БОЙКО ЗЛАТЕВ – ТЯ Е ЗВУК, И ОБРАЗ И БЕЗКРАЙНОСТ...

* * *

Колко бавно животът изгаря –

първо събота, после неделя...

Колко скучно Земята повтаря

на сезоните пътя премерен.

 

Колко бавно написват се книгите,

колко трудно дългът се изплаща

и душата мъчително стига

до мечтания пристан на зрящите!

 

 

Там, под вечните лампи немигащи

клавесинени звуци танцуват

и в реки, от небето извиращи,

искросребърни рибите плуват.

 

Там, свободен от тленното тяло,

ще прогледна през сивото було.

Тук окото какво ли видяло е?

И ухото какво ли е чуло?

 

Към дома, вдъхновение, литвай

и бъди котва, хвърлена в бъдното.

Вдъхновявай ме, моя молитво,

приближавай духа към отвъдното!

 

2006

 

 

ПРИСПИВНА ПЕСЕН

 

Чаша вино.

Чаша вода.

Чаша, лишена от цвят.

Огън червен.

Огън бял.

Алени кръгове.

Ад.

 

Сламена шапка.

Колиба и кал.

Кал, лишена от цвят.

Празна пътека.

Вълни печал.

Връщане няма

назад.

 

Небе и пръстен.

Земя и звук.

Земя, лишена от ад.

Приспивна песен

се пее тук.

На края на този

свят.

 

 

* * *

"Затова аз облажавах умрелите, които са вече умрели, Повече от живите, които са още живи. А по-щастлив и от двамата считах оня, който не е бил още..."

                                                                                                                       Еклесиаст 4:2-3

 

Премъдрият Соломон беше казал,

че за най-щастлив смята оня,

който още не се е родил.

 

А най-добрата идея сигурно е онази,

която още не е въплътена.

И все пак ние се раждаме,

и все пак осъществяваме идеите си,

и даваме живот на нещастията.

 

Защото как иначе в щастия

ще ги превърнем?

 

 

КАПКА ОТ МОЯТА КРЪВ

 

Искам на твоето щастие

верен приятел да стана -

аз да не мога без него,

то да не може без мене.

 

Искам на твоето щастие

дар да даря, но такъв,

че да не му го отнеме

даже лукавото време.

 

Тъй го заклинам от днес!

Тъй пожелавам. Такава

мисъл-стрела му изпращам:

 

Нека незримо расте!

Невидимо нека минава

покрай незрящите...

 

Нека да бъде дете!

И с твоите топли длани

от сън да събужда спящите

в сърцето ми мисли -

желани и нежелани...

 

Искам на твоето щастие

вечен приятел да стана!

 

2004

 

 

НЕБАЛАДА ЗА ВРАГОВЕТЕ

 

Не се съревновавам за награда

и темата на този стих злочест

едва ли е достойна за балада,

макар да мога с пълно право днес

да кажа като бедния Вийон:

"Наследник съм, но дял не ми се пада".

И без наследство пак богат съм, щом

се боря с враговете без пощада.

 

Отнеха ни утъпкания път?

Трънливата пътека ни зове.

С безветрие и жега ни душат?

Сами ще си направим ветрове!

Заплашват ни, обричат ни на смърт?

Остава ни да станем богове

и да забравим тленната си плът.

Благословени да сте, врагове!

 

Заклинам всеизгарящото Слово

да пази пътя ни предначертан.

Стиха, освобождаващ от окови,

да ни дари с орисания Храм.

И зная, е под Небесата нови,

които скоро ще се появят,

блаженство ще е днешната отрова,

а днешната неправда - благодат.

 

2004

 

 

* * *

Пророкуващи

и предвиждащи -

присвоили сме

медовината.

 

Ето думите -

недовиждащи -

изхабили сме

половината.

 

В сублимиращи

белокуполни

песни клисави

и претрупани.

 

И умиращи

от безскрупулност

бели стихове

в черни глупости.

 

2005

 

 

СИНАГОГАТА НА ЧИСЛАТА

 

                                                                  На Патриция Н.

 

Питаш ме с какво се занимавам?

Вървя по каменните плочи

върху връхчето

на една власинка

от килима на Жилището,

средата на който е Небитие,

а краищата му - обшити с огън.

 

Понякога нозете Му докосват купола,

неотвратими като мълнии

и нежни,

подобно на перо

или лист от маков цвят.

 

Откъде знам всичко това?

То е вътре в мен.

Също както и Той със сигурност знае,

че там долу има кладенци,

стигащи чак до център на Земята,

а в кладенците - милиони Слънца.

 

Ако не искаш да ти се завие свят,

през каменния под

не поглеждай.

 

 

 

ПРОБОЖДАНЕ

 

                                 “...и към злодейци биде причислен...”

                                                                               Исаия 53:12

 

Голгота,

където бе прободена Земята –

забиха в нея кръст,

на който разпнаха Сина Човешки.

И Той висеше там,

между небе, разбойници, земя,

докато прободат и Него.

Беше петък.

В неделя Той възкръсна.

Кой би могъл да каже,

че Е почивал в съботния ден?

И оттогава

копието на Любовта,

която е Живот,

все тъй стои забито

в прободеното време

и пространство.

 

 

 

СИВА ОГЪРЛИЦА

 

                                                    “Пустинята расте.

                                                   Горко на криещия в себе си пустиня!”

                                                   Фр. Ницше, “Така каза Заратустра”.

 

Залутан из мрака на бездните свои,

пустинята в мене изследвам

и в някакъв странен, налуден покой

със себе си тихо беседвам:

 

Ти имаше дарба. И нямаш права

да искаш и друга награда.

Безцветният наниз от сиви слова

по право на тебе се пада.

 

И няма защо да се вайкаш сега.

Стихът ти добре се похарчи -

разменна монета за грях, за тъга,

за всичко, което нагарча.

 

Стихът ти наистина беше слуга

на твоята глупава вяра.

Ти търсеше святост - е, сърбай сега

от своята свята попара!

 

Да. Може би моето слово е грях,

но всичката мъдрост какво е?

Живота си дал бих отново за тях -

за сивите бисери мои!

 

 

ЛАО ДЗЪ

 

Свадата на птиците престава.

Воят вълчи вдън земя пропада.

Даже ветровете замълчават -

Лао Дзъ говори с водопада.

 

Капките изпръскват закачливо

дрехата на странника въздушен.

А мъдрецът гледа мълчаливо,

в струите клокочещи заслушан.

 

Мъдра е водата. И студена.

Нищо тя два пъти не повтаря.

И мълчи през повечето време.

Но над пропастите проговаря.

 

Тя е звук, и образ, и безкрайност -

инструмент с една едничка нота.

И звучи в свещените ѝ тайни

музиката вечна на живота.


http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-18…/789-boiko-zlatev