Из книгата на Владимир Луков "Мясото, откъдето започва безкраят", Пропелер, 2012 г., http://literaturensviat.com/?p=87788

Писмено признавам пред себе си, че от юношеството си насам и особено след срещата ми с Миража в кръчмата, и най-вече след прочитането на „забравената” от него китайска тетрадка, всичко се обърка в живота ми. Объркаха се и понятията ми за време и пространство. Трудно, много ми е трудно сега, когато съм вече на 57, да преценявам кое как стана, кога и къде стана и защо именно така стана, а и как е можело да стане, а и как е трябвало да стане...

Освен това, странно е, но днес в собствените ми спомени аз самия се откривам в образи, в състояния и в обстоятелства все по-нови и все по-различни, а и сякаш небивали. А още по-странно е за мен това, че всичко ставащо в спомените ми – и било, и не било – ми се представя като безспорна и същевременно постоянно обогатяваща се истина.

Мисля дори и това, че ако има живот за човека в отвъдния свят, то той се живее именно в нашите ставащи спомени, в които, освен всичко друго от настоящият ни земен живот – дела, мисли, чувства, идеи, теории представи, фантазии, сънища, – се разкрива и един неизчерпаем по своите неосъществени възможности друг наш самопознавателен живот.

Даже и това си мисля, че богатството от възможности за избор на постъпване и действие в обсега на всяка ситуация, в която сме попадали тук, на Земята, изчерпва течението на времето като възможност за самопроверка отвъд този свят и се родее с вечността.

А и самата вечност я виждам като неизчерпаем източник на себепознавателен живот.

Впрочем, какво друго може да осмисля живота ни – и тук, на Земята, и там, в отвъдното!

Обаче и това трябва да кажа сега, че само в детството си бях напълно наясно със себе си. Само в него избирах с любов, без да избирам (по правила), и мислех, без да мисля (развойно), и действах като че ли не аз бях деятелят – все така живеех, сякаш предварително съм трасирал земния си път там, в отвъдните спомени и представи, преди да се родя тук, на Земята.

Между впрочем, сега и това се налага да посоча, че още в детството си почувствах света, в който живеех, като умишлена съпротива на собствените ми предначертания – той не искаше да съм такъв, какъвто бях в естеството си на дете и юноша: настръхваше срещу мен чрез хора, животни, растения и обстоятелства; биеше, хапеше, жилеше, препъваше ме. И някак, тъкмо заради това, обратно, искаше да съм такъв, какъвто трябваше да бъда в собствените си предначертания, и ме прикоткваше, милваше ме, разкриваше ми тайнствата си, поднасяше ми благата си, когато изпадвах в безизходица и отчаяние.

Случваха ми се в детството и юношеството ми, както ми изглежда сега, странни и нелогични неща, ала същинското ми объркване в това, което не знаех, че съм, започна усилено с ученето ми във вечерната гимназия. Бях двадесет и една годишен.

***

Учителят ми по Научен комунизъм се казваше Славеев. Беше висок, достолепен мъж с черна коса и синьозелени очи. Дойде на работа в гимназията на мястото на директора Дойчев. Странно е сега за мен, но и Дойчев беше със синьозелени очи, макар и по-пъстри, по-светли от тези на Славеев. Зеленото в очите на Славеев беше в повече. Говореше се между учениците за „стария директор”, че бил „обратен” и че именно поради тази причина го „преместват на друга работа по целесъобразност”, а на мястото му изпращали от Партията „по целесъобразност” „новия директор” Славеев. А пък за Славеев говореха това, че бил „изритан от работа в Партията, като продухан комунист” и че щял да провали гимназията. Стана дори така, че всички учители се вдигнаха в подкрепа на „стария директор”. Започнаха да увличат за каузата си и нас, учениците. Възможностите на „новия директор” Славеев да върши същото бяха ограничени – преподаваше по „директорски норматив” само Научен комунизъм в единадесети клас.

Бяхме в този клас три паралелки по 30 ученици. Другите класове – десети, девети и осми – в този ред – бяха съответно по четири, пет, и шест паралелки по 30 ученици.

Впрочем, в ония години Вечерната гимназия „Захари Стоянов” в Русе беше много престижно училище за всички „блудни синове и дъщери на Партията и Комсомола”. Приемът на ученици в нея беше неограничен. В осми и девети клас на гимназията се „записваха” да учат съответно по около двеста ученици. Когато аз „записах” девети клас, броя на учениците надхвърляше двеста и петдесет заедно със задочниците, между които в девети клас бях и аз (десети и единадесети учех вечерно, редовно). Накрая взехме дипломи около 35 ученици. Другите докога след нас са се влачили, не зная. Зная само, че за всяка учебна година повече от половината от завършващите ученици не успяваха на първо явяване да си вземат зрелостните изпити.

Честно трябва да кажа пред себе си и това, че „Партията полагаше грижи за образованието на необразованите и нискоквалифицираните трудещи се”. Обаче твърдо изискваше от всеки, който искаше да учи, и да работи. Без удостоверение за работа от някое предприятие, нямаше как да учиш вечерно или задочно. Компромис Партията правеше само за изключените ученици от редовните средни училища. В нашия десети клас придойдоха като „изключени” две момчета. Казваха тогава, че именно те, са били „обект на сексуалните извращения на стария директор”.

