полягаше към Еньовската река. Студ усещах – вероятно повече от недоспиването, отколкото от настанилия се там през нощта юлски хлад. Опитах да вървя напред-назад като трион между стърнището и царевицата, за да се постопля, ала, на – оросената трева в стърнището омокри крачолите и навлажни отвътре твърдите ми гумени цървули, и ми стана още по-студено. Заоглеждах се после, за да видя къде можеше да се посвия на по-сухо и реших, че мястото е на запад, над хълбока, над изпръкналата част на склона. Представих си дори, че там е сухо и топло, защото знаех вече от опит, че както билните заравнености, така и заоблените хълбоци на ниските ридове поначало са обветрени и, поради това, сухи, и защото пак поначало на същите места тревата е по-ниска и оскъдна, което пък ще рече, че тя по-слабо се оросява нощем, особено през лятото, а щом тя е суха, то не ще и дума, че и самото място ще е по-топло. Това си представях като натирвах същевременно кравите по-нанадолу в стърнището, за да са по-далеч от царевицата на Хърватина, и тръгнах нанагоре към хълбока.

Гледах докато вървях Небето. Виждах на западната му половина високи люспести облаци, разхвърлени тук-там като кръгли парчета поцинкована ламарина. Обръщах вървежа си на запад от време-навреме на заден ход – хем, за да понаглеждам кравите, хем, за да оглеждам Небето и пейзажа. От изток червенееше, а току на самия хоризонт светлееше сребристо. После с изкачването нагоре забелязах, че целия близък пейзаж прилича на част от тяло на бременна жена, подготвена сякаш за раждане. Очертаваха се ясно двата й хълбока. По западния вървях на заден ход нагоре, към коляното му, а източният се разполагаше зад дола пред мен с почти същите очертания. На север и нагоре същият дол се раздвояваше и по такъв начин още по-нагоре две суходолия загатваха изпъкналия корем на жената, а най-горе два сипея загатваха гърдите й. Не виждах главата й. Корема и гърдите на жената бяха части от Торище. А там, в чаталатото раздвоение на дола, се разполагаше малка горичка с триъгълна конфигурация, загатваща (както сега разбирам) венериния хълм. Не съм бил в състояние да се попитам тогава – откога ли е започнала да ражда тази жена така…

А горе, на коляното, наистина беше сухо и относително по-топло. От него на запад и в близост се разполагаше дълга тясна ивица храсталаци, зад които се излежаваха други стърнища и синори между тях, а още по-на запад – билото на висок рид очертаваше хоризонта. И оттатък, зад източния хълбок, видях как висок рид, макар и малко по нисък от западния, вършеше същото. А на юг на няколко нива се издигаше Тревненския Балкан. За малко обаче се застоях върху изпръкналото коляно на жената. Трябваше отново да се върна при кравите. Павлина беше наближила уж неволно царевицата – познавах кътните й зъби вече. А като слизах надолу към стърнището, отново и още по-релефно усетих утаилият се през нощта там, между хълбоците на жената, студен въздух. Натирих отново кравите по-далеч от нивата на Хърватина и пак се върнах горе. И така – няколко пъти сновах нагоре-надолу докато видя изгряващото Слънце над източния рид.

***

Споделих вече, че много пъти като ратай съм наблюдавал изгрева на Слънцето, ала никога не бях го очаквал с толкова голямо нетърпение както тогава – в ечемиченото стърнище. Най-напред видях в Небето как поцинкованите люспести облаци започнаха да аленеят откъм източните си очертания и да сребреят откъм западните. После взеха, че се събраха един до друг и се разположиха по западната периферия на Небето така, че ми заприличаха на огромна риба със зачервен гръб и перка отгоре, със сребреещ от страничната линия надолу корем и с тъмнееща опашна перка на самия западен хоризонт. Главата на рибата се оформяше дъгообразно на юг-югоизток, а задната й раздвоена перка – на север-североизток. После гърба на рибата започна да посребрява, да става рехав и да чезне така, сякаш някой ядеше от нея. Слънцето – помислих – яде от нея. И чак когато то изяде рибата така, че от нея останаха само главата и перките на опашката й, тогава видях как то показа зачервеното си гърло над източния висок рид. Аха – рекох си, – сега ще поиска и мен да нагълта, ала няма да му се дам. Ще се пека на него, пък ако ще после печен-препечен да ме изяде. Обаче, наложи се в него момент волю-неволю да сляза отново при кравите и да накарам по такъв начин Слънцето отново да си куртулува зад източния рид, а снагата ми – пак да студува. А долу вече не се сдържах – погнах Павлина с копралята и й теглих една дълга, много дълга и красива попръжня, на която, както вече споменах по-рано, ме беше научил Мишо Овчаря. Той, споменах и това в предишния си достоверен разказ, беше около двадесетгодишен храненик на махалата. Изоставен е бил като бебе от родителите си. После, десетина годишен е бил главен от своите втори родители – дупините – за пастир на овцете и козите им. Впрочем, като изрекох предългата попръжня на Мишо, която от време-навреме изкарвах и на песен, реших, че трябва да хитрувам с Павлина и Слънцето, за да се спася от студа и росата в стърнището.

