ЙОРДАН ЙОРДАНОВ - СЕГА ВИ ГЛЕДАМ ОТ НЕБЕТО...

           Болка за Русе

 

Все пропадат птиците, ни една не остана.

А пък трябва ни вест от левия бряг на Дунав,

че заплахата вече не се цели в кръвта ни;

по сърцата не бие и в очите не лумва.

 

 

 

Не пристига вестта. Жертвено в Русе я чакат.

Тъй децата се раждат и прохождат край мама.

И в просъница нощем вече горко оплакват

светлината на безкрайната красива измама.

 

А реката снагата си извечна протяга,

както някога – не за смърт, а за надежда.

Но дори на мъртвите от погледа не убягва

как мостовете между сърцата мъглата реже.

 

Пак тежи небето отровено над главите ни.

Пак сънуваме тъжно с болка и изненада:

над водата покрусени гълъбите прелитат

и от човките им маслинени клонки падат.

                                                                           Февруари, 1988 г.

                                                  Из „Нежна съпротива”, 1994 г.

 

 

Последната въздишка на един поет

 

Защо ли да се връщам на земята?!

Безсмислен е дебатът в час такъв,

във който и сърцето е оттатък,

останало без свойта горда кръв.

 

Какво ви дадох аз? Какво остана

от верността ми на живот и смърт:

една душа – пропукана камбана,

една усмивка, паднала сред път.

 

Една въздишка затова, че вече

догаря светлината в моя храм,

че бистрата река докрай изтече,

преди да разбере защо съм там.

 

Сега ви гледам от небето всички,

надмогнал вече лудата трева.

Завърна ли се, пак ще ви обичам.

Но трябва да повярвате в това.

 

 

Елегия

 

Каква безумна суша ни застигна

съвсем в началото на пролетта!

Тревите крехки, първите цветя

обратно към земята запривиква.

 

След този блян за дъжд и водопади

от слънце, дето пали и в кръвта,

стоим зад вододелната черта,

която от прахта ще ви извади.

 

Сега да дойдат гарваните черни,

с какво ли ще заситят своя глад,

освен с очите ни, а те сълзят

и все не могат Вяра да намерят.

 

Дали е жива? Тъй са изтънели

душите ни – като кинжал свистят,

объркали Кръстовия си път.

И бурени над тях са разцъфтели.

 

А беше време на големи клетви

пред знамена развени и екстаз.

Сега мълчим сред сушата със глас,

от който се боят и ветровете.

 

И не до гроб, а още по-нататък

в сърцата ни ще тлее вопъл хром и сляп...

И гладна ще е винаги душата,

когато я разменяме за хляб.

                                   Из „Камък за птицата”, 2007 г.

 

Малка песен за моя град Русе

 

Отваря клепки пак зората

и ражда миг за труд богат.

И с песен тръгва по реката

легендата за моя град.

 

Тя в своите извори се къпе,

блести в стоманен меч и звук,

платила със кръвта си скъпо

да бъдем днес сега и тук.

 

Напира слънце в синевата

с бароков дъх околовръст.

Ръка протяга Свободата,

за да измерим своя ръст.

 

Послушай – радост се въззема,

в сърца ухае и в липи.

И силата ѝ вдъхновена

в ръцете си живот крепи.

 

Синее Дунав под дъгата,

пътува днес под светъл свод...

Ний него предано и свято

ще пренесем от род във род.

 

 

Съпротива

 

Не стареят добрите момчета

от класа на живота велик.

Все тъй слънце в очите им свети,

все тъй дъжд ги вали.

 

Не прибраха рапирите остри –

колко схватки за чест и любов!

От годините недокоснати,

те живеят в щастлив благослов.

 

Могат още през смях да тъгуват

и през сълзи да виждат дъга.

Гласовете на птици да чуват,

да нагазват в дълбока река.

 

Могат песен докрай да изпеят

и любов да започват дори,

а ръцете им могат да сгреят

позаглъхнали вече искри.

 

Ах, добрите момчета с рапири

поразяват и свойте гърди!

(А прощалната музика свири

и нелепите звуци реди.)

 

И макар да не е като в клетва,

ще въздъхна съвсем откровен:

остаряват добрите момчета,

но сред тях запишете и мен!


http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31…/769-iordan-iordanov