Та, „новият директор” Славеев трябваше да води борба за утвърждаването си като директор на гимназията. Противници му бяха почти всички учители, но най-вече заместник-директорката, която беше тънка, висока и настъпателна жена, с тънки устни, с говор и зъби, които сякаш гвоздеи сечеха – така падаха думите от устата й. В своя подкрепа тя имаше на разположение „положителното мнение на колектива” за това, че „старият директор” беше „изключително толерантен” и „изключителен интелектуалец” . „В интерес на истината” – така се говореше тогава – трябва сега да кажа, че второто беше вярно; за първото нямам представа. „Старият директор” имаше научна степен „кандидат на науките”, подвизаваше се в „научни среди”, публикуваше свои статии в научни списания. Освен това на страната на зам-директорката беше и „отрицателното обществено мнение” за Славеев като за човек „изритан от Партията”. На нейна страна се очертаваше да бъде и „брожението сред учениците”.

Отначало, като директор, Славеев предприе „крути мерки по учебната и училищната дисциплина”. Издаде редица писмени заповеди за дежурствата на учителите, за отсъствията на учениците, за „надлежното водене на училищната документация”, за посещението на класните ръководители по работните места на учениците, за „провеждане на разговори с техните началници” и за други подобни неща. Но после, като видя, че зам-директорката „печелеше позиции”, а и като разбра, че сред нас, учениците, имаше „стари и печени комунисти”, някои от които бяха – кой секретари на „първични партийни организации”, кой „партийни групови отговорници”, кой членове на „заводски комитети на ДКМС (Димитровски комунистически младежки съюз), кой активисти на Профсъюзите, кой на БЗНС, кой на ОФ и други подобни организации – та, като видя всичко това, Славеев смени тактиката в борбата си за утвърждаването си като директор на гимназията – удари го на политика и морал. Смекчи тона си пред нас, учениците. Започна да ни увещава в това, че Партията очаквала много от нас, че той самият е „с партийно поръчение да се подобри дисциплината и успеха на училището, да се заздрави училищното ръководство – партийното, комсомолското, профсъюзното и административното и не на последно място – ученическото, а и най-после, на първо място, да се заздрави учителския и ученическия колектив”. Освен това трябвало да издигне „на по-високо качествено ниво комунистическия морал в училището, за да може да се постигне онова, което е записано в „Моралния кодекс на комуниста”, а именно – да се изгради върху неговата основа здрава, идейно убедена и многостранно развита комунистически тип личност”. Междувременно Славеев провеждаше и „работни съвещания” със споменатите ръководства. Учителите ни казваха, че провеждал и „индивидуални срещи” с тях, а и „срещи по методически обединения” (обединения на учители от една и съща или сродни специалности). А ние, единадесетокласниците, някак постепенно и неусетно в часовете по Научен комунизъм станахме ариергард на Славеев в битката му със зам-директорката и нейните поддръжници. Така за има-няма няколко месеца Славеев успешно се наложи като директор на гимназията.

Той обаче ме впечатли най-вече с това, че още с влизането си в нашия единадесети клас като преподавател по Научен комунизъм започна сякаш да преподава урока си само и единствено на мен. Синьозелените му очи шареха по лицата на всички ученици, но само дотолкова, доколкото да се съсредоточат по-устойчиво върху моите – чувствах това. От време-навреме усещах и как погледите ни се напасваха един в друг. Смут настъпваше тогава – и у него, и у мен. Думите му обаче гърмяха като мълнии в тъмно небе – толкова сигурен беше в себе си и така ясно аз го разбирах.

Каза в началото, че „науката е отражение на обективната действителност в категории и в понятия и че, според вожда на световния пролетариат, другарят Владимир Илич Ленин, в света няма нищо друго, освен движеща се материя.” Каза още, че именно „материята е причина на причините и че е причина сама на себе си”. Каза и това, че „материя като такава” нямало, защото тя съществувала само и единствено като най-висша категория, като най-общо понятие в главите на хората. А категориите и понятията били, пак споредЛенин, „стъпълца на познанието и форми на нашето мислене”, а то не било „нищо друго, освен продукт и свойство на най-високо организираната материя – човешкия мозък.” Тъй че – доуточняваше Славеев все според Ленин и неговите „Философски тетрадки”, – материята не била точно „материя”, а „философска категория за обозначаване на обективната реалност, която е дадена на човека в неговите усещания, която се копира, фотографира и отразява от нашите усещания, съществувайки независимо от тях”. От тук Славеев изведе изводите, че „с тази философска категория човешкия мозък успява да абстрахира и синтезира в себе си всеобщите своиства, признаци, страни и качества на всичко, което съществува” и че„материята е първична, а съзнанието вторично”. Подчерта към края на урока си и това, че „всички ние живеем в един незавършен в своето развитие, но цялостен в своите закони и закономерности материален свят.” А накрая като апотеоз прозвучаха думите му – „цялостност има само в материята и само материята е единствената реалност, всичко друго е попщина”.

После каза:

– Ученици, понеже аз ви преподавам марксистко-ленинска философия, която е наука за най-общите закони и закономерности в развитието на природата, обществото и човешкото мислене, то винаги в учебния си час аз отделям повече време за дискусия. Впрочем, от опит зная, че в хода на учебната дискусия се ражда обективната истина във вашето съзнание. И тъй, искам сега да чуя вашите въпроси и да дискутираме по тях. Хайде, по-смело...

Като каза това, Славеев погледна поощрително към мен. Аз обаче отместих погледа си от неговия и започнах да оглеждам съучениците си. Забелязах, че и те вършеха същото – свиваха се, споглеждаха се. Изобщо всички се чувствахме като попаднали в небрано лозе. Никой учител до тогава не ни беше предлагал да участваме в дискусия.