Качих се отново на хълбока на жената, но само до там, до където под самото й осветлено вече коляно достигаше сянката на високия източен рид. Там излязох на Слънце и след като се обърнах с лице към него, започнах бавно да пристъпвам надолу, към кравите, след отдръпващата се сянка на рида. Обаче, пуста и опустяла сянка! – като й гледах границата, опряна току до муцуните на твърдите ми гумени цървули, не мърдаше от там, ала щом изместех погледа си от нея и погледнех другаде, дори внезапно да вършех това, винаги я сварвах отдръпната от цървулите ми. Не успявах да надхитря Слънцето. Инак лете, по вършитба, то бездруго бързо напича. Бързо се вдига над източния рид и въпреки че в онази утрин моето упорито очакване го забавяше, то все пак, макар и неохотно, започна най-напред да гали лицето ми, а после и да затопля гърдите ми. Тогава почувствах умора в краката си и реших да преследвам челната граница на отдръпващата се сянка седнал кажи-речи по турски с тази разлика, че пред себе си опирах ходилата си едно о друго, за да могат да съхнат на Слъце и омокрените ми от росата крачоли. И така, седнал по наклона на склона с лице на изток, тътрех гъз нанадолу, но и ставах от време-навреме с настървено издигани нагоре ръце и копраля, за да възпирам случайните уж забежки на Павлина към царевицата на Хърватина.

***

Впрочем, колчем Павлина тръгнеше наужким към царевицата, толчем тъмнокафявите очи на Мишо заискряваха с по една искра пред мен и аз ставах и започвах попръжнята. Изричах я с неговите звучни думи, ала и я доизкусурявах напевно като поп със своя си мелодия. След всяка моя трела обаче лицето на Мишо се явяваше пред мен повторно и повторно, както и много пъти по-преди по същия начин, за да се питам отново и отново защо и как е могла рождената му майка да го захвърли като бебе в някакво дере близо до пътя край село Горна Манастирица, Русенско, а и да го намери там някой от тукашните дупини, който наминал по него край да търси и да спазари ратайче. Грях ми беше на душата тогава, но допусках и това, че може би Мишо е бил откраднат от майчината си люлка, окачена на клоните на някое дърво, растящо нейде по края някоя нива, за да пасе и завръща като поотрасне краставите кози и овци на дупините. Явяваше се тогава и лицето на мама пред мен току след Мишовото и почваше да рецитира напевно поемата „Хайдути“ на Христо Ботев.

***

Отначало докрай я бях научил от мама и знаех наизуст тази поема (а и всички други стихотворения на Христо Ботев, и не само неговите) и като я рецитирах тогава по Балкана където ми падне в дивотията и когато ми дойде в самотата, истински съпреживявах огромната, граничеща със самия безкрай амплитуда на туптене на Христо Ботевото горещо сърце. Но това сега го разбирам. А тогава, като дете-ратай в Дупините, чувствах в гърдите си сърцето на детето у Чавдар войвода. Бунтувах се с бунта му, тъгувах с тъгата му, плачех със сълзите му, извисявах се с гордостта му, летях с вярата му, обичах и мразех със силата му: „...Кой не знай Чавдар войвода, / кой не е слушал за него?... Хлапак дванадесетгодишен, /овчар го даде майка му, / по чужди врата да ходи, / на чужд хляб да се научи;... / И какво да ми спечели? / Голям армаган на майка – / тез тежки думи отровни:...“!

***

Пусто и опустяло стърнище! Там ми падна и след пълзящата сянка на източния рид ми щукна да рецитирам и напявам всичко онова, което е ставало в Ботевото, а и в маминото сърце, и да привнасям от време-навреме в маминия напев и в Ботевите стихове напева и думите на дългата Мишова попръжня, ей тъй, с ръце и копраля, размахвани срещу изгряващото Слънце...

