ДЕНИСА ДЕЛИВЕРСКА - КРИЛЕ СЪШИХ...

***

Е, стреляй най-накрая! И без милост!

И без това се целиш цяла вечност...

Не искам ни молитви, ни кандило.

Не ми е нужна твоята човечност.

 

Не стискай зъби! Май си уморен?

Какво пък толкова сега рискуваш?

Минутите препускат — тежък ден — 

с душата ми е време да пируваш!

 

 

Цели сърцето, ето ти възможност.

Защо трепериш? Още ли обичаш?

Ти ненавиждаш моята безбожност.

В езичници не трябва да се вричаш!

 

... Е, дива съм, но ти пък си ловец

Опитай се от раз да ме улучиш! 

Окажеш ли се неумел стрелец,

рискуваш здраво! 

                        Пак да ти се случа!

 

 

ГРОЗДЕ ОТ ТРЪНИ

 

Не мога на каишка. И не искам!

Душата ми е истинска вълчица — 

не иска низки страсти да я стискат.

Тя може ветровете да надтича...

 

Да нямам мира, ни покой. Ни завет.

Барутни мисли все да ме превиват.

Все дяволи в плътта ми да се давят,

кръвта ми махмурлии да допиват.

 

Пета със трън да съм, без дъх пътека.

Без пита — квас и сол, без сянка – пек.

Въже без клуп, пирон ръждив в дирека.

Отровна ябълка... И грахче под дюшек.

 

Неслучена да съм — орисница прокле ме:

И Хус, и Жана — в клади да се вричам.

Разделно все да е! Проклето време!

Вълчиците не стават за обичане!

 

 

АКО ИМАШ ДВЕ (К)РИЗИ

 

Не ме търси. И край. Ще се ядосам.

(Октомври се застреля посред лято.) 

Ще те оскубя целия — до косъм...

Ще ритна в коша думите изпяти.

И ризата ти ще с'дера на ленти.

(А толкова обичах да я нося!)

То свърши вече— няма сантименти — 

ти пръв от двама ни се захалосва.

Очи за хубавото имаш — пусто,

по всеки керкенез хвърчиш в небето.

Орлето щом от клетката изпусна, 

гони врабчета сиви из полето!

Тя — обичта — не иска хроми думи, 

а кухи фрази раждат земетръси.

Обядвах с теб — сега хвани си друма.

Заета съм. 

              Ще хапна и с врага си.

 

 

ЕВХАРИСТИЯ

 

Мечтите ще натиря във килер.

Косите си ще стегна в строга плитка.

Душата си ще скрия под чембер,

ще хвърля в огън бялата си китка.

 

Ще мина деветте земи пешком

(през сура есен, кал и звездопади).

Оставих свидна челяд, род и дом.

Криле съших, научих се да падам...

 

Посока имам — с птиците на юг...

(И те кат' мене гонят все химери!)

Скинията е моят храм, а тук —

в сърцето си — и сили ще намеря,

 

да нося в шепи вино и вода,

кило надежда, хляб и три жълтици...

За да откупя своята вина...

Пред теб небе, останало без птици.

 

 

НЕПОДВЛАСТНА ЖЕНА

 

"Погледни я, поете, 

неподвластна жена,

подлудява мъжете,

после тръгва сама..." Ангел Колев

 

Тя е властна стихия, 

всепомитаща страст —

ако можеш вземи я, 

но ще бъдеш баласт

 

на душата ѝ волна 

и на нрава ѝ див... 

Любовта е безсолна,

а животът тръпчив!

 

Щом вериги те стягат

а сълзите болят —

рутината дотяга 

и крилете кървят!

 

Тя ще носи гарота

и венецът трънлив

ще е нейна голгота

и обет мълчалив —

 

да е ничия, дива,

но да има душа,

да е просто щастлива,

пък макар и сама...

 

 

СЛЪНЧЕВА НЕВЯСТА

 

Нощта е блудница сега, когато

прилепва миглите ти с тежък мед.

Ела, Морфей, с хамак от бяло злато, 

в пиян от лято цвят на слънчоглед. 

 

Завий го бавно и с ребро от глина.

