СТАНКА НИКОЛОВА – ИЗСТИНАЛИ СА ВЕЧЕ БОГОВЕТЕ...

Есенно ‘96

 

Светът се срути.

Сред руини

От надежда, вярност

И приличие

Се гърчи

Гордото ни самолюбие.

И еретично е

Дори да се обичаме.

Какво ли още

Трябва да изгубим?

И вместо детски смях

Кучешкият лай

Напомня

За хуманната ни същност.

Напук на всичко

Есенни листа

Извиват пак

Хорото кръшно.

Ядосан,

Вятърът затръшва

Пожълтялата

Врата на лятото.

Като късни плодове

Се ронят

Последните летни илюзии… ***

                          

                  ***

                  Стихотворението е включено в

                 международния поетичен сборник

                 на английски език “Течно огледало”,

                  издаден през 1998г. в Ню Йорк.

 

 

Между земята и небето…

 

Между вчера, днес и утре…

Изстинали са вече боговете

И прашни старите кумири.

В безсънна люлка се люлея-

Кой в светло бъдеще пови ме?

Днес други същото ми пеят

Под ново знаме, с друго име.

А въздухът кръжи бездушен

И се сгъстява в мойте вени…

Къде на топло да се сгуша?

Душата ми е уморена.

Земя, и ти си ми чужда?

Подай ми стръкче за опора!

Отпуска се дланта ненужна…

Звездите студенеят горе…

 

 

Същност

 

Непривлекателна и строга,

Остаряла от дългото чакане,

Врата отворена за дух тревожен

И непристъпна крепост за глупака.

Пътуване без крайна гара,

Изкачване и падане внезапно,

Надеждата, която ни изгаря,

И прага, който трябва да прекрачим.

И мисълта,която търси

Зеленото око на лабиринта,

Ту примирена, ту безумно дръзка,

Усетила ръба на истината.

Това си ти, навярно, същност

На този свят и видим, и невидим.

Аз зная, може би е твърде късно,

Но все се питам и се питам;

Човеко, где е твойта тайна

И от кого ли си така орисан-

Да покоряваш светове незнайни,

А сам да бъдеш книга ненаписана?

 

 

Моят бог

 

Господи, ти си тук, на полето.

Не сред храма, на тебе наречен,

В който лъжа и наивна несрета

Пред амвона са спътници вечни.

Не сред блестящи икони и злато,

Сред приведено хорско безсилие,

Сред съмнително днешно богатство,

Зад усмивка дявола скрило.

Ти си тук, в тази пръст вездесъща,

Която знае смъртта и живота,

В която семе с дъжда се среща

И израства зелен хоризонта.

Тук си, когато утрото пали

На деня животворните свещи

И небесният купол олтар е,

Под който вървим праведно- грешни.

 

 

Реката и черните лебеди

 

Сутрин краката сами ме повеждат

Недалече към реката, където

Клони зелени главите си свеждат,

За да пият вода от небето.

Небето, което обича в реката

Да се огледа добре ли изглежда,

А слънце, разпиляло своето злато,

Се диви на небесната нежност.

Надничам от перилата на моста,

Но не себе си, а лебеди виждам.

Къде ли своята гордост те носят

И във плавна редица се нижат?

И никой днес не се и страхува,

Че сте облечени в черните дрехи,

Както първите гости доплували

За изчадия дяволски ви взеха.

Простете, лебеди, тези съмнения,

Избуяли тук два века по- рано.

От вас удивена, божи творения,

Реката ви гали с ласкави длани.

 

              (Реката е Swan river в гр. Пърт, Западна

                                        Австралия)

 

 

Моят хълм

 

На хълма раснах, близо до небето.

Дървета лумваха сред дивите скали,

А ние, босоногите хлапета,

Играехме народна топка и челик.

И ранни джанки късахме напролет,

Не се срамувахме дори от ламартин.

Безкрайно щедър, многолик бе пловдив,

Познал бе много старият му калдъръм.

Неизтощимо, детството кипеше,

Денят изтичаше- тъй сладък динен сок -

И в спомена от нощите горещи

Израстваше тепето- първият ни бог.

Веднъж огромната скала на хълма

Осъмна изненадващо във цвят червен

И сякаш нас ни снимаха във филма

И наш бе дългият снимачен ден.

Легендата за любовта докоснах,

Прикътах нежно зрънце в детските мечти,

Таих го дълго в себе си- безгласно-

И тайно милвах го и шепнех му; “расти!"

Сега, когато дните са презрели,

Е живо в мене дивното тепе

И вдига се над облаците бели

И тегли ме високото небе.

 

В края на сезона

 

Не ме посочи с пръст съдбата,

Ни с тежък кръст ме залюля.

Над мене равнодушен вятър

Приспивна песничка ми пя.

И някой друг наместо мене

Редеше пешки и царе

Снишаваше се неизменно,

Безсилно моето небе.

Вървях и се опитвах бавно

Да стигна свойте върхове,

Ала невидима закана

Прекърши моите криле.

Сега деня си прекроявам-

Съсипан, избелял чувал.

На дъното лежи забравен

Копнеж, по чудо оцелял.

И днеска пешката разбира,

Че всъщност вече си е цар,

Трохите вяра тя събира

И пита : “жив ли си, икар?

 http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09…/846-stanka-nikolova