РАДЕ СИЛЯН - БУДНИТЕ НАЙ-ДОБРЕ БОЛЕДУВАТ...

Раде Силян е виден македонски поет, литературен критик, преводач, издател и съставител на множество антологии с македонска поезия и проза. Роден е на 16. 04. 1950 г. в село Жван, Демирхисарско. Завършил е Филоложкия факултет на Университета „Св. св. Кирил и Методий” в гр. Скопие, специалност - южнославянски литератури. Работил е като журналист в различни македонски медии. Бил е уредник в Радио Скопие, а също и директор на книгоиздателство „Македонска книга”. Основател и директор на най-голямото книгоиздателство в Република Македония - „Матица македонска”. Втори мандат е председател на Дружеството на македонските писатели. Автор на повече от двадесет книги с поезия, литературна критика и есеистика. Превеждан е на множество езици. Носител на международни и македонски награди за литература и поезия. Тук се представя със стихотворения, включени в Книга първа на шесттомното издание на издателство „Матица македонска“-„Раде Силян"–избрани творби, 2010 г.

 

 

ЗАЗИЖДАНЕ НА СЯНКАТА

 

Всичко, което сме трупали скришом, бледнее, бледнее.

Видимостта ни навежда на вятър, на отривиста вихрушка.

 

Всяко утро претърсваме клонките на дървото

крие ги коренът тайните на нашия говор

надеждата само опложда семето на народа

 

Кървавите облаци са последно възпоминание

в гората се шири гниенето на семето

наречениците ни предсказаха:

Сянката ви е зазидана в темелите

най-голямо проклятие за поколенията

ни отгоре ни отдолу е пътят

присъдата е свършено начинание

 

Всичко, което имахме, вече бледнее, бледнее.

Като спомен, като надежда, като изгубена битка...

 

 

 

 

НЕВИДИМИЯТ ВЕСТИТЕЛ

 

Това което казва никой не го разбира

Това което сънува само в него умира

 

за упование буди пролетни билки

вселява в разцвета им зраци оловни

скришом на пясък като сянка преспива

после се крие

в зори се крие като око на мида

а на пладне като женски пръстен

 

битката така я започва

с мига

със съня

с думата която за пръв път се чува

и пее тогава химна на дивите води

но никой не знае кога преминава през царските порти

в злата порочност и светите люде не могат да го видят

кога я търси блажената роса

кога я възбужда спящата клонка

 

 

 

 

СПОМЕН

 

Залезът слънчев – тъжна насмешка над рида

Върху върха на игла със звездите дете си играе

Тревата тъжи за утринната роса

Дъждът и коренът се търсят в утробата

на ябълката

 

Опитомени погледи в пръстена щастие сънуват

За далечните сънища тъгува мигът

 

Будните най-добре боледуват

за неканената слана и за голите клонки

за тайните извори и за забравените порти

за оросения цвят и за моето обично безвремие

което го търсят във мене и във моята сянка

а го намират под себе си

а го носят в себе си

 

 

 

 

СТРАХ

 

На запад потъва небето

реките изтекоха в хоризонта

слънцето изпи водата

тъгата уби човека

метеорите слетяха на площада

след утрото тръгна росата и денят

 

Майката и детето една надежда ги мами

Всяка приказка за живота е толкова малка

Отвъд запада никой не гледа

От смъртта и безсмъртният се плаши

 

 

 

 

СКИЦА ЗА ПОРТРЕТ

 

1.

От картината на деня те дели една гръд щастие

Проклинаш грехът и търсиш стената позната

От кора бяла се процежда твоята винена зора

В око бистро бълбука извор таен

 

Забравяш всичко което е било вчера

Криеш всичко което трябва

Търсиш утрото в чужда снимка

Молиш твоето зло от зло да те брани

 

2.

На извисеният рид ранна птица пее

Гние под твоята сянка сянката на лъчите

В сърцето си свое скришна подкова търсиш

В опитомена светлина самотен бдиш

 

 

 

 

ВОДА

 

Извира от семката на безименните облаци

Бразди в кората на подземието

Безнадеждно лъщи по безплодни скали

Крие в пазви смрадта на минали времена

 

На легенда прилича с тайни за дните

Има възглавница и око за модел

Като прехапан език забравя да говори

Като буря няма чело нито име познато

 

На припек е най-сладка напитка за жадните

Дели се на кръгови знаци и на предвестници

Родина е на слънчевите сияния

Майка и мащеха е на ябълката и на цвета

Скрит поглед е на бреговете

Външна сърцевина е на междите зелени

 

 

 

 

ПОСТСКРИПТУМ

 

Между огънят и пепелта всичко е минало:

И песента на усамотените и змийската отрова

И буйният водопад и забравеното завещание

 

Бяла виделина за утеха и за спасение се ражда

По-далече от ридът и Небето е жадно

На сух клон птица сива с прозирността се люби

 

Часът на забравените гледки го повтаряме

За разделяне на века лъжата ни пее

Върху пясъка го милваме нашето слънце

От инат ни проклина денят безуспешен

 

Сега вече знаем:

Кой за капан става

Кой пред нас глава навежда!

 

 

 

 

ИЛЮЗИИ

 

Лъжовен е мигът на святата мисъл

Образ е есента на циганското лято

Думите ни подсказват снощното явно

Алчно е кучето за още кръв

Семката е озарена а тлее

 

Птицата търси гнездо за своя зенит

На север от извора реките са мътни

В усамотение лудият е поет

Пред щита на скитника всичко е вечно

Сянката и мълчанието – две кучета златни!

 

Полунощието е стража на будните гори

От надеждата до щастието ни делят безброй нощи

Огънят е забравена снимка на будното семе

Студените сърца нямат име!

 

 

 

 

ДИАЛОГ С ПРИЯТЕЛЯ

 

Остана зад нас – което най-много желаехме

скрихме пороя в орехова обелка

а сега

на пресечката не знаем думите си

и нямаме смелост да кажем

че утре ще има война

и че ще преминем границите

на надеждата луда