СТЕФКА АНДРЕЕВА - В СТАЕНАТА ВОДА...

 

КОРАБИ

Сирените им чух,

когато се завръщаха.

Солен и дрезгав вик

в мъглата на утрото.

Старите скитници

бавно притихваха,

натежали от дълги пътища.

 

 

А сутринта,

когато слънцето напече земята,

бяха само дървени кораби,

безучастни към сушата и морето.

 

ПРОБУЖДАНЕ

Липата отново е цъфнала

и мравките пъплят по грубата кожа...

Сякаш никога не е мръзнала

без дрехата на листата.

Сякаш никога Северняка

клоните не е скършвал.

Пак е дом, пълен с приятели,

които винаги се завръщат.

Липата отново е цъфнала

и мравките пъплят по грубата кожа...

 

СРЕЩУ НОВА ГОДИНА

Снегът е затрупал пътеките...

Неусетно и бавно

до прага ми чак е дошъл.

Там е спрял –

до вратата заключена.

И цяла нощ тихо е плакал със вятъра

за безвъзвратния път на снежинките.

Сутринта се събудих

от острия блясък на стъпките в него.

 

Те вече си бяха отишли.

 

***

В стаената вода,

в настръхналите борови иглички,

в неуловимия образ на облака

думите ми –

безброй пясъчни зрънца –

търсят своето подобие,

своя праисторически образ.

И все не могат да се превърнат

в оная спояваща,

здрава мазилка за мостове,

измислена още от древните...

Защото поезия ми е нужна –

по-нужна от истина,

по-нужна от думите.

Моя безкрайна зрееща пустиня,

изтичаща в пясъчни водопади.

 

***

Отгде това чувство за есен

в разгара на лятото!

Падат в косата ми слънчеви кестени

със звън на старо злато.

Нижат се, нижат дните ми –

върволица от едри биволи.

Но не питам за нищо,

 

щом тебе те имам...

 

***

Ти всеки ден поемаш в седем към обекта.

и делниците се стопяват помежду ни,

заключени от две целувки.

Всеки ден във седем

пресичаш утрото чрез неизменната пътека

до работа, а после – вкъщи.

Във седем слънцето е весело,

във седем падат дъждове

и млечните мъгли отнемат пътя ти.

Във седем пада сняг

и се пресичат сезоните

със своите утра.

Сега е есен.

Кленът застила пътеката с бакърени листа.

Шумят, шумят под стъпките ти

и те отвеждат от работа в дома.

 

** *

Когато отворя очи,

пред мен застава светът

със своите груби, ъглести,

мрачни предмети.

Измамно гладки и лъскави.

Този свят ме ранява.

Той пронизва мойте видения,

пропъжда ги,

иска да обсеби,

да завладее всичко в мен.

Да измести градините с рози,

въздуха и цветовете.

Този свят –

сътворен от човешки ръце,

ме обезобразява.

Затварям очи

и се превръщам в слепец.

Аз не искам да виждам този свят –

грозен и мрачен,

потънал в нищета и разруха.

Този свят на очите...

 

***

Щом стане твърда земята,

в морето потеглям.

В морето без край и без бряг.

Само на неговите

бързи вълни и подводни течения

мога да поверя

живота и дните си.

Оставям земята с дърветата

и гробовете,

оставям къщите и хората –

вече не им принадлежа.

Потеглям в морето,

което пулсира,

зелено, огромно, безоко

като безкрая...

Само във неговата люлка

потъвам успокоена,

докато ме превърне

в малка солена капка.

 

***

Ние със тебе не един връх изкачихме.

Колко пъти над пропасти се надвесвахме.

Колко пъти ни свличаха хлъзгави сипеи.

Колко пъти за изсъхнало стръкче се хващахме.

Но вървяхме,

вървяхме,

не спирахме.

Педя по педя

и крачка по крачка.

Колко скали и потоци отминахме.

Колко поляни и тъмни гори прекосихме.

Колко нощи и дни се изкачвахме.

Но вървяхме и вярвахме,

че за нас е създадено това синьо бездънно небе.

 

КРЕСНА 1878

Идвал сезонът на гроздето

и Кресна осъмвала в изгреви

като вино червени.

Сокът във бъчвите кипвал,

разкъсвал железните обръчи

и плисвал по тесните улици.

Само на върха

простреляни знамената

посрещали утрото.

Баню с Комитата бродел по хребета...

Слънчев възел блясвал по сабите

и техният вятър разсичал

къщите, горите и виното,

разсичал полето

и лягал на коня във гривата.

 

А конете летели към изгреви.