***

Ала ето, не зная как е станало, но както съм стоял така, седнал по турски и съм напявал Ботевата песен, така и неусетно съм заспал на припек току между стърнището на дядо Стою и царевицата на Марин Хърватина. Така именно в просъница (в последствие разбрах това) чух мъжки гласове да говорят над мен и се питах отначало дали ги чувах на сън или наяве. Не запомнях какво говореха, но усещах, че се препираха и караха заради мен, и се чудеха сякаш с каква орисия да ме орисат и какво да ме правят сега. Усещах и това, че единият от гласовете се застъпваше за мен, и когато той млъкна, отворих очи.

***

Видях пред себе си, така както съм се проснал гърбом по наклона на сухия склон, трима мъже с огрени наполовина лица от Слънцето. Средният държеше дълга и изправена като жезъл тояга в дясната си ръка – само това успях да забележа от него. Бързо преминаха очите ми по лицето на втория, който стоеше отляво. А третият, който стоеше отдясно на средния човек, погледнах направо в очите. Трепнах. Не знаех как да реагирам. Заприлича ми на човека от Усойна. С тази разлика, че сега лицето му беше сурово и обгоряло и не можех да определя със сигурност дали бе той. Очите му бяха загрижени. Бяха преизпълнени с много сериозност. С такава сериозност бяха изпълнени, че не ме оставиха да се вгледам дълбоко в тях, а напротив, отместиха се почти веднага от моите и се вгледаха над мен така, сякаш ми казваха: „Виж!“. Тогава ми светна – кравите! Павлина! Извърнах глава нагоре и кажи-речи заедно с това ставах и виждах как Павлина зашлевяваше с език стрък царевица от нивата на Хърватина. Хукнах с всичките си сили към нея, достигнах я, после я жилосах с копралята и като видях, че само един стрък е успяла да изяде, въздъхнах: Господи! Обаче, за да продължа да съм далече от тримата мъже и за да укротя гнева, от който си въобразявах, че са обладани, започнах да оглеждам нагоре крайните редове на царевицата и да викам високо: не е яла, само един стрък е изяла. Чак когато достигнах някъде към горния край на нивата на Хърватина, чак тогава се осмелих да погледна към мъжете, ала не ги открих на мястото, където бях заспал, а по-нагоре, към коляното на жената. Вървяха малко косо един спрямо друг и в момента, в който се случи да погледна към тях, последният също погледна към мен...

***

Именно гласовете на тези трима мъже от ечемиченото стърнище ми се стори в спомена ми, че чувах откъм кабинета на Венчев след минали кажи-речи шест-седем години от ратайския ми живот. Виждах и преизпълнените със загриженост и сериозност очи на Стефанов. А и Слънцето усещах как напичаше и препичаше гневно над главата ми след провала на изпита ми в Габрово.

***

Пусто и опустяло Слънце! Гневно препичаше и тогава в ечемиченото стърнище на дядо Стою. И като започна ударно да пламти и да прежуря, реших, че трябва да натиря кравите на водопой в реката, преди да ги върна за вършитба. А и много исках да си понаплискам лицето с прохладната и целебна вода на Еньовската река...

***

Всъщност, нека призная – обичам реките. Отраснал съм покрай река и винаги съм усещал, че щом се потопя в река, излизам като новороден от нея.

***

Така се случи и след изпита – да се открия на левия бряг на река Янтра в Габрово. Да, сигурно затова се намерих там. Янтра е реката на моето детство. Но покрай Ценово тя е пълноводна, а в Габрово лете пробягва като младо момиче от камък на камък и само тук-там се спира, за да плъпне и се завихри после в дълбоки вирове.

***

Започнах тогава, след изпита си в Габрово, да се спускам надолу по течението, за да търся синия вир на Янтра. От Еньовската река знаех, че всяка река в горното си течение има своя единствен син вир, въпреки че всъщност има десетки други сини вирове, които често се разполагат като броеница по течението. Мислех тогава, а и сега, че всеки от нас, хората, си има своя единствен син вир, ако ще и да се случва милиони души да го припознават като свой. Вървях по течението на Янтра и скоро открих моя. Беше яцевиден, елипсоиден, с голяма ос, ориентирана по течението. Имаше два водовъртежа. Горният се завихряше по посока на часовата стрелка, а долният обратно. Между тях плъпваше водата и се чудеше на кого от двата водовъртежа да се отдаде. Наблюдавах вира, но и се оглеждах къде и как да се настаня до него и, разбира се, открих своя голям камък, удобен за сядане. Седнах и се загледах със сълзящи очи във водата...

