ТОДОР БИЛЧЕВ – В БЕЗМЪЛВИЕТО ТИХО НА НОЩТА...

ВЕЧНОСТ

 

На село се родих, от село ида.

И селото е в моята душа.

О, звездните поля са моят идол –

трепти във мене, цяла, Вечността !

 

И виждам я във поздрава на клона,

в усмивката на малката тревичка.

И чувам я, когато се отрони

тъй нежно с песента на пойна птичка.

 

Съзирам я при кучето на двора -

петелът покрай него горд е воин.

Жужат пчелички, нещо си говорят,

завръщат се стада от водопоя.

 

Усещам я в очите на козлето.

На всички живи същества в полето.

И кара ме да чувствам в мойто село,

че сякаш се намирам на Небето!

 

На село се родих, от своя корен.

И селото у мене топло диша.

О, аз съм син на звездните простори,

в които моят образ ще се впише!

 

Душата ми? – Тя все ще се завръща

в умилния ми детски свят пречистен.

И в слънчевата, родната ми къща.

Начало мое и жадуван пристан,

 

където многократно съм възкръсвал!

И в Кръстен знак съм сложил Боже слово.

Че никога за мен не ще е късно

при Него да съм, мълком, аз отново.

 

Тъй вечно ще съм в родното си село –

Поета в мене също ми го каза…

Но днес се връщам там със тъжно чело,

че срещам само болка и омраза….

 

1981 - 2010 г. Обретеник, Борово, Русе

 

 

АРХИВНИЯТ ЧОВЕК

 

По цял ден той архиви прашни е разтворил

и с живи, с мъртвите за всичко е говорил.

Ала когато види, че блести искрата

на малкия човечец, беден, от душата

 

той плаче с него и като дете се смее –

на огъня от искрите му щом се сгреят.

И моли се на Господа да оживее

онуй, което в него не гори, а тлее.

 

Той прах архивен ще яде, щом друго няма,

но никого не би нахранил със измама.

На баба си в сандъчето архивно бръкнал –

трохи за теб от хляб последен би измъкнал.

 

И вино за душата жадна на поета,

с когото да се възвисите на небето.

Където с ангелчетата във танц ефирен

направите човека вечен и всемирен.

 

Ти може бъчви вино с него да изпиеш

и нищо от душата му да не разкриеш.

Но щом със камертона звъннеш по сърцето –

ще ти покаже в себе си дори детето.

 

Той първи иде и последен си отива

на работа, където цял ден пребивава.

Понякога след нея даже и остава,

щом в службата началникът му разрешава.

 

Той няма ръкавели, ръбове, якички.

Облича се свободно и е като всички.

Но някой, ако днес засегне му правата –

не вдига вой, човекът тоз, до небесата.

 

Той с мъдрост горда винаги е преизпълнен.

Животът му със смисъл ведър е изпълнен.

И примирен подрежда прашните архиви,

а вечерта с приятели да пий отива.

 

 

И точно там със гордостта си прави среща.

Но горд не става, а човек се тук усеща.

След туй във къщи се прибира, кротко ляга…

Над прашните архиви сутрин пак заляга…

 

Архивният човек е много скучен, зная.

Но с тази скука цял живот е той изтраял.

Тъй вечен станал е дори и за децата.

За тази Вечност скъпо е платил цената.

 

Той няма дом, жени, познати, слава.

И през живота сам отдавна преминава.

Но не, архивният човек не е самотен,

макар и във тълпата сам да е и потен.

 

Че той отдавна е излязъл от Актива.

И на почивка е изпратен във Архива.

Ала стои ли шило във торба, бодливо?

Че и оттам, макар, той пак не си поплюва.

 

И-и-и… не зараснал белег има той в душата

от битките си с Дявола и Сатаната.

Които многократно смело побеждавал,

макар от себе си в тях много да оставял.

 

А стихове когато вземе да издраска,

той непременно с топла кръв ще те опръска

от болното сърце – навсякъде ранено.

И от любов, трагичната, изпепелено.

 

И на живота – неговия брат изхвърлил –

той, без да мисли, винаги се би нахвърлил.

И с цвете чисто щом ударил го е даже –

защо го е направил, трябва да си каже.

 

Той не стърчи по митинги и по площади.

И не изрича там безсмислени тиради.

Макар и едър, тъжният човек е малък.

Но никога такъв човек не става жалък!

 

Той няма дом, наследници, богатства, слава.

Но и така, самичък, смело продължава

на безнадеждните надежда да дарява.

Завинаги в Архива тоз човек остава!...

 

12.02.2015 г.

Русе

 

 

ЕПИСКОП НЕСТОР СМОЛЕНСКИ

 

Роден от смъртни и проходил със смъртта –

за тебе тайни скрити нямаше в света!

На който ти показа светлите чада –

княгиня Олга, Евтимия, Йоанна.

 

Неповторимо в дивни песни ги възпя

и пред Божеството викна им “Осанна!”.

Макар че тебе те разпъваха на кръст –

ти не остана само шепа кална пръст,

 

от която сътвориха ни недавна!

Твойта участ беше зла, но много славна.