– Хайде, по-смело! – подкани ни отново Славеев и продължи ободрително. – Не се притеснявайте! По-рано като студент в Университета по марксистко-ленинска философия и аз в моменти на открита дискусия съм се чувствал като теле в железница. Трудно е да излезеш от нея само в началото, после се чувстваш свободен. А свободата е осъзната необходимост. Да осъзнаете сега необходимостта от дискусия, означава да сте свободни в часовете ми по Научен комунизъм...

– А не означава ли и това – да влезем от една железница в друга? – обадих се аз като черна радиостанция в момент, в който Славеев не гледаше към мен.

– Кой... кой... кой се обади? Да си вдигне ръката!

Нямах намерение да върша това, ала всичките ми съученици, обръщайки глави към мен, насочиха погледа му.

– Значи, ти?

– Да, аз.

– Как се казваш?

– Аз ли? Любомир.

– Любко, Любко, знаех си. Логиката. нали, схващаш. Логиката е железница, необходимост. Всеки си има логика, нали? И може да се чувства в нея удобно. Но дискусията? Дискусията, Любко… Да открием заедно в дискусията верния път, общия път, необходимия път, и да поемем по него. Дискусията, Любко, не е железница. Схващаш ли? Какво схвана до сега, Любко? Я кажи, че да си припомнят и другарите ти... И да затвърдим знанията...

– Как какво!? Ясно говорихте – опитах се да отвърна спокойно, но не бях толкова спокоен. – Схванах, че в света няма нищо друго, освен движеща се материя... Че ние сме материални същества с високо организирана мозъчна материя... Че мисленето ни е вторично, че то е свойство на нашия мозък, че то отразява, копира и фотографира обективната действителност, която съществува вън и независимо от нашите усещания... Не схванах само това – дали мисленето ми е обективно, след като е продукт на мозъка ми, който е обективна реалност...

– А, това ли, Любко? Мисленето. Мисленето, макар да е свойство на високо организираната материя и макар че тъкмо като свойство на материята е нещо обективно, то си е и си остава в края на краищата нещо субективно като отражение на същата обективна действителност. Обаче вярното отражение, Любко, превръща субективното мислене в обективно. В общо за всички мислене. Но, да не забравяме – само субектът мисли!

Тук, Славеев млъкна и след няколко мига продължи.

– Ала това, което току що ти казах, Любко, е статично. Инак, забележи, превръщането на субективното мислене в обективно е безкраен процес – процес на натрупване на индивидуален и обществен исторически опит. Този човешки опит, който по своята същност е познавателен опит, се съхранява и обогатява в науката като форма на обществено съзнание и се предава на следващите поколения чрез образованието. Така нашето субективно мислене се превръща в обективно...

Тук Славеев отново млъкна. А после с видимо удоволствие продължи.

– Ето защо, Любко, мисленето, от една страна, си остава субективно. Повтарям, само субектът може да мисли. Но от друга страна то се развива като обективно с натрупването на проверяван от социалната практиката индивидуален и обществен познавателен опит. Ала то е субективно и за това, защото е вторично по отношение на материята. А е вторично, защото не мисленето, а материята сама по себе си причинява собственото си развитие. Мисленето може само да отразява това развитие. То може и творчески да преобразува неща и моменти от обективната реалност, но върши това вторично: материалът обаче е първичен, материята е първична със своите неотнемаеми свойства и закони, по които тя съществува и насочва човешкото мислене. Всъщност, Любко, самото мислене се осъществява по законите на обективната реалност. Като откриваме и изследваме законите в развитието на обективната реалност, те стават закони и на нашето мислене. Това, Любко, в марксистко-ленинската философия се нарича логическа необходимост. Нарича се още диалектика, Диалектически материализъм – наука която ни довежда до обективната истина, а с нея и до обективното съзидателно мислене... Впрочем, не някой друг, а самият Владимир Илич ни показва обективната истина за обективния път на познанието – „от живото съзерцание – казва той – към абстрактното мислене, а от там – в практиката”. Това е, Любко! Самолетът е дело на човешката мисъл и на човешките ръце, но всъщност е осъществен обективен синтез между айродинамичните свойства на въздуха и еволюционното приспособяване на някои организми да летят...

Тук, на това място, Славеев млъкна, гледайки към мен в тържествено очакване да кажа нещо. И аз откликнах:

– Тежко е за мен това знание, другарю Славеев!

– Тежко е, Любко!.. Истината е тежко бреме. Не всеки може да я носи. Затова малките хорица казват, че само Бог може да я носи и че само Той е цялата истина... Ала Бог няма, Любко... Впрочем, доколкото Бог го има в човешкото мислене, до толкова той е сътворен от човека не за нещо друго, а за да носи бремето на обективните му истини... И не само тях да носи, но и най-вече онези, които са необясними и непостижими, и които все още не познаваме...

– Другарю Славеев – позволих си тук да го апострофирам доверчиво и някак с благоговение, и той показа, че усеща това, – два объркани въпроса ми се явиха в главата...

– Първият, Любко?

– Първият... Стори ми се, другарю Славеев, от това, което казахте, че законите, по които се развива материята и които стават закони на нашето мислене, са обективирана мисъл. Някаква световна мисъл ми се вижда сега да стои в основата на света, а и във всичко, което съществува. Привижда ми се тя в брезата, например, която ме гледа отвън през прозореца, виждам я във Вас самия като тяло и душа... Мисъл, подобна на нашата човешка мисъл, която сега виждам като въплътена и обективирана например в чина, на който стоя…

– Остави, остави, Любко... Това е Хегелианско виждане. Не е сега времето... Има много да учиш. Ще учим заедно... В кръжока по философия... Ще организирам такъв кръжок...