***

И там, незнайно как, се пренесох отново на Еньовската река, на нейния син вир, който обаче се намира далеч на запад-северозапад от ечемиченото стърнище. Там, току пред Еньовския вир, Торище глъхнеше в най-западния си край, а оттатък реката и вира се изтягаше високият западен рид. Мишо ми казваше, че ако се качим на билото му, ще видим оттам в далечината как се изляга на Слънце Царева ливада.

***

Стадото на Мишо не беше голямо – около стотина овце и кози. Още като наближавахме вира, където за пръв път идвах и където най-много се отдалечавах с кравите от махалата, овцете започнаха припряно да си навират главите една друга в задните си крака и да се притикват така, взаимно, към реката. Козите обратно – виреха глави една над друга и пристъпваха напред като принцеси около овцете. Ускориха ход и моите крави. После овце кози и крави чинно започнаха да се подреждат по източните ниски очертания на вира и след като се напоиха, тръгнаха по плешивеещото тук нанагорнище на Торище, където в близост разпъваха шатрите си два дъба, единият от които беше много голям. Стадото на Мишо се настани под големия, а моите крави под по-малкия дъб. Склонът полягаше на запад-югозапад. Вирът – куртолисваше под нас. Разполагаше се като в огромна кратуна, която в ония години хората срязваха така, че да загребват обилно вода с нея. Широката част на скалната кратуна беше около десетина метра и опираше на висок около метър и половина скален праг. Слаб беше водопадът в юлското лято. А тънката фуниеобразна част (дръжката) на кратуната се насочваше асиметрично на десетина метра по-надолу от прага и се притискаше сама в отсрещните скали. А те се издигаха кажи-речи отвесно на около 20-30 метра височина, оформени като прегръдка за вира. Над тях като овче руно висяха храсталаци, а по-нанагоре и габърови дървета. По някое време като се вглеждах така, цялостно, във всичко около вира и особено в отсрещните скали, привидя ми се как те и руното над тях оформиха огромно човешко лице с широко чело, с дръпнати очи, с изпъкнали скули, с хлътнал току под веждите нос и с тясна брада, част от която потъваше във вира. Очите и другите части на лицето се загатваха от тънки и хоризонтално разположени пластове пясъчни скали – ту изпъкващи, ту потъващи в общата скална маса.

***

Докато оглеждах вира, Мишо, който заекваше на всяка дума, но не и на думите в предългата си попръжня, ми рече:

Глеее...глеай нана...татък... от...от...там ще д..д..дойде д.д..Димитър.... Ст.ст...стдадото му еее... като об.б...облак...

И наистина, мина що мина време, чух откъм гората на западния рид напевно звънтящи хлопки и чанове. После видях как няколко бели кози се спуснаха откъм течението на реката над вира, а след тях и други. Същевременно и други кози откъм противната страна видях как слизаха отгоре из между храсталаците, а после и как заслизаха по скалите и се спуснаха към фунията на вира. Пиха вода и после една по-една започнаха да се изкачват – кои по брадата, кои по устните, кои по скулите и носа на лицето, което ми се привидя отнапред, че оформят кажи-речи отвесните скали. Виждах в същото време откъм течението и откъм по-малко стръмната пътека отсреща как заприиждаха и овцете на Димитър с пеещи чанове. Все в същото време Мишо ми рече:

Гле...глеай к.к...козите! Т.т...там ее... е н.н...най л.л...ладно....

Гледах бездруго там и все ми се струваше, че някоя коза ще цопне във вира, ала не, не се случи. Случи се само няколко от тях с виртуозни движения да се покатерят още по-нагоре, а някои да слязат и по-надолу, за да се настънят там в удобни за тях места. Яви се после и овчарят Димитър. Махна с ръка към нас. Качи се на една от стърчащите отсреща скали – скала, която беше заоблена отгоре като гъба. Седна отгоре й, извади кавал от торбата си, сглоби го, и засвири. Отначало на водопой засвири, а после я подкара една протяжна и разкрасена като стара мома свирня, с която сякаш изрисува и повтори в музикални тонове всичко наоколо. Обаче, когато и последната овца се отдръпна от реката (а колко беше голям облакът на Димитър не мога сега да преценя по друго освен по това, че, според Мишо, пасял козите и овцете на няколко махали, идващи нанасам откъм Царева ливада), тогава спря и свирнята на кавала. После видях как Димитър се съблече на скалата както го е майка родила, слезе от нея и като се отдръпна на два три метра от прага, засили се и цамбурна във вира с кръстосани във въздуха нозе. А като си показа главата над кипящата вода, викна към нас:

Айде, идвайтее!

