***

Когато в шумата зарових крак, дочух последен стон от лятото.

Най-нежните искри видях, когато с удар пръснах камъка.

Смрази ме скръб, когато внизах в зид тухлата... И с ален плач

ме жилна ябълката, щом саван от сняг скри края на сезона ú... 

А  в тялото ми с вик трагичен кръвта по жилите звънтящи

в безкраен кръговрат въртеше тегобите на битието.

И мойто мъничко сърце с усилие на мравка свличаше

порой от страсти, дни и вечери, от болки, младост и дела.

 

И знаех, че непостижим е духът световен, в който аз съм

кълбо от мускули и вяра сред същности с безмерен прицел.

Там мойта цел – едно ранимо и непосилно колебание –

бе само повей в урагана неизяснен на вечността.

 

Но ако в смутните пространства на мисълта ми се преплитат

звената свързващи на всички привидно-призивни неща,

то нека камъкът в мен дири искрите си, шума си – лятото...

И все по-цялостен да бъда аз с живота, който съм живял.

 

До сетен дъх да преосмислям страха и болката на дните си.

До плач да моля небесата и времето да ме щадят.

А в мойта кръв все тъй да тича кръвта на ябълката алена.

И спечена, пръстта да пее на костите в зида корав.

 

***

Великденски камбани като в детството звънят.
И кървава расте в божурите зората… И пак мами
пътеките ни хоризонтът…Усмирен е
и благодушен този миг… И дреме
ветрецът в тишината на усмивките…

А птиците,
с искрящи кръстчета – като сред чудни възкресения,
довършват танца си върху захласнатия склон… И над росистото

и дълго озарение на босоногите треви,
ехти шумът на бавните стада…

 

По-млад ли съм
сред тази радост на живота аз? И пò ли сладостно
ме възвисява тя, додето
води изпод възбуденото покривало на мъха набъбват,

и блика бързеят, и в струите му се разпукват

с кристален звън черупчести мехурчета, и литват

рой лъчезария като небесни духове от тях?...

 

И пак
са в пламъци ресниците… 

 

И съкровен,

и благодатен е мигът, когато
Великденски камбани
като в детството звънят!

 

***

И ето тук, където в златен здрач са пасли перуникови коне,
безредно смита прах от опашати звезди вятърът, и в черен

и чужд простор, се е забил рогът на месеца –

                                            като зурлáта на глиган в корава пръст…

 

И вече топли устни не шептят молитвите на щуро щастие,
ни в прустовете свличат шубите си снажните мъже,
ни весели жени се кипрят в жадните огледала…

 

Окръглено в свидливо-синкав Млечен път се тули

вдън стихналите урви като в черни щерни времето…


И древни жеравни ята летят в нощта,
и може би
плачът им  дири пак опустошените лета…

 

О, знаци на свещенна мъка – как изписват ореол от обич те,
как свидно е пулсирането на сърцето ми
под бързащите звездни светове!…

 

Ще се сведа и с длан, по-бяла и от ангелско крило,
тревите ще погаля пак и ще смиря

душата си – дано след всички скитничества да усети
дъха на перуниковите въглени, и да отекнат
над тишината ù еха

от сенокосния галоп на вече мъртвите коне…

 

И нека да заспи в тревите победената тъга на времето,
а аз
да съм това, което винаги съм бил:
предвечен камък – чезнещ в кипналата магма на зачатията,
стон от изтръгнат корен,
багра – в багрите бъдното!…

 

 

НИКОПОЛИС  АД   ИСТРУМ

 

Този прах
в Никополис ад Иструм,
уморен от плясък на криле,
е далечен глашатай на правдата, закона и мощта…

Копитата на варварски коне го стриха тук от кости и сърца
и удари на меч о щит и днес звънят в колоните порутени,
и пак в миражи от летлива мараня вихрушките люлеят
пера по бойни шлемове, патрициански тоги и презрителни очи;
и слънцето снишава своя блясък под лъстивото двуличие
в хитони на хетери, в призрачните тишини…

 

Но на кого
е нужен този дъх на древност днес
и кой
привидно премълчаното ще разгадае, и еха
от словото на скръбните пророчици ще долови?…

 

Безкрайността от приливите на безсмислието си
е уморена -
гъне се…

И бронзовите бикове на гибелта – неповратимо
пейзажа си от пепел прокопитили – се стапят
в кървящото и гнойно зарево на залеза…

Краде с пролазващ мрак въздишките ни алчното небе;
и в мисълта ни вековете се вгнездяват за пореден сън….Но той

