***
Когато в шумата зарових крак, дочух последен стон от лятото.
Най-нежните искри видях, когато с удар пръснах камъка.
Смрази ме скръб, когато внизах в зид тухлата... И с ален плач
ме жилна ябълката, щом саван от сняг скри края на сезона ú...
А в тялото ми с вик трагичен кръвта по жилите звънтящи
в безкраен кръговрат въртеше тегобите на битието.
И мойто мъничко сърце с усилие на мравка свличаше
порой от страсти, дни и вечери, от болки, младост и дела.
И знаех, че непостижим е духът световен, в който аз съм
кълбо от мускули и вяра сред същности с безмерен прицел.
Там мойта цел – едно ранимо и непосилно колебание –
бе само повей в урагана неизяснен на вечността.
Но ако в смутните пространства на мисълта ми се преплитат
звената свързващи на всички привидно-призивни неща,
то нека камъкът в мен дири искрите си, шума си – лятото...
И все по-цялостен да бъда аз с живота, който съм живял.
До сетен дъх да преосмислям страха и болката на дните си.
До плач да моля небесата и времето да ме щадят.
А в мойта кръв все тъй да тича кръвта на ябълката алена.
И спечена, пръстта да пее на костите в зида корав.
***
Великденски камбани като в детството звънят.
И кървава расте в божурите зората… И пак мами
пътеките ни хоризонтът…Усмирен е
и благодушен този миг… И дреме
ветрецът в тишината на усмивките…
А птиците,
с искрящи кръстчета – като сред чудни възкресения,
довършват танца си върху захласнатия склон… И над росистото
и дълго озарение на босоногите треви,
ехти шумът на бавните стада…
По-млад ли съм
сред тази радост на живота аз? И пò ли сладостно
ме възвисява тя, додето
води изпод възбуденото покривало на мъха набъбват,
и блика бързеят, и в струите му се разпукват
с кристален звън черупчести мехурчета, и литват
рой лъчезария като небесни духове от тях?...
И пак
са в пламъци ресниците…
И съкровен,
и благодатен е мигът, когато
Великденски камбани
като в детството звънят!
***
И ето тук, където в златен здрач са пасли перуникови коне,
безредно смита прах от опашати звезди вятърът, и в черен
и чужд простор, се е забил рогът на месеца –
като зурлáта на глиган в корава пръст…
И вече топли устни не шептят молитвите на щуро щастие,
ни в прустовете свличат шубите си снажните мъже,
ни весели жени се кипрят в жадните огледала…
Окръглено в свидливо-синкав Млечен път се тули
вдън стихналите урви като в черни щерни времето…
И древни жеравни ята летят в нощта,
и може би
плачът им дири пак опустошените лета…
О, знаци на свещенна мъка – как изписват ореол от обич те,
как свидно е пулсирането на сърцето ми
под бързащите звездни светове!…
Ще се сведа и с длан, по-бяла и от ангелско крило,
тревите ще погаля пак и ще смиря
душата си – дано след всички скитничества да усети
дъха на перуниковите въглени, и да отекнат
над тишината ù еха
от сенокосния галоп на вече мъртвите коне…
И нека да заспи в тревите победената тъга на времето,
а аз
да съм това, което винаги съм бил:
предвечен камък – чезнещ в кипналата магма на зачатията,
стон от изтръгнат корен,
багра – в багрите бъдното!…
НИКОПОЛИС АД ИСТРУМ
Този прах
в Никополис ад Иструм,
уморен от плясък на криле,
е далечен глашатай на правдата, закона и мощта…
Копитата на варварски коне го стриха тук от кости и сърца
и удари на меч о щит и днес звънят в колоните порутени,
и пак в миражи от летлива мараня вихрушките люлеят
пера по бойни шлемове, патрициански тоги и презрителни очи;
и слънцето снишава своя блясък под лъстивото двуличие
в хитони на хетери, в призрачните тишини…
Но на кого
е нужен този дъх на древност днес
и кой
привидно премълчаното ще разгадае, и еха
от словото на скръбните пророчици ще долови?…
Безкрайността от приливите на безсмислието си
е уморена -
гъне се…
И бронзовите бикове на гибелта – неповратимо
пейзажа си от пепел прокопитили – се стапят
в кървящото и гнойно зарево на залеза…
Краде с пролазващ мрак въздишките ни алчното небе;
и в мисълта ни вековете се вгнездяват за пореден сън….Но той
все още не е наш!…Там властвува Аид!..