Стопли го с обич, с първороден грях...

Да няма повод, нито пък причина

от мъка да се буди, вместо смях.

 

Пръсни ума му в хиляди вселени

и всяка клетка с обич изгори —

дъха му разпръсни по сто арени,

карминено да свети до зори.

 

В съня му да съм бяла Нефертити,

докосваща без стон Аменхотеп.

Ума му да жигосвам. И гърдите.

Кръвта му да лудее в бесен степ.

 

Сънуваш! Ад и рай се борят в мене.

И с топъл дъх насън ще те горя.

С куршумна обич всяка нощ (и денем)

в очите ти аз клади ще творя..

 

Сега поспи... Среднощната умора

разпъва те на сладък кръст по нея.

Аз тихичко вратата ще притворя...

На пръсти. 

              Че е време да изгрея!

 

 

МЕТАМОРФНО

 

Дълго глождих очите ти, знам

и се стичах по бялата риза...

Не успях да създам даже храм,

в който ти по чорапи да влизаш.

 

Нито спретнах къщурка за нас

(за солени и сладки усмивки) —

вън дървото остана без глас,

че на червеи стана завивка!

 

Стогодишният кръг го боли

от нацепен от тръните корен,

а хербарият с листи брои,

че сезонът "любов" е затворен.

 

Идва зима — прозорци мълчат.

На пера все замръзват стъклата.

Куци паяци в мене тъчат

черги шарени нейде в душата,

 

за да вдигнат до слънцето мост

(с перила от артритни мъниста)...

В нова кожа — на рибена кост —

луда пролет във теб да разлистят.

 

Дом да вдигнат — за мен и Адам —

да отгледам детето без бури...

На Вивалди ще ида да дам

свитък с блян.

За една партитура!

 

 

СОЛ МАЖОР

 

Аз мразя едноактните пиеси —

спектакъл за слепци от неми думи.

В очите ми графитени се бесят

Залмоксис и езичницата чума.

 

Коприва не бера, не сплитам ризи,

(изядох лебеда — и ми горчеше...),

понякога съм в безсърдечна криза —

тогава ям костилки, не череши!

 

Вода не нося, счупих триста стомни.

Брашно не меля, а съм остър камък...

(Мълчаната вода ще ме запомни —

орисах я да люби всеки пламък!).

 

Рисувам вълци, не овце по пясък,

лисиците ми диви все остават,

гася фенери — безнадежден блясък —

а видимото все ме отегчава...

 

И не пълзя, а ябълки раздавам,

завита върху втората си риза.

Събрала в шепа семките, създавам

гердан звезди — това ми е чеиза.

 

Вечеря давам — нека е за двама —

без хляб, и сол, и чесън — вино дай!

Разпети петък е, ще ти пристана, 

Измий ме, целуни ме...

                                  И предай!

 

 

КОЙ Е ТОЙ?

 

Обичам нощите. Не идва сън.

Не ми е нужен, за да те сънувам.

Из листите на явора навън,

разлюбеният вятър се вълнува. 

 

Той тъжен е, че вече не е мой

и вече не танцувал из косите.

Подпитва ме хитрецът: Кой е той?

Кого сега целуват ми очите?

 

Защо танцувам с влюбени пчели?

Защо рисувам с пръсти миди сини?

Защо целувам луднали вълни

и милвам пощурелите къпини?

 

И паячета свиват ми звезди,

а после из венчетата се сгушвам,

а горе нежната луна мълчи — 

в дуета ни със славея се вслушва.

 

Горещи са очите ми — кафе...

И устните ми светят от копнежи.

А пръстите ми — сякаш кадифе, 

солени раци галят в странна нежност.

 

Обичам го! — отвръщам тихо аз

и искам все така да му се вричам!

А ехото поема моя глас:

Върни се лято! Само теб обичам!

 

 

МИЗАНСЦЕН

 

Избърсвам бавно шумните ти стъпки,

трохите нежност — тях поделям с птици.

С две чаши водка, на протяжни глътки

забулвам онемелите зеници...

 

И ешафода си с цветя накичвам — 

да беси спомена за теб безхлебен!

