ИВАН СЕВЕРНЯШКИ - СЛЪНЦЕТО БАВНО ЛЯГА НА ХЪЛБОК...

МОЛИТВА

 

Дано да ни забрави Господ на земята.

Да скитаме из земните градини

и да се радваме на свободата,

която сме желали от години.

 

 

 

Да бъдем двамата - Адам и Ева,

далеч от злобата и суетата,

да ни омайват песните на птичките

и веселият шепот на гората.

 

Да ни люлеят люлките гергьовски

и дъжд гергьовски да пои полята,

щастливи да отглеждаме децата си

и да са чисти, сини небесата!

 

 

ЕСЕН

 

Ти вървиш уморена, а в косите ти вятър

златна есенна брошка закичи.

Колко много измина, колко малко остана,

мое скъпо момиче.

 

Като птици наесен отлетяха децата

и навярно не ще се завърнат.

А звънецът на входа още чака и чака

късно гости да звъннат.

 

Само вятър гони сухи листи и клони,

тъмни облаци ниже небето.

Не достигат парите. Зима дебне на прага.

И омразата свива сърцето.

 

 

ИСКРИЦИ ОТ ЛЮБОВ

 

Тя идваше със лека стъпка на сърна.

Три пъти ме целуна и отмина.

Запали огън в моята душа,

който още нося през годините.

 

Целувам чашата със мелнишкото вино.

Изгарят поривите на кръвта.

Дано в сърцата ни не идва зима!

Дано да бъде вечна пролетта!

 

 

ЩАСТИЕ

 

Затопленото тяло на жената

ме връща във началото на Рая.

Щастливи пиехме от свободата

и любехме се страстно, до омая.

 

Оная подла змия ни измами,

но още в нас исвира любовта.

Нека тъй да бъде, чак до края,

това щастие, добито от греха!

 

 

ПЪТУВАНЕ

 

Не намерил през времето брод,

сам- самин към отвъдното крача.

Само моят проскубан мъник

ме посреща самотен във здрача.

 

Много кротко в краката ми ляга

да му хвърля коричка от хляба.

Аз вървя, а пък времето бяга

и какво ли пък всъщност ми трябва!

 

Щом животът се стича надолу

и загубваме свойта опора,

дано в чуждите спомени бъдем

с добрината на истински хора.

 

САМОТА

 

Слънцето бавно ляга на хълбок.

Топлите длани приспиват деня.

Тебе те няма, а край мен тишината

шепне забравени имена.

 

Чезнат спомени. Губи се времето.

Към кого да протегна ръка!

Псуваш по вятъра. Тръгваш към кръчмата,

за да излееш своята тъга.

 

 

ПИСМО

 

Къде сте, приятели от големия град.

Още ли дремете в своите тесни бърлоги.

Аз живея в един провинциален ад,

сред много врагове и несгоди.

 

До късно се тровя с разни ментета.

Чорля косите си. Гриза си ноктите.

Броя си стотинките до момента,

дордето ми писне и хвърлям ги всичките

 

на някой приятел по маса и чаша

и се прибирам в къщи нетрезвено.

А България е една цветна градина,

от алкохола грейнала весело.

http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/20-ivan-severnyashki