– Вторият въпрос, Любко?

– Да... Щях да кажа по първия въпрос и това, че виждам вече и аз като вас, че материята е единствената реалност и че само в нея има цялостност, и че всичко друго е попщина, и че няма Бог, алазащо, защо тогава, след като е обективно вярно, че няма Бог, защо изключват от Партията и от Комсомола хората, които вярват, че има Бог?

– Ааа, Любко, това е друга тема... Бог няма, но религия има... Има и свързани с нея социални институции, виждаш, че има черкви и попове в тях, нали?

– Да, виждам. Даже съм влизал в тях като дете с баба...

– Добре, добре. Е, не че е добре това, че си ходил на черква, но е добре, че виждаш че има черкви. Църквата като социална институция, Любко, е имала място в развитието на нашето общество, но днес, днес – не! Днес тя е пречка за развитието ни, анахронизъм е. На черква, Любко, ходят онези хорица, които изпитват страх от господстващите над тях природни и обществени сили. Те са безпомощни хорица, защото не познават същността и характера на тези сили. Страхуват се от тях. Затова и преписват всички сполуки и несполуки в живота си на своята фантастична идея за Бога.

– А кои са силните хора, другарю Славеев? – попитах възбудено.

– Силни хора, Любко, са тези които търсят истината, които познават истината и които я отстояват до смърт...

Докато изричаше това, забелязах, че очите на Славеев започнаха придобиват бронзов блясък.

– Истинските комунисти са силните хора... Те жертваха и все още жертват живота си за правдата на комунизма – продължи Славеев и сякаш на себе си добави, – ала колцина са те!... Инак като силни хора, Любко, изглеждат богатите хора, хищниците, тези които си служат и с истината, и с лъжата, само за да ограбват труда на работниците и селяните... Те именно превръщат религията в средство за омаломощаване на народа, превръщат я, както казва Маркс, в опиум за народа, за да го ограбват по-лесно и по-сигурно... Религията, Любко, като изопачена форма на обществено съзнание, открай време служи не на Бога и не на народа, а на богатите. И днес тя е идеология на световната буржоазия. А буржоазната идеология, Любко, е система от възгледи и идеи, включително и религиозни, които обслужват вълчите интереси на буржоазията. Нали знаеш какво казва Ботев в гениалното си стихотворение „Борба” – „Богат е”, казва, пък го не пита/ колко е души изгорил живи,/ сироти колко той е ограбил/ и пред олтарът Бога измамил/ с молитви, с клетви, с думи лъжливи.”...

– А не следва ли от това, което казахте, другарю Славеев, че и научният комунизъм е идеология? – апострофирах го колебливо и несигурно.

– Да, Любко, да, схващаш, следва! Научният комунизъм е идеология, но е идеология която служи на истината, а не на лъжата. И забележи, Любко, ние трябва да служим на истината, а не тя на нас. Забележи още, забележете, ученици, че именно комунизмът е самата истина, цялата истина, тъй като само той учи, че „историята на всички досегашни общества е история на класова борба”. Тази именно марксическа истина, тази „осъзната правда на комунизма“ освобождава човека от човека, освобождава всички ни – и богати, и бедни. Отхвърля експлоатацията на човека от човека и се стреми чрез диктатура на пролетариата да създаде един път завинаги справедливо безкласово общество, в което човек за човека ще е брат, а не вълк. Прочее, ученици – започна с екзалтиран тон Славеев – и комунизмът е толкова стар колкото е стара и религията, стар е колкото е стар и човекът. Познавате от историята, ученици, първобитните човешки общества – те всъщност не са били нищо друго, освен чиста проба комуни. Комуни е имало и в робовладелските общества. Школата на Питагор например, като социална структура, не е нищо друго, освен чиста проба комуна. Самите антични култури като затворени в себе си общества са в известен смисъл комуни – комуни от робовладелци за налагане на социално неравенство и силово единство между робовладелци и роби. Може да се каже дори, че пръв идеолог на комунизма е древногръцкият философ Платон. В своята книга „Държавата”... Но това са дълбоки неща, ученици!.. Ще ги учим нататък – каза това Славеев и продължи като пришпорен кон. – Комуни в смисъла, който посочих за робовладелското общество, са и средновековните крепости и замъци. Имало е и типични християнски комуни. И днешните манастири са чиста проба комуни. Обаче истинският комунизмът, ученици, не е нищо друго, освен болшевизъм и колективизъм, който противодейства на егоизма на отделните хора-грабители. Парадоксално е, но същите тези егоисти-грабители се обединяват в грабежа си над народните маси. Обединяват се днес като буржоазна класа. Обединяват се върху същия комунален принцип и като световна буржоазия, и като световен капитал. А това ще рече, че те противодействат на колективизма, противодействат на нашата комунистическа идеология и правда като колективно малцинство със силата и диктатурата на капитала. Обаче и това ще рече, че всяко човешко същество е по природа колективистично. Ще рече още, че извън колектива няма човек. Ще рече още, че колективизма у човека е първичен, а егоизма – вторичен. Ето я нашата комунистическа правда! Тя се разпростира еднакво над всички човешки същества. Тя заклеймява проявите на егоизма като античовешки. На тази цялостна и обективна истина ние, комунистите и комсомолците, предано служим. Затова нашата диктатура, диктатурата на пролетариата, диктатурата на труда е всечовешка правда, а диктатурата на световната буржоазия, диктатурата на капитала е античовешка. Затова именно Маркс и Енгелс призовават в „Комунистическия манифест” : „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”! Срещу кого да се съединяваме? Срещу човешкия егоизъм! Срещу световната буржоазия и нейното поробващо човека оръжие – световният капитал!.. Ето, виждате ученици – продължи Славеев вече по-кротко и с чувство за месианство, – че комунистическата идея в съзнанието и в историческата практика на хората е безсмъртна и всечовешка идея. А това, Любко – обърна се Славеев пак към мене, – това, че ние, комунистите и комсомолците, изключваме от нашите редици хората, които вярват в Бога, е само един от изразите на безкомпромисната идеологическа борба между нас, истинските месии на човешката свобода, и тях, истинските апологети на човешкото робство. Аз бих казал дори, Любко, че ние, истинските комунисти и атеисти, възвръщаме и издигаме на по-високо равнище Божия образ у човека, докато те, богопомазаните буржоа-егоисти, унижават не само образа Божий у човека, не само го размазват и убиват у себе си и у другите, но и самия Бог унижават и убиват у себе си, доколкото си вярват, че го има. Да ти кажа ли и това, Любко, – аз отчасти съм съгласен с попщината на руския философ Николай Бердяев, който казва някъде в яловите си трудове, че комунизмът е злото, което се нагърбва с функциите на доброто – да преразпредели тежестта на Божието проклятие върху всички ни – с труд и с пот на челото да ядем хляба си. Отчасти, Любко, отчасти съм съгласен, защото именно комунизмът е доброто, което налага на всеки с труд и с пот на челото да яде хляба си, а не злото... Защото, ако помислим попски, и ето сега аз мисля попски, то точно ние, комунистите, сме тези, които сме призвани от Бога да осъществим волята му тук, на Земята, и защото по резултата се познава характера на всяка реализирана човешка идея, а по делата – човекът.