(Отнесе Вѐдата това момиче,

сега наистина си непотребен.)

 

Оказахме се невъзможни гари —

стерилен рай от тъжни акварели —

рисувани от влакове-сватбари

през пустите им обедни недели.

 

Припуква насълзената цигара,

(Семафор из мъгливите воали)

настройва вятър прашната китара

и дрезгав блус от струните й пали.

 

Циклопи са и уличните лампи,

примигващи от тремора неонен,

а Чаплин (без светлинната си рампа)

ми маха от афиша си картонен — 

 

без музика, без грим, без реквизити,

и с траурното си бомбе... Сбогуване.

Мълча! Писмо ти писах — от графити:

Е... До друг живот! И до целуване!

 

 

ЛЮБОВНО ПИСМО

 

Напиши си любовно писмо

на папирус от моята кожа,

с капка кръв ще му сложа клеймо...

На скрижал ще наточа и ножа,

 

с който трябва да сториш Áгнец

същността ми, полепнала в тебе —

хляб не бях, но не бях и свѝнец — 

дъх бадемов в елея лечебен...

 

Напиши си, че още болиш,

(сърп ръждив за любови по жетва)

че превърна ме в тъжен дервиш,

сто молитви сменил срещу клетва.

 

Ведно с пъплещ на запад светлик

и в палто, натежало от спомен,

без пари, но с надежди — шиник —

хлопащ просяк, ранен и бездомен...

 

Палец грапав сложи му печат,

с две свещици, изплакали восък.

Сто пирона, макар че, стърчат

из нозете ми, тръгвам аз боса

 

по трънливия път на Годар,

с кръста вързан на кучешки жегли.

(Гладен вятър — шотландец-гайдар

за ярема обесен ме тегли.)

 

Ще достигна до твоя Едем —

вестоносец, от обич недишащ —

Бог с частицата твоя у мен,

разреши... Със ребро да подпиша!

 

 

 

ПЕСНИЧКА

 

Среди, недели и вторници влюбени — 

седем посоки по стар тротоар.

Шепа сезони — засъхнали клубени —

глътки отрова в шишета за цяр.

 

Смутни теории, здрачно лобиране —

съдници доста за всяка любов — 

ту коронясвана, ту детронирана,

идваща, тръгваща — без благослов!

 

Пеех за нея на някаква улица, 

с бясна китара, аз млад полубог,

спря сред тълпата, отметнала къдрици

и ме обложи с убийствен налог:

 

Плащай за спомени, клетви Орфееви

Левче за ласки до топлия зид.

Левче за сънища в скута Морфеев,

Лев е декорът ми, лев — реквизит...

 

Обич платена ли? Що за безумие? 

Толкова много за късчета лед,

парещи в дланите в миг на бездумия...

(Пчелно семейство без жило и мед!)

 

Искам си случване! Сухите докове

пазят от бури, а вече съм стар —

нямам пари, а и никакви срокове —

тръгвай, проклетнице, грозен лихвар!

 

Обич на заем или на изплащане... 

(Плаващи пясъци, ехо от зов)

Хайде, изчезвай, де! И без изпращане!

Чака зад ъгъла нова любов!

 

 

ЕСКИЗ

 

Мъглата е компресът, който скоро,

ще лепне на челото си земята.

С валеж от нощни пеперуди (морни),

снегът ще се разпише под луната.

 

Но има време — Бакхус си лудува,

пирувайки в лозята си с Менади.

В бокала му картини се редуват — 

мъхясали дървета белобради,

 

хармани рижи с бойници от снопи

за мравките с гюлета ечемични...

И паяк на кокили из конопа,

изпридащ арфи в луда емпиричност.

 

Гъсеници от ложите в листака

с аплаузи стокраки аплодират

ветреца (с облачни пера в калпака)

дъгата седемструнна акордиращ.

 

На заник сколиозен хълм подсмърча

от боровете, кихащи иглици.

(Полените им с парашут подхвърчат,

флиртувайки със влюбени пчелици.)

 

На юг от Рая Лилит бури пие,

а есента разресва ѝ косите —

за совите (предзимно) дом да свие...