И никой Цезар няма нищо никога да промени,
додето земният ни страх и болките, и дотегливите надежди,
и дивият ни глад за щастие, и благосклонните мечти
безследно тънат и се стапят в свят,
неподатлив на жалкия ни плач
и на ранимата ни нищета…
И ако днес
в Никополис ад Иструм,
сред рухнали колони, като сред архипелази от забрава,
отекнат стъпките ми,
то е може би, защото синята ми кръв
сред сферите е още стон от упорити ветрове,
и дъх от влагата на следдъждовните луни,
и звън от мускули, които с ведра дързост превъзмогват
упорството
на справедливата си
принадлежност към прахта!
***
Какви ли детелини са израствали без мен
в ливадите, които в детските си дни обичах аз?..
Какви неподозирани зверчета са издирвали
в тревите стинещите ми следи?
Забравено е всичко вече, а бе същност на живота ми;
и свидно ми бе като свиленият досег на момичето,
с коси от пясък
и с утроба,
зрееща за бисерната бъднина…
Сега в кървящ мрак из ония вирове прегризват видрите сърцата си;
и призрачни слънца спят сред обраслите с камъши плитчини;
и над безлюден хоризонт люлее прашната си пелерина вятърът...
Без мен
там времето тече… И се смирявам аз… И пак
пред ръб от отчаяние безсилна птица с човка ме държи
над огъня на всички начинания…
Крило,
отдавна липсващо крило,
какво ми носиш с ощетения си мах?...
Вдън стинещия кратер на живота ми
не стига вече ек от плачещият лай на кучето
сред родния ми двор... Без стойност е
кръвта, която с устни, слепнали от немощ, плюя аз… И туй,
в което искам да се върна пак,
не е убежище!.. Макар че там
все още,
от старост премаляло в детелините,
едно момиче ме зове
и тъне
без отзвук в бронзовите небеса на залеза.
***
Едно камъче е тъжно,
един звяр е глътнал лава – вие,
едно дълго лято зрее в бурените…
Ала всичко,
все е недостъпно за душата:
с всеки досег тя до празнота достига,
с всяка радост от живота
същността си подминава…
В това русло, в това възлесто кръжене
тишината се раздипля и растат
облачните стрехи, за да бъдат
дом за всяко цвете, с птичи вопли оросено;
и покров за пътя, който вече не терзае
с прах и жажда хоризонта…
Аз, обреченият да живея с този прилив на нещата,
чуждото заграбвам,
без дори да го достигна... Все пак зная –
на крило далечно, на далечен полет
любовта е равностойна, щом не угнетява…
И ако звездата ми в звезда през мрака се заглежда,
то е все едно, че въглен въглена намира в стинещата пепел
на езическо светилище;
все едно, че риба-майка бъдещи зачатия отнася
към далечни вирове, където
ще ги кърмят полудели пълнолуния
и с младенчески повой ще ги повиват страховете,
докато пасажите им с кървите си не отмият
кварца от първични същности в дъната речни…
А пък аз,
сломеният от всичко, ще стоя пак
върху бряг, отнасян към безкрай, където
в други сънища за мен застила ложе голата мечта,
и в трънака вие звяр, и лиже рана като лава,
и едно самотно камъче – дете на звездния лазур –
по своята непомнеща го майчица скърби.
***
Росата – от бисер, без име – дърветата;
на масата – грозд, златна жар – над погачата;
и в облак от обич –
косите на мама...
На джибри мирише бездънното циганско лято.
По къра –
отдала каквото отдала –
земята
любовно под плуга се мята...
Завръща се вечер баща ми – орачът –
от друг простор сякаш, от други години.
Там в чужд край е скитал, война го е мляла,
превързвал е рани, сълзи е изтривал...
Сега с ветровете, които е вдишал,
в кръвта му номадска
се скита историята...
А, див и безгрижен, аз ведро си мисля,
че хлад вече плъзна и в млякото дъх на козел се долавя,
че вълчи следи все по-често в лисичите дири се вплитат,
че белият камък под хълма сивее и скоро ще бликнат сланите;
и рано застинали, всички слънца ще се струпат
за пристан и помен
в огнището...