Обърнах се към Мишо, за да го попитам с поглед какво ще правим, ала и него го видях както го е майка родила. Тогава и аз хвърлих ризката си и събух дочените си гащи с големия джоб. Нямах кюлоти под гащите си. Хукнахме с Мишо голи към вира. Качихме се после на прага и по същия начин започнахме заедно с Димитър, който беше голям колкото Мишо, да цамбуркаме с кръстосани крака във водата. Вреше и кипеше тя под нас. Ала на, скоро откъм Торище видях силуета на чорбаджията – бързаше към нас, даже потичваше от време-навреме. Беше висок, както споменах, слаб и сух като чирос човек, с очи като синци. Когато понаближи дъбовете, под които пладнуваха овцете на Мишо и моите крави, извика гръмовно и протяжно:

Любомирее, тукааа, тука елаа.

Излязох с неохота от вира и тръгнах нагоре, а когато се понаближихме един друг, дядо Стою ме нахока:

А бе, овца шугава, кой акъл ти каза да дойдеш чак тук и да цамбуркаш във вира? Не се ли сещаш, че може и да не излезеш от него? И какъв хабер ще пратя после на баща ти и майка ти? Обличай се веднага. И тук, тук ще стоиш докато превали жегата, а после с пашата лека-полека към дома. Ех, ако беше мое момче, такъв бой щях да ти метна, че да запомниш един път завинаги кога си идвал за пръв и за поледен път на Еньовския вир...

Аз...аз, дядо Стою, ако искаш да знаеш, аз мога да плувам. Нашата река Янтра е много дълбока...

Ти ли? Я погледни натам… към скалите. Не видя ли преди да се лепнат козите върху тях лицето на китаеца, а?

Видях го.

Кой! Ти ли? – попита дядо Стою с такава огромна почуда, че чак синците в очите му се уголемиха и се превърнаха в стъклени топчета.

Аз – рекох му с трепет.

И щом казах това, той се надвеси над мен и започна така да ме оглежда изотвътре със синците си, че сякаш нещо свое търсеше в мен. И в същото време попита:

А не видя ли огромното гърло на китаеца, което нарочно е скрито под брадата му, а?

Не, не го видях.

Добре, че ни си го видял, защото който го е видял веднъж, бял свят повече не е видял. Чу ли какво ти казах? Тук да си в жегата, а после с пашата у дома. Чу ли?

Чух.

И, мисли му! Аз виждам! Отдалече виждам, мисли му, даже и да ме няма тук, даже и да съм на оня край на света – виждам! Чу ли?

Чух.

***

Когато се прибрах по залез вкъщи, дядо Стою ме посрещна така, че все едно изобщо не беше ме виждал да цамбуркам в синия вир на Еньовската река. Всичко течеше нормално у дома му заедно с дворната работа, в която включваха и мен, до мига, в който вече изядох млечната си попара (винаги млечна попара ядях на вечеря) и след който веднага заспивах. Ала тази вечер, малко преди да лапна последната лъжица с попара, дядо Стою взе фенера, който стоеше винаги по средата на масата в края й откъм стената (а той сядаше винаги с поглед срещу стената), вдигна го нагоре с лявата си ръка и с дясната смали фитила му така, че притъмня около масата и рече, като се обърна в същото време наляво към чорбаджийката баба Гана:

Да пестим газта!

После, като сложи фенера на мястото му и се обърна с лице към мен, от което кажи-речи виждах само блещукащите му синци и предните му железни зъби, рече:

Чуй сега и внимавай сега какво ще ти кажа... Когато бях хъшлак като теб, застигнах в Дупините да имаме овчар, които пасеше огромното ни стадо от овци и кози и който като засвиреше с кавала си, а после и запееше, разплакваше всички стари и млади дупини. Такъв певец и свирач беше. А какъв плувец беше! Казваха за него, че само той е виждал гърлото на китаеца в синия вир. А за този китаец едни казваха, че се е явил там, в скалите над вира, когато по тия наши места се явил и се огледал в него Чингис Хан, за да види лицето си накъде и как се е променило то след толкова могъщите му и кървави битки. А други казваха, че във вира се е оглеждал не друг, а нашия български цар Калоян, който имал по нашите места своя тайна любовница – мома от най-първите горни дупини, които са се заселили срещу нашата махала горе в планината, която е отвъд Еньовската река. Не зная как точно е било, но като се огледал във вира – ханът ли, който бил женкар и който долетял тук с хвърковатия си монголски кон, за да обладае и красивата дупинка?, царят ли, който бил влюбен до уши в същата дупинка? – водата не издържала на силата на образа му и го препратила отсреща на скалата. Прочее, не издържала и момата. Когато й дошло времето да ражда, всичките й родилни болки се отразили по тукашните наши места и оформили със силата си релефа на вечно раждащата наша долнодупинска земя. А скалата над вира от същата тази отразена от водата сила започнала да се руши и да наподобява релефно образа – на хана ли, на царя ли – тъй и не можа да се разбере, защото обилните гергьовски дъждове, които падат тук, дооформили образа по свое си щение така, че да заприлича повече на китаец, който само малцина виждат и който – за добра ли, за зла ли участ – и ти си видял. Видял го е и овчарят, който пасеше по време на моето детство стадото на нашите дупини и който често се къпел във вира и често гъделичкал брадата на китаеца.