... А гроздето се любеше с осите...

 

 

ЗМИЙСКО

 

Навивах се на тръни, за да мога

лицата ви да видя сред мъглата. 

Светулки вкаменени (вместо огън)

жигосваха с очите на тълпата...

 

Ръждиви сажди. Факли с адски блясък.

Искрѝ — рой пчелен — жилеха из мрака.

"Убийте блудната!" — дочувах крясък

и смъртен студ ми пареше гръбнака.

 

Виновна бях, че ябълка нагризах —

любов им дадох, знание и мъдрост.

Съблякоха последната ми риза

и вместо нея, ме повиха в горест.

 

Пред храма Божий съдеха стократно.

И камъни раздаваха в тълпите...

Аморфна бях, в размита агрегатност.

(А смърти триста точеха косите).

 

Те, съдниците, с кол, наместо слама

в очите си — куршумени и кобни — 

рисуваха в плътта ми пентаграми

и зидаха ме в мислите си злобни.

 

Убиваха ме — раждах се стократно,

гориха ме, а след това възкръсвах.

Обсебвах ги — с безкрайна вероятност

да ме заплюят, разпната на кръста!

 

"Да хвърли камък, който е безгрешен!"

(А време беше — камъни да сбираш...)

Уж гола бях, а в кожата бодеше

от взора им — трънлив и неразбиращ.

,

Тя, любовта, не може да се съди!

(Горкият Сартр — Ада сме си ние!)

Отивам си! Във Рая! Без присъда!

Там, казват, е чистилище за змии!

 

 

ИЗБИРАТЕЛНА АМНЕЗИЯ

 

Нощта притваря мургави зеници

и миглите ѝ облачно се слепват,

притихват нецелунатите птици

и в тремор звездното небе потрепва.

 

А в боса стая мислите ми слепи

прелитат глухо, удряйки стените —

не търсят изход, споменът е лепкав —

нахранен звяр — бездушен и преситен.

 

Разминахме се — луди пилигрими,

поели сто посоки под звездите.

И невъзможен стана "Ел Камино"

в безпътните посоки на вините.

 

Омесихме последната си пита

и се раздадохме сами до къшей.

(Опушени бинокли са ни дните

пред ириса на залезния свършек.)

 

Под нощната качулка на палача

(не се побирам в тънката си кожа)

убивам спомена. Дори не плача,

но плаша се да вадя още ножа,

 

че все ме бори страх да не възкръснеш,

сега, когато в мене преболява...

И само вятърът със полет бръснещ

самотната ми стая прекосява —

 

чегърта те от пясъчните кули,

зазидва те в стената на плача ми,

в очите ми графитени те жули,

бушува в девет бала из ума ми...

 

Помита те. От дясно. Всесезонно.

(Отляво преболява през година.)

Да къртя спомените — без резон е!

Една любов е нужна — да ги срине!

 

 

БЕЗУМНА МУЗА

                " ... прекрасна, ненормална...

                  Оставям те докрай да ме изпиеш!"

                               Димитър Гачев

 

Пристигах всяка нощ — преди поискване,

събличах те до костите (безволев).

По дяволите твоята изисканост —

с премерен дъх в суетни алвеоли.

 

Трепереха ръцете — в двоеточия,

наум се палехме в бенгалски огън.

Зачевах нови думи (в непорочие)

и ги помятах — с крясъци до Бога.

 

Заделях от съня ти често залъци.

Сковавах бързи сънища във ступор.

Запридах мислите ти между палците

и дупчех ги. С вретеното. От упор.

 

В очите ти болях. От недовършеност.

В зениците ти къпех слепи зими...

Ти искаше ме — кротка и прекършена,

по мъничко за всеки ден. Да има.

 

Не може да обичаш муза простичко!

Те, музите, понякога забравят,

че трябва да суфлират рими кротичко...

(В деменция и в плиткото те давят.)

 

Е, тръгвам си, ключа ще метна в кактуса.

След мен — и три потопа. И се справих.

 

Поискай вдъхновение от Бакхуса!

 

Аз, колкото беля можах — направих!