РИСТО ЯЧЕВ

Ристо Ячев е един от значимите македонски поети. Познат е още като преводач, артист и книгоиздател в Република Македония. Роден е през 1942 год. в село Долно Родево, Егейска Македония. Прогонен е от родния си дом като дете по време на гражданската война в Гърция - 1948 г. Завършил е филологическия факултет на университета в Скопие. Работил е като учител, журналист, артист и редактор. Автор е на множество стихосбирки, романи, пиеси и литературни антологии. Превеждан е на много езици. Носител е на множество държавни и международни награди, включително и на Международната награда за поезия “Мелник” - 2000 г.



В ТИШИНАТА НА ЦЪРКВАТА
По просълзени скали като в утроба на мряна влизаме в тайнствената тишина на църквата… Влизаме в безгласни времена да хванем полета на лебеда, да сгазим пожълтялата трева в запустелите гробища с ерозирали надписи. Присядаме за свежо прощаване - най-напред ти в морска черупка като светица, а после децата, трите, с поделената в тях земя и накрая аз винаги с корен босилек в ръка. Заиграват тъмните хълбоци на нощта. Опиянени, страстно бозаем от свежия дъх на свода, от който се взират очи на разплакани ангели. И ставаме изненадващо трезви: за близостта на смъртта, за измамния хал на живота, за рода ни, който се изпарява като горска роса. О, по летните жеги и по сълзящи каменни люспи наесен ще влезем пречисти в дълбините на своите души. В ТОПЛАТА ПЕПЕЛ В топлата пепел на татко като нежна билка с млада месечина в ръка закопахме мама… Ангелът, който изгуби вечността и мирът на топлото слънце, сега тъгува в мъртви предели… Няма по-голяма заблуда от нашето съществуване, от лъжата, която хитро се фръцка като достойнство на някогашен огън. ЗАВЕЩАНИЕ В мига, когато крупният цвят се подготвя да избяга от своята майка, дайте ме като храна на този цвят. Моят живот беше мой докато вдишвах кристали и издишвах звезди, докато опожарен се провиквах от браздите на небесните паралели и меридиани. Разбира се, търся и място, където да сънувам и да не ме будите във време, когато ще тълкувам мислите на някои току-що родени деца, а и да почитате там жалбата на един отколешен огън. РЕКВИЕМ На Ж… посмъртно Нито от бесни заплювания, нито люти лютици, нито от зли езици мога да те браня. Топла душо, кой гроб, коя нимфа ти завъртя умът, за да замлъкнеш по тихо от детски мозък, коя вълшебница на сън ти дойде, коя принцеса, коя небесна кралица – та мене проклет да оставиш? Лято мъртво, изхвърлена мидо на синкав морски бряг, нека ме удави червеното вино на зората, нека ме избодат злобните звезди, топящи се от злоба. Останал без дъх и мен ще ме приберат божиите градини, ще се залутам и аз сред звездните пътища. Тогава ще изчезнат и румените роси и лудата месечина, и слънчевото име. Нека ме изръфат безсрамни и кръвожадни чакали, когато смъртта му е последно раждане в това тъмно пладне, в това бясно лудило, когато сам ще пътувам към същата яма като към блеснал сватбен пръстен. Защо да жалим за вечното слънце – без следа нека ни приберат годишните доби. Вълшебното цвете и по-нататък ще звъни и може би голите ридове в каменна люлка ще го люлеят там, под слънчевото захождане на ливадите и тогава може би ще събере своите зраци като идващ звезден жених, и може би само голите каменни шуми ще знаят дали идва пролет или есен! Писано е, всичко, което се е родило, да се върне, да се върне, откъдето и както е дошло. Ах, та нали още с първият вик си копаем ямата? Само че аз никога няма да си простя, ако не бъда закопан в плача на музиката на немия Каймакчалан, откъдето може би единствено бих тръгнал в нови любови и нови съзвучия. Днес над мен лети вкусът на пепелта и жътвата на цвета. Днес искам да ми дойдеш насън от вечния дом и с музика незнайна да ми изнижеш нощта. Може би така ще се доближа до теб и ще напиша песен за нашите страдания…

 

СЕНКИТЕ

Виждаш ли в смраченото око на небето
смръзнатите гробари и ангелите бели -
вечни стражи с цвете в ръце, -
в нескрита жалост как чакат?…

Замижи, ох, замижи! Че ако все пак
в тази глуха вечност някога дойдеш,
на това място да дойдеш - да чуеш
край моя кръст как трептят свещите

като разтурено стадо… как летят
светулките… и как дори и сенките
моя и твоя път го заобикалят…

 

ПОЛУНОЩНО
                               На брат ми Мице

Полунощ е. Не пали лампата, бате,
когато няма нощта в нас влиза…
Ето го и Ичко, и мама, и тате,
ах, ето я тази мъртва шума, бате.

Полунощ е. Не плачи. Не скуби коси.
Пожълтяха тихо и липите драги.
Изчезна момчето като млада роса,
Слънцето ясно и думите благи.

Полунощ е. И в този миг полунощен
виждам как у дома в сън всички потъват
и как само аз и ти низ два века бродим

болни под сухо и голо дърво небесно…
И вече не те познавам… Ти нямаш очи.
Ти ходиш с болен ангел под хладните плочи…

 

ЕСЕННА ВЕЧЕР

Мразя самотното падане на жълтия лист,
горчивите семки, дето растат в огнена пепел,
приливите и отливите, и годишните времена
с песента, която ни следва в нощни пътувания.

Мразя мъртвите, затуй че са ми по-близки от живите,
падането на пролетните дъждове и есенните гърмове,
сладникавия глас на славея, затворен в стара одая,
гробищата, в които заровихме татко;
майка с десет пръсти като десет бели семки,
от които поникнаха десет бели фиданки.

Мразя кукумявката, която безмилостно прекъсва нощта,
синевата, която иска да се засели под моите нокти,
прекроените градове, обраснали с тъга и молитви,
червените мъртви корали и далечните морски брегове,
вечността, зинала срещу нашето съществуване,
моя народ, тръгнал сам себе си да унищожава,
звездата, която веднъж се явява в дивост и в суша
на седемдесет години…

О, мразя всичко, което може да надживее
краткия миг на едноличното ми съществуване!


(превод от македонски Владимир Луков)