все още не е наш!…Там властвува Аид!..
И никой Цезар няма нищо никога да промени,
додето земният ни страх и болките, и дотегливите надежди,
и дивият ни глад за щастие, и благосклонните мечти
безследно тънат и се стапят в свят,
                   неподатлив на жалкия ни плач
                            и на ранимата ни нищета…

 

И ако днес
в Никополис ад Иструм,
сред рухнали колони, като сред архипелази от забрава,

отекнат стъпките ми,
то е може би, защото синята ми кръв

сред сферите е още стон от упорити ветрове,
и дъх от влагата на следдъждовните луни,
и звън от мускули, които с ведра дързост превъзмогват
упорството

на справедливата си

принадлежност към прахта!

  

***

Какви ли детелини са израствали без мен

в ливадите, които в детските си дни обичах аз?..

 

Какви неподозирани зверчета  са издирвали

в тревите стинещите ми следи?

 

Забравено е всичко вече, а бе същност на живота ми;

и свидно ми бе като свиленият досег на момичето,

с коси от пясък

и с утроба,

зрееща за бисерната бъднина…

 

Сега в кървящ мрак из ония вирове прегризват видрите сърцата си; 

и призрачни слънца спят сред обраслите с камъши плитчини;

и над безлюден хоризонт люлее прашната си пелерина вятърът...

Без мен

там времето тече… И се смирявам аз… И пак

пред ръб от отчаяние  безсилна птица с човка ме държи

над огъня на всички начинания…

 

Крило,

отдавна липсващо крило,

какво ми носиш с ощетения си мах?...

 

Вдън стинещия кратер на живота ми

не стига вече ек от плачещият лай на кучето

сред родния ми двор... Без стойност е

кръвта, която с устни, слепнали от немощ,  плюя аз… И туй,

в което искам да се върна пак,

не е убежище!.. Макар че там

все още,

от старост премаляло в детелините,

едно момиче ме зове

и тъне

без отзвук в бронзовите небеса на залеза.

   

***

Едно камъче е тъжно,
един звяр е глътнал лава – вие,
едно дълго лято зрее в бурените…
Ала всичко,
все е недостъпно за душата:
           с всеки досег тя до празнота достига,
           с всяка радост от живота
                 същността си подминава…

 

В това русло, в това възлесто кръжене
тишината се раздипля и растат
облачните стрехи, за да бъдат
дом за всяко цвете, с птичи вопли оросено;
и покров за пътя, който вече не терзае
с прах и жажда хоризонта…

 

Аз, обреченият да живея с този прилив на нещата,
                                                          чуждото заграбвам,

без дори да го достигна... Все пак зная –

на крило далечно, на далечен полет
любовта е равностойна, щом не угнетява…

 

И ако звездата ми в звезда през мрака се заглежда,
то е все едно, че въглен въглена намира в стинещата пепел

                                                                   на езическо светилище;
все едно, че риба-майка бъдещи зачатия отнася
към далечни вирове, където
ще ги кърмят полудели пълнолуния
и с младенчески повой ще ги повиват страховете,
докато пасажите им с кървите си не отмият
кварца от първични същности в дъната речни…

 

А пък аз,

сломеният от всичко, ще стоя пак

върху бряг, отнасян към безкрай, където

в други сънища за мен застила ложе голата мечта,
и в трънака вие звяр, и лиже рана като лава,
и едно самотно камъче – дете на звездния лазур –
по своята непомнеща го майчица скърби.

  

***

Росата – от бисер, без име – дърветата;

на масата – грозд, златна жар – над погачата;

и в облак от обич –

                                     косите на мама...

 

На джибри мирише бездънното циганско лято.

По къра –

отдала каквото отдала –

земята

любовно под плуга се мята...

 

Завръща се вечер баща ми – орачът –

от друг простор сякаш, от други години.

Там в чужд край е скитал, война го е мляла,

превързвал е рани, сълзи е изтривал...

 

Сега с ветровете, които е вдишал,

в кръвта му номадска

се скита историята...

 

А, див и безгрижен, аз ведро си мисля,

че хлад вече плъзна и в млякото дъх на козел се долавя,

че вълчи следи все по-често в лисичите дири се вплитат,

че белият камък под хълма сивее и скоро ще бликнат сланите;

и рано застинали, всички слънца ще се струпат

за пристан и помен

в огнището...

 

...О, радост от детството, радост божествена,

как в толкова жал преживяваш ти?

