РОСИЦА ВАСИЛЕВА - ПЛЕТЕШ ЗА СЕБЕ СИ НАДЕЖДАТА...

ПОЕЗИЯ ОТ РОМАНИТЕ „Маскарад на плъховете” и „През”

 

СЪНЯТ

Премрежват стадо розови камили

на слънцето умората,

броят

през гърбиците на жаравата

върху стремето

илюзията за жегнатата стомна.

Ослушай се, огледай се,

несретнико:

от златото на диска над камилите

и розовата благодатност

на измамата

плетеш за себе си надеждата,

че си избягал от несретата

и жаждата.

Пустинята е орхидея кървава

в косите на девойката, която

препъва мисли в стремето

и чувствата.

Безчувствена, брутална, низка, дръзка –

земята под краката пари

тежко

сред воплите на спуканата девственост.

Не я обричай, рехава и дива,

през сълзите

и не търси отрова

от знатен пръстен като объл камък –

далече е Сахара

и миражът

е в мислите на времето

за майка

с утроба от преклонност натежала.

В нозете ѝ склони глава, безумецо!

Не е ли твойта лудост нейна болка,

горяща през очите на позора?

Не искай нищо – розово, ни бяло,

и орхидеи не кради от плът човешка.

А ако някога останеш празен –

несретник с пръстен

с камък безпощаден,

недей да чакаш топлото желание

на дългата ѝ мекост и премала:

спусни нозе към палмения север

и отърси от робата си

дъх забулен.

 

От ниското високото се качва,

камилата не пие орхидеи.

В кръвта ѝ – дъхава забрадка,

ще легне пътят,

празната утроба.

 

***

На прилепа с глава нагоре

еднакво тегне самотата –

улавящ с бързината на лале

сърцевината

с кротост неузряла –

да побере

безкрая, пролетта

и мъхестия вопъл на плътта

в небето,

наедряло от умора.

Недосегаема

остава суетата:

денят, пропит от писък виолетов,

изтлява над прозорците

бездушен.

Високото привлича неуморно.

Като молитва съскащ,

гасне мракът

и спотаен под звуците на флейта –

бездомен шут с протрита шашка –

на минувачите оставя

кръст надежда.

Препуска златната река,

червената потича, синя...

Нима е черна пошлата тъма,

излюзия в гнездо от облост мътна?

Остават

пръстенът безпътен,

подхвърлен в канчето на просяк,

и вечната примамка за вълшебство,

че тръгваш беден,

а се връщаш

през девет планини –

честит и властен.

 

***

Когато пеперудите издъхват,

небето зее – бездънен проход,

в повелите на скитащото време.

Под гъвкавия жребий на прокобата

мъжете стъкват битки и се молят

пред храмове с изопнати рапири.

Езическата врява ниско екне –

прихлупен хълм с осъмнали прозорци,

и руква в тегнещите жили.

Религиите търсят ново име.

От векове земята е смутена...

От символи земята е смутена

и крета по ръба на суетата.

Проспиват мъдреците изгрева,

а разумът оставя вкус на вино –

кръвта, по чашите стаена.

 

Войната не е място за спасение.