ВЕСЕЛКА КЮКОВА - ВЪЛНИТЕ РАЗПРИДАТ ВСЯКА МАЛКА ИСТОРИЯ...

 

Ветрена мелница

 

Стои самотна на хълма

и тихичко ми говори,

пълна е с толкова мъдрост,

с колкото и семена.

Поскърцват тихо от старост

ръцете високо горе,

окъсани и изкривени са

твърдите й рамена.

Виждаш ли – тъжно казва –

когато бях млада, политах

след всеки насрещен вятър,

почти като птица бях.

Биеха стръвно и диво,

окъсваха ми полите,

ала сърцето ми скрито

туптеше в едно със тях.

На бял прах смилах си дните

и нощите, вековете...

С любов и със страст изхраних

децата около мен.

Сега въздишам изтежко

и боря се с ветровете,

и гарвани черни зачеркват

небето на моя ден.

О, ти уморена си, мила,

така отпусни крилата.

Седни на сянка до мене

под морното ми крило.

Виждам, самичка идеш,

изхранила си децата.

Недей въздиша печално.

Било, каквото било.

Не давай да мръдне камък,

ни тухла от твойто тяло.

Какво че изпосталели

са морните ти ръце.

Зли бури вият и стенат

и вярвай - само заспало

е във гърдите, но бие

любящото ти сърце.”

 

Дали повярвах, не зная,

но почнах да я разбирам.

Година празна да бъда –

отново ще смеля хляб.

И никой вятър не може

нахалос да ме осъди.

Че ветровете разнасят,

но никога не творят.

 

* * *

Звънят тревите като на прощаване.

Защо са толкова далече птиците.

Люлеят люлки опустели жиците

и свири вятърът по струни изоставени.

На кладенците човките провесени

надничат в дън гърла пресъхнали.

В полето само гарвани настръхнали,

без багри и без светлина, без песен.

Като бездушна, уморена графика,

сърце земята свива надълбоко.

В небето свъсено и сивооко

стрелки чертаят патици към Африка.

Къде да отлетя и аз през зимата,

крилата ми проскубани се скършиха,

те - песните ми летните се свършиха,

ятата от приятели отминаха.

Гнездото ми, разпукано отвсякъде,

пропуска вятъра и любовта изтича,

от толкова напразно дълго вричане.

Мечтите ми отдавна ги отсякоха.

Ще взема във един последен полет

да глътна малко слънце за последно

преди в тревите сухи да полегна,

и през дъжда да засънувам пролет.

 

* * *

Когато мъжете пречупят криле,

когато плещите им мощни се сринат,

тогава жените с крехките рамене

за тях през вода и през огън ще минат,

на гръб под куршумите ще извлекат

и раните с сълзи, с молитва ще вържат....

От стръкче трева ще въздигнат тоз свят.

Жените не могат, не трябва да свършват.

 

 

* * *

Моите птици се върнаха

точно през есента.

С пух и пера ме обгърнаха.

В мойта шушулка посърнала

пак ще кълни песента.

 

Вън да кръстосват виелици,

бури над тях да реват.

В делници и неделници,

в шепите ми неразделници -

кротко гнездата им спят.

 

 

 

Бяло момиче

                   На Данчето Комитова

Край добрата река с тиха, нежна ракита,

дето сгушва се слънцето като в хамак

гушки вити две чайки със обич сплитат

и подсвирва им вятърът като хлапак.

На върбата полегнало - бяло момиче,

със коси в слънчев пламък и нежен бриз .

Синевата в очите му бавно се стича

и светът в тях е топъл, добър и чист.

Под дланта му се втурват вълните със плясък,

пръсти рошат на устрема техен дъха,

пръсти пълни с копнеж за милувка и тласък

да родят пеперуди, да изваят звезда….

Те - вълните разпридат всяка малка история,

и животът пътува сред искрите им там.

А по тях падат листи и се спуща умора,

няма чайки и вятърът ляга в клоните сам.

На върбата е същото бяло момиче,

но в косите не пламък, а пяна и скреж,

и изсъхнали клонки раменете обличат,

а под пръстите онзи предишен копнеж.

То е същото още, само дето чертите

понагънати светят, позагубили цвят,

в огледалото гъвкаво на вълните.

С тях ще тръгне надолу без време, без бряг...

А ракитата тиха все така ще го чака,

и върбите ще шушнат, колко нежно било…

Пеперуди ще пърхат пъстрокрили, а в мрака

една малка звездица ще роди зарево.

 

Огледало

 

Времето е като странно огледало –

първо с панделки и цветове на дюли,

слънчевата пазва на морето цялото

и огромна ваза със зюмбюли.

После по паважа бързи токчета

и зелени бухнали дървета,

дълги къдрици и лилиева кожа,

по страните пърхащи лалета.

Идват зрели клони до прекършване,

шепота на вплитащи се устни,

дни и нощи дето нямат свършване,

жажда - миг дори да не изпуснеш.

Чести дъждове и птици литнали,

хапещ вятър и стреха прокапала,

парещи очи – за миг немигнали

на нечута болка с аромата.

Ала дъга внезапна в пъстри листи

с усмивката си огъня ми връща.

Отново съм прекрасна – светла, чиста…

 

От огледалото встрани оставам същата.

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31…/766-veselka-kyukova