 

  

ТИ,  БАБО...           

  

Бабо, мрак е... Ти, с ръце от червея изгризани,

Сириус ми сочиш – кърваво око на нощите ми, през които

плаках за теб и очаквах

ангел от зенита да слети...

 

Моят пуст живот е ек от стъпките ти, бабо,

тъжен разказ за изгубени неща е той...

И се питам: днес къде е

онзи свят на приказките, где са феите и где е совата, която

нощем с писък от комина ни

проклинаше луната?...

 

Туй, което ми остави е тъй малко – само

      едно море от жалост между мене и помахващата ти ръка в мига,

когато зад оградата на селския ни двор

клетият живот ме позова...

Скитник бос, аз тръгнах след илюзиите, без дори да зная

какви тайни от яйцето на сърцето ми

в полога на кървавите грижи ще излюпят те...

 

Сега –

разгърден и сломен – стоя сред кръстозначен ветроструй

и не съзирам

                        плод – да утоля глада си,

                        цел – да обновя усилията си... 

И раним,

и смазан от въпросите, с които възмъжах,

в отвъдното се вглеждам

и разбирам:

             ти си дишането там – тук въздухът съм аз,

             гниещата плът си там – тук сянката съм аз,

             твърдостта си там – тук камъка съм аз!...

 

Време е:

          вдигни от нищото ръка и залък ми подай

от хляб, замесен с вик и слюнка на ята в трагични есени;

заветна дума ми кажи – като при раждането ми – преди 

всичките ненужни думи да съм чул!...

 

И, коленичила, моли за мене Бога там,

додето тук

стоя аз още

прав

и непривел глава!

 

 

С ЛИЦЕ В МРАВУНЯКА

 

Нощта раздуха рой звезди. Подпали се небесната коприна.

Петел пропя… И в храстите лисицата

загриза въздуха... От ярост славеят заби

пламтяща човчица в сърцето си – тъй скучна беше песента,

а с нея някога тешеше той

изпепеления от заревата хоризонт...

 

Заспал в дола, косачът вече нямаше ръце

да спре прииждащите сипеи и пясъци затрупаха очите му...

И сдипли руно сурата мъгла... И пощръкля

под шатрата на сънищата вятърът... Разбъркаха се часовете...

И в гъстото ухание на карамфилите

едно страдание заплака,

друго се стаи

и ми прошепна: „Търсим въпросителните на света.

Кортеж за младите девойки бяха те и бдяха над мечтите им...

Но охлювите олигавиха пътеките, та годиниците им

с войнишка кал и с кървав мед по устните си  да останат

под чужди небеса... И вечно там

с лице в мравуняка на щипещите тайни да скърбят...”

 

Протегнах длан, затичах се, но лунната пътека ме изведе

към други хоризонт, където – клекнала – нощта

раздухваше поредната жарава от звезди;

и с тъмнита тревога на безкрая,

далече – в детството ми чак! – се беше запиляло времето.

 

   

МИНОТАВЪРЪТ

  

Има ли го Минотавъра? –

 

(търсещите Лабиринта му

никога не се завърнаха...)

 

Аз стоя в двурогото пространство от луна и слънце,

пред вратите, край които цял живот минавах.

Зад тях нещо зеленее – проход в Лабиринта ли е?

Счува ми се рев – наяве ли, насън ли?

Скупчват се желанията – ще ги победя ли?...

 

Пътят като Ариаднината нишка през сърцето ми

се навива

и развива...

 

Има ли го Минотавъра?

 

... В дълъг ден от друго време съм край чучур,

чийто шум не се отделя от съня ми:

 

по следи на пепелянки, все в една посока там

птиците потъват в есенните ми простори

и къртиците из лабиринтите на мрака

преповтарят гневния си труд с усилие, което

всички същности би прекроило, а дъждовните порои

рият странни знаци

и фучат,

и стенат,

докато се питам:

 

има ли го Минотавъра?

 

Някой ден под напора на тайните си ще се сринат

тия всичко чуващи врати! Ще се оголи Лабиринтът!...

  

Пак ще бъде нощ и златните пирони

на звездите ще са приковали небесата,

за да не успее тежестта им да ни задуши,

докато по нишката на Ариадна хоризонтът

ни отвежда в пасбища отвъдни, откъдето

никога не ще узнаем

 

има ли го Минотавъра...

 

... и след нас

в чие ли

питане ще се посели?

 

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2013-01-09-18-57-10/368-dimitar-gorsov