...О, радост от детството, радост божествена,
как в толкова жал преживяваш ти?
ТИ, БАБО...
Бабо, мрак е... Ти, с ръце от червея изгризани,
Сириус ми сочиш – кърваво око на нощите ми, през които
плаках за теб и очаквах
ангел от зенита да слети...
Моят пуст живот е ек от стъпките ти, бабо,
тъжен разказ за изгубени неща е той...
И се питам: днес къде е
онзи свят на приказките, где са феите и где е совата, която
нощем с писък от комина ни
проклинаше луната?...
Туй, което ми остави е тъй малко – само
едно море от жалост между мене и помахващата ти ръка в мига,
когато зад оградата на селския ни двор
клетият живот ме позова...
Скитник бос, аз тръгнах след илюзиите, без дори да зная
какви тайни от яйцето на сърцето ми
в полога на кървавите грижи ще излюпят те...
Сега –
разгърден и сломен – стоя сред кръстозначен ветроструй
и не съзирам
плод – да утоля глада си,
цел – да обновя усилията си...
И раним,
и смазан от въпросите, с които възмъжах,
в отвъдното се вглеждам
и разбирам:
ти си дишането там – тук въздухът съм аз,
гниещата плът си там – тук сянката съм аз,
твърдостта си там – тук камъка съм аз!...
Време е:
вдигни от нищото ръка и залък ми подай
от хляб, замесен с вик и слюнка на ята в трагични есени;
заветна дума ми кажи – като при раждането ми – преди
всичките ненужни думи да съм чул!...
И, коленичила, моли за мене Бога там,
додето тук
стоя аз още
прав
и непривел глава!
С ЛИЦЕ В МРАВУНЯКА
Нощта раздуха рой звезди. Подпали се небесната коприна.
Петел пропя… И в храстите лисицата
загриза въздуха... От ярост славеят заби
пламтяща човчица в сърцето си – тъй скучна беше песента,
а с нея някога тешеше той
изпепеления от заревата хоризонт...
Заспал в дола, косачът вече нямаше ръце
да спре прииждащите сипеи и пясъци затрупаха очите му...
И сдипли руно сурата мъгла... И пощръкля
под шатрата на сънищата вятърът... Разбъркаха се часовете...
И в гъстото ухание на карамфилите
едно страдание заплака,
друго се стаи
и ми прошепна: „Търсим въпросителните на света.
Кортеж за младите девойки бяха те и бдяха над мечтите им...
Но охлювите олигавиха пътеките, та годиниците им
с войнишка кал и с кървав мед по устните си да останат
под чужди небеса... И вечно там
с лице в мравуняка на щипещите тайни да скърбят...”
Протегнах длан, затичах се, но лунната пътека ме изведе
към други хоризонт, където – клекнала – нощта
раздухваше поредната жарава от звезди;
и с тъмнита тревога на безкрая,
далече – в детството ми чак! – се беше запиляло времето.
МИНОТАВЪРЪТ
Има ли го Минотавъра? –
(търсещите Лабиринта му
никога не се завърнаха...)
Аз стоя в двурогото пространство от луна и слънце,
пред вратите, край които цял живот минавах.
Зад тях нещо зеленее – проход в Лабиринта ли е?
Счува ми се рев – наяве ли, насън ли?
Скупчват се желанията – ще ги победя ли?...
Пътят като Ариаднината нишка през сърцето ми
се навива
и развива...
Има ли го Минотавъра?
... В дълъг ден от друго време съм край чучур,
чийто шум не се отделя от съня ми:
по следи на пепелянки, все в една посока там
птиците потъват в есенните ми простори
и къртиците из лабиринтите на мрака
преповтарят гневния си труд с усилие, което
всички същности би прекроило, а дъждовните порои
рият странни знаци
и фучат,
и стенат,
докато се питам:
има ли го Минотавъра?
Някой ден под напора на тайните си ще се сринат
тия всичко чуващи врати! Ще се оголи Лабиринтът!...
Пак ще бъде нощ и златните пирони
на звездите ще са приковали небесата,
за да не успее тежестта им да ни задуши,
докато по нишката на Ариадна хоризонтът
ни отвежда в пасбища отвъдни, откъдето
... и след нас
http://svobodenpisatel.org/index.php/2013-01-09-18-57-10/368-dimitar-gorsov