Добре ама, една вечер току казаха, че стадото с кучето се завърнало без овчаря. И тука овчарят, там овчарят, няма го овчарят. Само кучето му скимтеше жално около насъбралите се пред извора на махалата дупини. А този извор, знаеш, е срещу нашата дворна врата. И какво мислиш, момченце! Като джавкаше и скимтеше кучето насам-натам, току започна и да приканва с лай и с тичане присъстващите дупини да тръгнат след него, и те тръгнаха. И какво мислиш, момченце! Баща ми не ме пусна да тръгна с тях, защото свечеряваше, но като се върна ми каза, че кучето ги завело право на Еньовския вир. И е станало там съвсем ясно в тъмнеещия вече син вир какво точно е станало с овчаря. На другия ден всички дупини барабар с нас, децата, се юрнахме към вира, надявайки се да видим удавника. Него обаче го нямаше. Все още не се беше разплул, за да изплува сам над водата. Ето защо се наложи да вържат с въже за кръста опитен плувец, който да търси на дъното на вира удавника, ала какво мислиш, момченце! Какво мислиш!... Уплаши се и самият плувец, който беше хлътнал за минута-две под брадата на китаеца, и като излезе от там извика с облещени очи: „Има гърлоо, има огромно гърлоо… Страх ме еее. Нека го оставим. След два-три дена гърлото ще го повърне.“ Така и стана. Видяхме удавника след три дена. А тогава, когато плувецът отново влезе във вира, за да го изтегли на брега – баш тогава като хвана удавника за косата и му надигна така главата – какво мислиш, момченцее!?... Видяхме гоо... Какво мислиш!... Мислиш ли?...

Задаваше и повтаряше така срещу мен въпроса си дядо Стою и в същото време взе фенера с лявата си ръка и току го вдигна пред лицето си и каза:

Видях ме го разплут и озъбен, ето така!

И показа дядо Стою как е бил озъбен удавникът като първом ококори синците си така, че те пак ми заприличаха на стъклени топчета, готови да отхвръкнат напред, а после и зяпна озъбен срещу фенера и мен така, че чак гълтача му и тъмната паст зад него видях. Осветлен беше гълтачът му от фенера, а и небцето му видях, обрамчено и подковано по ченето като че ли с конска подкова – не само предните, но и всичките горни зъби на дядо Стою се оказаха железни...

***

Ето го!... Ето го!... Този е!...

Чух тези думи, изговоряни с викове, усилващи се у мен като в просъница, и заедно с тези викове се завърнах от дома на дядо Стою на брега на Янтра в Габрово. После вдигнах глава натам, откъдето бях доловил, че идват тези думи към мен, и забелязах на отсрещния бряг три момчета да идват по шосето откъм града. Едното от тях, по-голямото – както ми се стори – бързаше напред с глава обърната наназад към другите две момчета и като сочеше с дясната си ръка мен повтори:

Ето го! Този е!

После като понаближиха мястото, където плъпваше вира, същото момче потрети и допълни:

Ето го! Този е вирът!

В промеждутъка от време, в което те най-после застанаха на отсрещния бряг срещу мен, дойдох изцяло на себе си. Брегът отсреща беше висок около два и половина, три метра и целият беше подпрян вертикално с изящно иззидан и издялан по краищата строителен камък. Зад зида, зад този добре укрепен бараж, напред по повърхността се протягаше в посока север-юг павирано шосе, което на юг, към града, продължаваше като улица „Орловска“. Над шосето се издигаше ридът Градище. И странно ми се стори тогава това (а и сега), че отсреща в плътта на рида забелязах огромен строителен изкоп, зяпнал срещу мен като грамадна уста. Обрамчен беше този изкоп отгоре като че ли с конската подкова, която бях видял в устата на дядо Стою – в такава назъбена форма стърчеше, подържана с пилони встрани, някаква желязна конструкция. Освен това в дъното на изкопа се виждаше като гълтач и част от желязната ръка на багер, чиито туловище не се виждаше от насипа, изплезен и изпъкнал като език на удавник пред него. Не кипеше работа около изкопа. Беше около дванадесет на обяд. Не минаваха и транспортни средства. Нямаше и други души тук, освен мен на отсамния бряг и трите момчета на отсрещния.

