ЛИЛЯНА – ЦЕЗИЯ МЕХАНДЖИЕВА: В ЧИСТИЯ МРАК НА РОСАТА ОТРОНЕНА...

 ЛЕБЕДЪТ”

Сен-Санс

 

Изпод пръстите бликва вода

и в езеро се разлива,

изпод струните грейва луна

и сенките се размиват.

 

Сред отблясъци тръгва следа –

образ и звуци се сливат:

сред водата извира снага,

гордост и скромност стаила.

 

Самотата извива глава –

тъжните мисли изтрива

и с надежда за обща съдба

в нощните трели се скрива.

 

 

РАПСОДИЯ

 

Между тъгите на века

вън хорски шум разпален

със теб и спусната яка

вдън горска шума алена.

 

Покрай замрялата река

стар дънер пръска пламък

и сред изгрялата лъка

кълн весел изпод камък...

 

Една подадена ръка,

звън меден на камбана –

подир окъпана дъга

сън есенен за двама.

 

ТЕБЕШИРЕНА АЛЕЯ

 

Отново вървя по алея

самотна, с чадъра в ръка.

Обида в сърцето ми тлее,

в краката ми блъска река.

 

През нейните бързеи греят

усмихнато слънце, луна;

момиче с въженце се смее;

цъфтят разноцветни цветя...

 

И мислите тежки немеят,

и виждам засмени лица

и чувам – сърцето ми пее

сред рай, сътворен от деца.

 

 

ПРЕКАЛЯВАНЕ

 

Този път дъждът прекали

да пада буйно и властно,

да пръска в асфалта бодли

вместо прохлада и щастие.

 

Този път дъждът се преби –

в паважа се срина на място,

и вече е цял в синини,

а блъска се диво и бясно.

 

Ясно му е – ще превали.

 

♦ ♦ ♦

Вечери будни,

утрини мудни –

ден подир ден.

 

Вечери лунни,

утрини тъмни –

с мен и до мен.

 

Вечери шумни,

утрини сънни –

тлен подир тлен.

 

Вечери чудни,

утрини трудни –

блен подир блен.

 

 

ОБЛАЧНО

 

На майка ми

 

Иронична притворна луна

под облачна шапка с воал;

неонова смутна тъма

във шумен, запушен локал.

 

Романтична придворна жена

под шапка с перо на роял;

надвиснала сляпа вина

и облак в клавишите спрял.

 

 

ЗАТИШИЕ

 

Не пърхат птиците в снега –

навън е бяло, бяло, бяло...

От тази бяла белота

небето чак е ослепяло.

 

Не чуват птиците шума

на лятото с любов летяло...

От тази няма белота

небето чак е оглушало.

 

Не пеят птиците сега –

във бяло всичко се е сляло...

От тази бяла белота

небето чак е онемяло.

 

ЗАПРОЛЕТЯВАНЕ

 

Появи се внезапно и стар

в очите на моите внуци –

от отсрешния тротоар

посред сигналните звуци.

 

Усмихна се кротко – със чар,

препъна се в снежните буци,

подаде ръцете си в дар:

пропяха край мене улуци.

 

 

КЛОШАР

 

Въртеше педали

и свиреше,

нагърбил наръч картон.

 

Отпуснал педали

все диреше

случайна подкова на кон.

 

Душа без педали

се ширеше

в разгърден, износен балтон.

 

Мелодията клошареше.

 

 

СРЕЩА

 

Простирам ръце,

потъмнели от чакане,

притварям очи,

помътнели от викане,

приближавам с уста,

от обич изпръхнала –

спускат се кичури

радост задъхана...

Но се връщат назад

от вихър обрулени,

пърхат в зеници

от облак забулени

и в чистия мрак

на росата отронена

тъжно оглеждат се

новите спомени...

 

 

ПОСТФАКТУМ

 

Сънища без строй –

и всичките със стара дата.

Истината под конвоай

се раздвижва из главата.

 

Хрумвания – рой.

Сълзите – във брой...

 

Словният порой

трябваше ли да изчака?

Пътища безброй,

когато си изпуснал влака...

 

Пътища?! Безброй?!

 

 

НЕВЪЗМОЖНО

 

Могат да ми отмъкнат

бижуто,

спомена – никога!

Могат да ми обърнат

кануто,

бързея – никога!

 

Могат да ми откраднат

часовника,

времето – никога!

Могат да ми превземат

избраника,

чувствата – никога!

 

Могат да ми изтръгнат

подковите,

вятъра – никога!

Могат да ми отнемат

каноните,

погледа – никога!

 
http://svobodenpisatel.org/…/685-lilyana-tzeziya-mehandzhie…