Че от пръстта, с която беше сътворен,

Божествена искра пламтеше всеки ден!

 

Край тебе кой не мина, той те не руга

и не покри със злоба страдна ти душа!

За туй, че бе светило в мрачни времена –

да те гаси поиска Вечната тъма!

 

Че хвалеше Го Бога още от дете

и Го възпя, притихнал, в Божии нозе

със обич Той целуна светлото чело

и дар дари те със препълнено ведро!

 

А ти не спираше – все възхваляваше

туй що от Него в тебе заблестяваше!

Поетичен връх французин те нарече,

а ти завинаги на Бога се обрече!

 

До дъното изпил горчивата си чаша –

ти вече нямаше от кого да се плашиш!

И като светец, отречен от людете –

на Христос полегна тихичко в нозете...

 

Бог да те прости и възнагради, многоуважаеми Дядо Несторе!

24.07.2014 г. - Русе

 

 

 

Р А З М И Н А В А Н И Я

 

Аз те търсих във бистрите ручеи,

дето бликат от твойте очи.

Във словата, докрай неизречени.

Във усмивката – цялата ТИ.

 

На цветята във багрите пламнали

и заиграли в твойте коси.

На искрите – в душата ти лумнали

и огрели те като звезди.

 

Аз те търсих във звуци копнеещи.

Аз те търсих във лунни лъчи.

Аз те търсих във въглени тлеещи.

И те виках от мрак до зори.

 

Аз те търсих във песни и приказки.

В нощи зловещи, в слънчеви дни.

Аз те търсих.Открих те! Миг, продължи!!!...

Но вечно ще питам: “А ти?”...

 

 

ЗА СТАРОСТТА ПРИСЪДА-ДАР

 

Да бъдеш стар е дар от Бога

за трудно изживени младини.

Любимците Му само могат

да не дочакат тежки старини.

 

Но Бог, че млад не те възлюбил –

за туй присъда е и старостта.

Да бъдеш млад, да бъдеш влюбен –

а Бог да те ожени за смъртта !?...

 

Любов е туй необяснима –

да се порадваме на старостта !

На туй, че тук сме, че ни има.

Ех, жалко, истина, за младостта !

 

Ще трябва благодарни ние

да Му останем, все пак, за това,

че младо днес сърцето бие –

неостаряващо за любовта !

 

Тъжим за буйните къдрици,

за огнения танц на любовта.

Но топли нашите зеници

сега и болката от мъдростта.

 

Макар и с пепел във косите –

оставаме със огън във гръдта.

А с пламъците във очите

вървим неспиращи към ВЕЧНОСТТА !

 

Осъдени да бъдем стари –

благодарим на Бог за вечността,

с която приживе дари ни !

ПРИСЪДА Е ! И ДАР Е ! ... С Т А Р О С Т Т А ...

 

 

 

Ж Ъ Т В А Н А Е С Е Н

 

Златна, слънчева, бликаща есен –

чуруликащ фонтан от лъчи!

Моя тъжна, изстрадана песен

зазвучи, зазвучи, зазвучи!

 

Хей, отлитайте, облаци черни!

Забучете, словесни вълни!

Забълбукайте, стенещи звуци!

Земьо, майчице, проговори!

 

Разкажи ми за знойното лято.

За горещите, страстни вълни.

За това как семето ти засято

се оплоди и сега ще роди.

 

Разкажи ми за ласките нежни

на гальовните слънчеви дни.

За лъчите горещи, безбрежни.

За любовните твои игри

 

със небето, водата и слънцето.

Точно за тях ми разкажи.

От любов как покълнало зрънцето –

всичко това ми покажи.

 

И, отрупана с есенни дарове,

премаляла от родения плод,

зазвучи със пиринчени чанове

и нахрани своя трудов народ!...

 

1977 – 29.08.2014 г.

Търново, Обретеник, Борово, Русе

 

 

ЗЪРНА ОТ СЛЪНЦЕ

 

Кехлибарено грозде на жълти лозници

виси необрано, чака берачи.

По дървета оголени есенни птици

към узрелия плод се вторачват.

 

Закъснелият плод тъй ще стане по-сладък -

за искрящото слънчево вино.

Няма късно, щом Господ ни прави подарък

и помилва душите раними…

 

1993 г.

Русе

 

 

 

Б Я Л А Т А В Р А Н А

 

Гарвани – кръстове черни

на небето по бялата дреха.

На дявола пажове верни –

скърби вещаещи, вместо утеха.

 

Гарвани – кръпки чернеещи

по завивката, земната, снежна и бяла.

Черни. Сред тях пък, копнееща –

душата ми, моята, ВРАНАТА БЯЛА!

 

 

Т Л Е Н

 

Ти можеш ли да чуеш звук

в безмълвието тихо на нощта

от боен чук или капчук

и в миг да не почувстваш Вечността?!

 

Със гняв да сетиш как изгражда

чукът на земното ни радостта,

а всичко сътворено как изяжда

КАПЧУКЪТ – РИЦАРЯТ НА ТЛЕННОСТТА!

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-1…/687-todor-bilchev