***

Като спряха срещу мен, огледах мигом и тях. Двете ми се сториха на около 12-13 годишна възраст, а третото на 10-11. Видях по суетенето им, че бяха погълнати от някакъв свой план: от него пламна любопитството ми към тези момчета.

***

Този е моят син вир! – каза все същото момче, което сочеше отнапред мен и вира и продължи. – Прескачал съм го неведнъж до сега. Днес обаче мисля, че който от нас тримата успее да го прескочи, без да цопне в него, той ще е неговия избраник. Нали чухте какво ни каза човекът с лазурносините очи, когато бяхме на моста пред паметника на Рачо Ковача. Всеки си има свой син вир, но и всеки син вир си има свой избраник, а избраник на вира е този, който може да го прескочи. Своя син вир да прескочиш! Така ни каза човекът. Това е. Да започваме.

Как да започнем? – обади се второто по-голямо момче.

Ами, предлагам Владко като най-малък от нас да започне първи, а аз като по-малък от теб с един ден – втори.

Не, не! Не искам да започваме така – обади се Владко и продължи. – Тъкмо защото съм най-малък, искам да видя най-напред как вие ще го прескочите, а после и аз.

Така да бъде! – обади се пак първото момче, а после като се обърна към другото каза:

А ние с теб, Доний, ще теглим чоп. Аз ще кажа условието на Владко, а ти ще итеглиш своя жребий пръв, съгласен ли си?

Съгласен съм – рече Доний.

Добре. Ела сега тук, Владко.

Като рече това, голямото момче заедно с Владко се оттеглиха настрани и след кратко шушукане, същото голямо момче пак се обърна към Доний като вдигна дясната си ръка със стърчащи нагоре показалец и среден пръст и каза:

Тегли!

Без да се бави Доний изтегли показалеца.

Ти скачаш първи – рече момчето.

Е, как стана така, че аз да скачам първи?

Ами така – казах на Владко, и той ще потвърди условието, че ако изтеглиш единия ми пръст – скачаш първи, а ако изтеглиш двата, скачам аз.

А, чакай, чакай, пак хитруваш.

Да, да, хитрувам, нали затуй нашите са ме кръстили Одисей. Но виж, Доний, ти си с един ден по-голям от мен и затова мисля, че е честно ти да прескочиш първи вира. А и ако бяхме се условили да започнем с Владко най-напред, поради това, че е най-малък, тогава пак аз щях да бъда втори, не мислиш ли?

Е, да, мисля, че си го измислил добре, само че аз не се боя да прескоча пръв вира. Минете сега встрани, за да се подготвя за скока...

***

Докато Доний се приготвяше за скока като оглеждаше добре терена около себе си и каменния ръб на оттатъшния бряг, а също и очертанията на вира откъм брега, на който аз стоях седнал на своя камък, забелязах, че най-тясната част на вира е току на два метра малко косо от мен. Съвсем малко полуостровче се врязваше между двата водовъртежа и сочеше мястото къде се укротява, и плъпва из от дълбокото водата. Прецених тогава на око, че от полуостровчето до иззидания с камък отсрещен бряг имаше най-малко шест-седем метра. Прецених и това, че височината на отсрещния бряг (два и половина-три метра) облекчава скачането, а павираното шосе над него – засилването.

***

И Доний изглежда, че е отчел всичко това, защото откъм средата на шосето започна да се затичва с всички сили и скочи като се приземи на полуостровчето току по средата на неговата брегова линия в ситния чакъл. Всъщност, ако чакълът не беше поддал под предната част на ходилата му, Доний нямаше да стъпи с пети във водата. Той обаче извика:

Прескочих го! Аз съм неговия избраник!

Не! – извика от отсреща Одисей. – Видях как хлътнаха петите ти във водата.

Прескочих го, прескочих го, нали, ето, той ще каже, нали, нали го прескочих!? – обърна се внезапно към мен Доний.

Впрочем, Доний ме изненада както с въпроса, така и с погледа си. Видях неговите светлокафяви със зеленикав оттенък очи. Блестяха като мълнии. И Одисей гледаше отсреща въпросително към мен, а после, забелязах, че и Владко се загледа в мен по същия начин.