С изричането на последната си дума, Славеев сякаш предизвика удрянето на училищния звънец – такава мигновена тишина беше настъпила между нея и настървения звън на звънеца. После Славеев обърна гръб, направи две крачки към вратата, но ето че, изненадващо за мен, се върна назад, доближи се отново до мен, наведе главата до ухо ми и ме попита:

– Любко, ти откъде си?

– От Ценово – рекох.

– Яаа, ти да не си роднина на Радомир Пателев?...

– Не... не познавам такъв човек... но...

– Но?

– Чувах преди години в Габрово за един учител с фамилия Пателев...

– Какво си чувал?

– Една негова ученичка ми каза, че е бил уволнен от работа като учител за това, че вярвал в Бог...

– И не знаеш, че той е от Ценово?

– Не.

– Яаа... Любко, Любко... Днес е понеделник... В четвъртък след учебните занятия да дойдеш в кабинета ми... Там ще проведем първата сбирка на кръжока по философия...

***

Дойде четвъртък. Пред кабинета на Славеев се озовахме двама души – аз и Бончо. Той беше ученик от 11”б” клас. Славеев го нямаше в кабинета си. Трябваше да го изчакаме.

– И ти ли си за кръжока по философия? – попита ме Бончо.

– Да, и аз.

– Ей, да ти кажа ли, защо ли ми трябваше да се обаждам в часа на този човек! Щях сега да съм си у дома, задачи щях да решавам. С математиката не съм твърде на „ти”.

– А аз щях да съм в механата. Там решаваме задачите с моя съученик Данчо – на червено вино и кебабчета.

– И, спори ли ви там, а, вино и задачи, а! О, да, да, каза ли са го римляните – във виното е истината.

– На салфетки ги решаваме... А ти какво дискутира със Славеев, че се яви тук?

– Остави го! Когато рече, че свободата е осъзната необходимост, взех, че го апострофирах. Спиноза, викнах му, е казал това. А той: „Кой, кой е Спиноза? – рече. – И откъде знаеш Спиноза?” Та, виждаш сега, затова съм тук, за да му кажа откъде се познаваме със Спиноза. Ти познаваш ли го?

– Не, не съм го и чувал.

– Откъде ще го чуеш. Спиноза е забранен, не се издава сега. Той е холандски философ. Имам книга от него, издадена е преди девети. Баща ми, Бог да го прости, е бил преди девети септември 1944-та фабрикант, умрял е малко преди да се родя през 1947 год. Само книгите му ми останаха в наследство, нищо друго.

– Как нищо? Къде живееш?

– На „Скобелевска”, с мама, къща имаме там от татко, ала сега и нея ще ни вземат. Ще строят жилищна кооперация на нейното място, а ние с мама – аут, в квартал „Здравец”. Там ще оздравяваме идеологически...

– Е, момчета, тука сте, а? Трябваше да кажа нещо важно на колегите си, та за това се позабавих в учителската стая – прекъсна разговора ни Славеев. После отвори вратата на кабинета си, покани ни любезно да влезем и ни настани на широко канапе. А когато и той седна във фотьойла си, каза:

– Кръжок по философия няма да имаме. Не намерих други подобни на вас ученици с философска нагласа. Но затова пък от време-навреме ще се срещаме и ще разговаряме за това-онова, не само по философски въпроси, а и за училищния живот в гимназията... Защо ще правим това? Ами защото вие, както разбрах от делата ви, сте най-силните ученици в гимназията, а ви няма в ученическото ръководство. Добре е да влезете в него, ала на, накрая сте вече, но нищо, нищо, ще се виждаме като правителство в сянка. Ти, Бончо, какво имаш от Спиноза, „Етика”– та, нали?

– Да.

– Добре, добре. Спиноза сега не се издава, защото и у него има попщина, но има и твърда основа. Има постановки, от които можем да се поучим. А ти, Любко, ти какво беше чувал за Радомир Пателеев?

– Това, че го уволнили за нищо от работа.

– За нищо ли... За нищо – хм! Знаеш ли сега къде се намира той?...

– Не, не зная.

– Той... той сега се намира в Америка – каза някак смутено и напрегнато Славеев, и продължи. – Той ми беше състудент. Бяхме в различни факултети. Той следваше българска филология, а аз философия. Бяхме обаче заедно в кръжока по марксизъм. Горещи спорове водехме там. Кълнеше се уж, че е марксист, ала все за едната своя парадоксална цялостност говореше. Впрочем, и мен ме споходи тази негова цялостност по парадоксален начин. Не съм очаквал, че ще получа писмо от него чрез службите... Както и да е... Сега съм тук, за да се уча заедно с вас... Изглежда, че Пателеев е прав в това, че никой не знае кога, как и при какви обстоятелства ще се окаже с друг някой в една и съща духовна цялостност и че в тази цялостност никой и нищо не е за пренебрегване. Странно ми изглежда сега това, че аз и вие двамата сме именно тук и сега, в директорския кабинет на вечерната гимназия. Е, разбира се, сега аз имам марксическо обяснение за това. Марксизмът... марксизмът Любко, учи, че има всеобща връзка между процесите и явленията, ала не съм очаквал, че тази връзка ще се разполага парадоксално на относително завършени пространствено-времеви нива. Не съм очаквал, че Партията ще ми възложи като партийно поръчение директорството на вечерната гимназия заради писмото, което получих от Пателеев... Както и да е... Да си вървим сега, че става късно... Ще се срещаме пак...

Минаха не минаха няколко дни и Славеев пак ми определи среща в кабинета си. Този път обаче по време на голямото междучасие. Очаквах да видя и Бончо там, ала не, оказах се сам.

– Любко – рече ми, – много ме заинтригува това, че си от едно село с Пателеев. Да не би да криеш, че си му роднина?

– Не – отговорих, – не зная да имам такъв роднина. Не знаех даже, че е от нашето село. Знаех само, че е от Русенско и че съществува човек с такова име – Радомир Пателеев... От Дорина научих за него. Бях с нея на средношколска бригада в село Торбалъжи, Габровско...

– Ха, ха... Торбалъжи... Добре... добре... А баща ти коренякценовчанин ли е?

– Не, татко, дядо и прадядо са бежанци от Егейска Македония.

– Откъде точно? – попита с наострено внимание Славеев.

– От село Пателе, Леринско.

– И не знаеш, че и Пателеев произхожда от същото това село!?

– Не, откъде да зная!

– Сигурен ли си?

– Да!

– Хм, чудна работа… Торбалъжи… От едно и също село са корените ви, в едно и също село са се преселили вашите бащи... Чудно! Чудно! Остава сега да ми кажеш, че имаш роднини в Америка, в Индианаполис, например?

– Да, имаме роднини в Индианаполис, някакъв братовчед на дядо живее там от години. Дядо често получаваше писма от него...

– Любко, Любко, знаех си аз, че имаш нещо общо с Пателеев, а ти не знаеш, че сте роднини, а?

– Не зная, а и нашата фамилия е друга...

– Добре, добре... Все пак това, че произхождате с Пателеев от Егейска Македония, обяснява склонността ти към философстване. От Егейска Македония е Аристотел, хм. Там са и изворите на православното християнство... И на българската духовност... Хм... Радомир Пателев...

Тук Славеев продължително замълча и се умисли с наведена над бюрото си глава. Мълчах и аз. Извади ни от състоянието на мълчание училищния звънец.

– Любко, Любко – рече прибързано Славеев като ме погледна доверително в очите, – имам нещо за теб. Можем да го обсъждаме заедно, но при условие, че то ще бъде наша тайна. Наша тайна, нали? Виждам, че умееш да пазиш тайни...

И като каза това, Славеев изтегли чекмеджето на бюрото си и извади от там няколко машинописни листа.

– Ето – рече, – факсимиле от писмото на Пателев. – Получих го чрез службите за сигурност. Всички писма от Запада, най-вече от Америка, минават през службите, но само някои достигат до адресатите си... Ти си комсомолец... Млад човек си... Интересно ще ми бъде да видя какво ще кажеш за съдържанието на това писмо... Ето, вземи го. Прочети го внимателно... А след няколко дни ще дискутираме по него... Бързай сега за час!

Нямам феноменална памет, макар че откакто се помня винаги се самоуверявам в това, че всичко, до което съм се докосвал, преживявал, вкусвал, помирисвал, чувал, виждал и прочел се е запечатало в паметта ми – всичко, без изключение. Основанието да се самоуверявам в това идва от факта, че по-голямата част от „всичко запаметено у мен” сякаш нарочно се укрива и спотайва у мен, за да ме изненадва после – ни в клин, ни в ръкав – я наяве, я насън. Забелязал съм и това, че от една страна съм изпадал в тотална невъзможност да си припомня някои неща от живота си, а от друга страна съм изпадал в състояние на такова живо припомняне, че сякаш повторно живея предишни моменти от живота си. Странно съм се озовавал и на „познати места”, които за пръв път в живота си съм посещавал. А още по-странно е това, че и в сънищата си съм посещавал „познати места”, най-често градове и местности, по които наяве никога не съм пребивавал. С риск да се сметна за луд, ще призная и това – може стотици пъти да върша едно и също нещо и да се вижда, че го върша кажи-речи автоматично, и в същото време и тъй да се вижда, че сякаш никога не съм го вършил. Впрочем, пред всяка предстояща работа – „стара” или „нова“ – винаги се чувствам едновременно – и като новобранец, и като стар войник. В същото положение се чувствам и сега, когато ми предстои да възпроизведа съдържанието на писмото на Радомир Пателеев до колегата му Славеев.

Да, така започваше писмото – с дата отгоре, която не помня, и с името на града, от който е изпратено – Индианаполис. Със сигурност помня и обръщението, което гласеше: „Колега Славеев, привет от Индианаполис!”. И сега – за да не се окажа лъжец пред себе си – ще трябва да призная пред себе си и това, че ще възпроизведа писмото на Пателев така, както съм ги запомнил от десетките прочити, осъществени преди 35 години, без да съм сигурен дали в момента на възпроизвеждането му няма всъщност да го напиша аз. Както и да е. Сега по-важно ми изглежда самото писмо, защото, ако не бяха изминали толкова много години, и най-важното, ако не бях се срещнал с Миража в кръчмата на село и не бях се оказал там – както той твърдеше – заедно с него в равнището на една и съща наша духовна цялостност, а и ако не бях прочел неговата китайска тетрадка, съдържанието на която ме тласна да напиша своята, то сигурен съм, че изобщо нямаше да мога сега да възпроизведа писмото му като свое. Ето го:

........ 1969 год., Индианаполис

Колега Славеев, привет от Индианаполис!

Пиша ти с усет, че сме свързани с теб духовно като сиамски братя близнаци. Впрочем, спомням си когато бяхме състуденти в Софийския университет, как наши другари ни припознаваха един друг като рождени братя – тъй много си приличаме и външно. Усещахме тогава и това как другарското ни общуване често прерастваше в приятелско, а формалното – онова, което осъществявахме най-вече в кръжока по марксизъм – как ни изпълваше с благосклонност към всичко, което ни разграничаваше – било като усет за живота, било като идейна позиция. Всъщност, мислех тогава, а и сега, че ние с теб произлизаме от един и същ духовен източник, подобно два лъча, отправени в различни посоки – до онези пространствени предели, които сами сътворяват и които сами преодоляват.

Между впрочем, тогава често попадах в лоното на едно смътно предугаждане, че ние с теб в някои от миговете на духовното ни общуване ставахме по особен начин вътрешно-присъщи един на друг – с всичко общо помежду ни в духовния ни източник и с нищо общо помежду ни в посоките ни на пътуване. Предугаждах още, че и двамата държахме на първото, тоест на духовния ни източник, от който произлизаме и за който имахме далечна, но същевременно и ясна като звезда представа. А за второто, за посоките на пътуването ни, знаехме, че и двамата не държахме особено, защото бяхме наясно, че в края на краищата извървените от нас пътища ще се пресекат, както ти обичаше да се изразяваш – ако не случайно в Евклидовото, то обезателно и съдбовно в неевклидовото пространство. Знаехме по този начин и това като студенти, че връщането ни към източника, от който произлизаме, е неизбежно.

Спомням си от студентските ни години и това, че и двамата бяхме стигнали до извода, че пътищата на заблудата, колкото и да са дълги, в края на краищата се изчерпват и проверяват с лично ходене – кой по-дълго, кой по-кратко. Знаехме всъщност и това, че никоя човешка заблуда не е вечна, а също и че никоя „истина” не е зададена по презумпция. Бяхме близко и до извода, че човек, ходейки пътя си, изстрадва еднакво – и заблудите, и истините си!

Спомням си, разбира се, и онова, което ни разделяше. Ти откриваше единствената реалност и цялостност в материята, а аз – в човека като духовно същество. Всъщност, ние с теб се разбирахме прекрасно. Ти не видя дуализъм в твърдението ми, че човекът е очевиден израз на цялостност, в която „материя и дух” се намират във взаимна иманентност. Не се съгласи обаче с виждането ми, че тази иманентност е парадоксална и че в нея материята и духът (у човека) имат едновременно всичко общо помежду си – законите! – и нищо общо помежду си – творческият акт на човека, свободата! Не се съгласи всъщност, че марксистко-ленинската диалектика се оказва безсилна да обхване двете страни на този парадокс.

Сигурно си спомняш оттогава, че върху основата на това мое виждане и аз от своя страна с едно твое виждане не се съгласих, а именно с това, че разумът-творец (който, както се съгласихме, е човешкият дух в действие) е вторична рожба на материята, която за теб бе единствената реалност и е, според теб, цялостността в себе си като действена диалектика. Всъщност, предполагам, че и до днес си оставаме на същите гледни точки и позиции без да се упрекваме и осъждаме за това. Разбира се, знаем и това, че все още вървим по собствените си пътища с очакването, че ще достигнем онези неевклидови висини, които ще ни отправят обратно към общия ни духовен източник, за да се срещнем отново в него с това, което сме открили и пресътворили по пътищата си. Там ще сме, разбира се, всеки с личния си принос!

Колега Славеев, научихме някога с теб от „историческия материализъм“, че теоретичното човешко мислене в много от аспектите си подлежи на опровергаване от живота. Мисля сега, че с тази наша човешка способност да теоретизираме живота, ние всъщност опитваме да се поставяме изкуствено над самия живот, и така всъщност отпадаме от него, отпадаме от неговата цялостност. Между впрочем, за мен вече е истинско само това наше мислене, което възхожда от живота без да превъзхожда живота – онова мислене, което не е нищо друго, освен вътък на творчеството и е израз на детето у нас!

Ето и няколко думи за живота ми в Индианаполис.

Единственото нещо, което ме удовлетворява тук, е разнобоя на духовните сили, които творят американското общество. Този разнобой от една страна стимулира човешката личност да твори из от себе си свободата си, а от друга страна, тъкмо той предполага относително по-свободната реализация на личността в дела и в творчески резултати. Всичко друго в масовата социална практика е като у нас – егоизъм, който чрез средствата на колективизма води борба срещу самия колективизъм, и колективизъм, който чрез средствата на егоизма води борба срещу самия егоизъм! Но има и сили, които се стремят да балансират естествените състояния у човек на егоизъм и колективизъм…

И накрая – не мога да не те попитам за нашата колежка Дарина, която беше влюбена в нас, двамата. Дочух преди време, че е разпределена на работа в Русе. Вероятно се виждате. Поздрави я от мен!

Бъдиздрав!

Твой Радомир Пателев

Да, това, мисля, е писмото, което ми даде Славеев. Ала дали е същото! Дали успях да го възпроизведа! Признавам – не съм сигурен. Всъщност, не изпитвам сега у себе си онзи жив усет за движение и пластичност на съдържанието на писмото, който изпитвах тогава при многократните прочети. Впрочем, директорът на вечерната гимназия Славеев изобщо не пожела да обсъждаме съдържанието му както възнамеряваше отнапред. А и така се държа по-нататък с мен, сякаш изобщо не е ставало дума за някакво писмо. Въпреки това, аз винаги го носех в чантата си. Обаче, към края на учебната година, Славеев внезапно ме спря в коридора на училището, втренчи се в мен със синьозелените си очи и рече:

– Любко, трябва да ми върнеш писмото, стига ти толкова.

– Тук е – рекох, – в чантата ми е... ето, сега... ето го, заповядайте!

Славеев пое сгънатите и вече поомачкани листи, вгледа се в тях, сякаш за да проникне в тях както са сгънати, и каза умислено:

– Любко, ръкописите... Пази ръкописите!...

– Кои ръкописи? – попитах учуден.

– Хм... Любкоо?... Кои ръкописи!... Твоите... Тези, с които реши, благодарение на писмото на Пателеев, да се изразяваш по детски... Пази ги!

– Че откъде знаете, че имам такива ръкописи?

– Откъде!... От теб самия, от тетрадката ти по Научен комунизъм... Имам навик да преглеждам тетрадките на учениците отзад-напред и видях в твоята написаното на последните два листа... Хм... „Пред дома“... Интересно!... Интересно започва и „Синият куб“... Как ли ще се развият и другите неща, които си маркирал!... Пази ги, Любко, пази ги тези неща. Може да се проучваш един ден по тях... Един ден, когато... хм... когато теорията на Научния комунизъм… бъде опроверганаот практиката... От живота... Защото тя… Защото ние, марксистите, наистина, както пише Пателеев, предубедено я поставяме над живота, въпреки че се ръководим от опита на самия живот... А и защото в живота всяко нещо, което има начало, има и край... Всяка история има начало и край, Любко... На това държеше Пателеев, и аз го разбирах... Ала и това му казвах, което и на теб ще кажа – такъв всъщност е и характерът на историческата необходимост... Комунизмът, Любко, е историческа необходимост тук и сега, в развоя на днешния наш обществен живот... Сега комунизмът като идеология и практика е исторически необходим... а утре... Утре – кой знае... Я камилата, я камиларят… Предсказва го Бердяев: комунизмът се явява като духовно явление и само като духовно явление той може да си отиде... Да, да, вярно е това, сигурно е това, той няма да си отиде насила... И ние трябва да знаем това. И да живеем с това знание честно и почтено.Честно да служим сега на комунистическата идея. А... себепознанието? А себепознанието, Любко, е преди началото, по време и след края на всяка история. То няма начало и край, Любко. То се родее с безкрайността и никога няма да бъде опровергано. Затова ти казвам, пази ръкописите! А и мен да питаш, най-добре е да си купиш една дебела китайска тетрадка, и всичко в нея да записваш. Не е редно, а и най-вече не е добре за теб да описваш историите си в учебните си тетрадки.

Като каза това, Славеев понечи да тръгне, ала още преди да направи крачка встрани, извърна глава и попита усмихнат:

– В коя балканска махала си аргатувал като дете?

– В Дупините, в Долни Дупини. Долен Еневец е новото име на махалата... Намира се в Тревненския Балкан… Но...

– Но?

– Откъде знаете, че съм бил ратай?

– Знам, Любко – каза Славеев и още повече се усмихна, а на мен тази негова усмивка ми се стори издалеко и някак загадъчно позната. – Човек за човека – додаде той – всичко може да научи. С питане научава. Ала себе си да пита, за да познае себе си, трудно, много трудно е това питане. И много, много трудно се формулират въпросите. Но, виж, може… може да се самонаблюдава и... и да се вижда и описва в спомените, в сънищата си. Спомняш ли си какво си правил като ратай? Не, не. Не искам сега да ми разказваш това, разказвай го на себе си. Новиждам – преждевременно ще остарееш, щом отсега се виждаш в спомените си...

http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov