ЮСУФ СЮЛЕЙМАН - КАК ДА СЕ НАМЕРИ СОБСТВЕНИЯТ ПЪТ...

Роден е в гр. Скопие през 1950 год. Автор е на четиринадесет книги с поезия и разкази, издадени двуезично на ромски и македонски език. Има преведени книги на турски и албански. Тук се представя с три стихотворения, включени в книгата му „Толкова ли се познаваме", издадена през 2006 год.

 

НИЕ УМИРАМЕ СЪС ЗЕМЯТА В НАС

 
Ние умираме със Земята в нас,
                              за да продължи пепелта
беседата на любовта с моя език...

Ние умираме със затворени очи!
Онзи, който се ражда, търси дълга на своето време,
пътеката своя той търси и живата своя река.

Онзи, който живее, дохожда
и тлее в говора на тази мисъл, която
във светлината се ражда.

Сега ние умираме със затворени очи!
Ние умираме, когато се ражда в нас цветът –
                        живият свят на светлината,
ние умираме, когато в нас умира сънят на безсмъртната
смърт на тръгването.
Ние умираме със Земята в нас, за да продължи пепелта
беседата наша на любовта,
ние умираме, за да се питаме после – какво ще стане с нас?
Така...
Когато Земята ще се затвори,
когато Космосът ще заговори,
когато Водата ще пресъхне,
когато на Глухите ще им се отворят очите, а на Слепите
очите...
Дали тогава Съмнението ще заговори с гласа на любовта,
дали Грабежът ще заговори с глаголите на имота?
 
Сега Ние умираме със Земята в нас, за да може пепелта
да продължи беседата на Любовта със моя език.
 
 


КАКВО ЩЕ БЪДЕ С НАС Търсейки го ключът... Какво ще бъде с нас, когато ще изградиме къща от горещи и чисти сълзи? Когато ще изградиме къща от скапани надежди? Когато ще изградиме къща от кал и кости? Дали тогава сводът на арката на нашето изгонване ще ни остави насред път между Небето и Земята, между Небето и Ада, между жаравата на хоризонта Земен и хоризонта Небесен – в грудката на произхода да се изчисти гневът, грехът да се изчисти в езика на избора, в новородената мъгла и в ресните на корена? Търсейки го ключа, какво ще бъде с нас? С нас, които се раждаме и умираме в сегашното? С нас, които вървиме по пътя на ума и разума, за да бъдеме камък – дял от промяната на съня, за да бъдеме ковачница и прах във всяко раждане и умиране на живота... Търсейки го ключът, какво ще бъде с нас? Казват! - Земята е Земя във нас както е и животът – толкова ти дава, за да вземе два пъти повече, за да изгони кошмара тровещ и паяжината на съня, и нектарът, събран в няколко трохи Милост... Кога ще се развидели, кога ще се разнищи Всичко! Повторно казвам! Стреха не изградих, нито свое събрах. Нито забравен канон за Светлината имам!

КАК ДА СЕ НАМЕРИ СОБСТВЕНИЯ ПЪТ Как да се намери собственият път във тебе, как да се отвори прелезът на прелезите и здрача на белезите, и олтара на сълзите, в които е изписаното и в които е изчетено словото до края записано. Как да се намери собственият път, за да се отдели прашинката, с която зенитът затъмява окото ти, за да се спре тъмнината с тъмата на ада. Ето го Изтока – вече не е раждане на живота, а там, на Запад, сортовете са без семе и време, някъде на Юг пръстта земна в човека се шири, само Сверът е чист – няма род, и си е същият – в него всеки се търси... Сега, как да се намери собственият път, когато Татковината ми е разпъната на кръст? (Владимир Луков, превод от македонски)