Нали, нали го прескочих? – попита ме още веднъж Доний и очакваше неистово със стойка и с очи да дам положителния за него отговор.

Да – рекох – прескочи го! И ако не беше поддал чакъла под нозете ти, нямаше да стъпиш с пети във водата.

Чухте ли, прескочих го!

Прескочи го, но после си подмокри петите, а аз моите няма да ги подмокря – провикна се отсреща Одисей. Гледайте сега добре и двамата там.

Като каза това и се подготви далеч по-бързо за скачане от Доний, Одисей се засили и прескочи вира като стъпи в чакъла на същото полуостровче, но най-малко на тридесет сантиметра от бреговата линия.

Сега, какво ще кажеш – обърна се и Одисей към мен така сякаш бяхме с него много стари познати, – кой е истинския избраник на вира, аз или той?

Ти, ала и Владко, не трябва ли и той да прескочи вира? – рекох и се загледах в пъстрите му зеленеещи очи.

Владко ли? – рече Одисей. – Той има още да расте, докато му се отдаде да прескочи своя син вир. Но ти иначе си прав, трябва и той да прескочи вира, за да се изпълнят всички условия по изпита. Инак вирът няма да установи избраника си. Хайде, Владко, приготви се и скачай.

И Владко започна да се приготвя. Оглеждаше най-вече ръба на отсрещния бряг и вдигаше там рамене – смущаваше го нещо. Двамата му приятели отсам го подканяха, ала той се колебаеше. Най-после се реши, засили се, но внезапно спря, кажи-речи до ръба. Другите викнаха:

Страх те е! Страхуваш се!

Не, не се страхувам, не мога да преценя как да стъпя на ръба с десния си крак – каза Владко и уж пак започна да се организира за скачането, но повече се суетеше насам-натам. Тогава Одисей и Доний не се стърпяха и решиха да се върнат при него. Откриха на десетина метра на юг от вира много по-широк, но и по-плитък разлив на реката и като се движеха по едрите камъни, накрая се прехвърлиха по зида оттатък и започнаха да наставляват Владко как точно да организира скока си. Най-после, след десетина минутно общо суетене, Владко се подготви, засили се решително и полетя към отсамния бряг. Нозете му стъпиха кажи-речи на същото място, на което стъпиха и нозете на Доний с тази разлика, че торсът му не успя да излезе напред, а натежа наназад, към водата. При това положение Владко инстинктивно направи крачка назад с левия си крак, за да не цопне по гръб във водата, ала кракът му не се озова на нужното място, забави се от водата, и очакваното от приятеля му Одисей, се случи. С разперени, а после и с цапащи във водата встрани и наназад ръце, Владко попадна по гръб точно на мястото, където тя плъпваше и се чудеше на кого от двата водовъртежа да се отдаде. Все в същото време и аз като левия крак на Владко – без всякаква мисъл в главата си – инстинктивно задействах. Скочих от камъка и хлътнах във вира с дясна ръка напред. Така успях да хвана отпред колана на Владко и го затеглих към себе си. През това време той, помагайки си с плаващи във водата ръце, започна да издига глава и да приближава гърдите и лицето си към мен. Спогледахме се. Не зная какво той е видял в моите очи, но аз в неговите не страх и ужас видях, а една много далечна и много позната лазурно-синя усмивка…

***

Завърнах се към един и половина след обед в училище. Случи се на входа да ме пресрещнат внезапно Цоньо със своите винаги сериозни мастилено-сини очи и Стефанов със своите ведри и винаги приветливи светлосини очи. Като се видяхме така, внезапно, защото идех по улицата, която е напречна на училищния вход, стъписаха се и те, и аз. Първи от нас се окопити Стефанов и рече:

Ти откъде идеш такъв и защо ти са мокри крачолите?

Наведох глава и, всъщност, чак тогава видях, че съм намокрил гащите до средата на бедрата си, но заедно с това и смут ме обхвана от въпроса на Стефанов и ни в клин, ни в ръкав отговорих като човек, който не е на себе си:

Прескачах вира.

Прескачал си вира!? Аз едва те извадих от него, а ти си отишъл да го прескачаш? Я ме погледни!

Вдигнах очи, но почти веднага след мигновеното включване на погледите ни един в друг, усетих как моите започнаха да се оросяват, а очите на Стефанов да разкриват изненадващо за мен пак онази далечна и много позната лазурно-синя усмивка, в която – без да знаех защо – припознавах отново човекът от Усойна.

  http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov