AQUA

 

Разговор с водата

 

Самотна бях.

Седях на пясъка крайбрежен

и слушах, как вълните нежно

ми шушнат своя поздрав плах.

И аз „Здравейте!” им шептях.

Отдавна знам:

три четвърти от мене е вода.

Тя в мен се плиска в радост и в беда.

Тя ми разказва приказки за динозаври,

за мъдростта на древните кентаври,

за мачтите, развели черен флаг,

за корабни отломъци върху замислен бряг...

„Аз помня всичко!” шепне ми водата.

„А с теб роднини сме – познати-непознати.

Каквото ми разкажеш, аз ще го запомня.

Ще го повтарям – ехо сред каменоломна...”

„Тогава слушай!” аз прошепнах с нетърпение.

И й прочетох моите стихотворения...

 

 

Пейзаж с минерална вода

 

Вода течеше от тръбата –

и пара вдигаше водата.

А пъстрееха есенно чергите

под дървета, от гняв начумерени.

Нови черги водата послушно переше...

Ах, защо не изпра и душите ни грешни?

Минерална вода – подарък от Бога.

(А пък той отвисокото гледа ни строго).

Дар за жаден и болен, водата тече и не спира...

Но изпира на ромите чергите. И покорно умира.

 

 

Оскърбена

 

Пръстта разтваря свойте длани щедро –

и ражда извор. Той бълбука ведро

наивен, доверчив като децата –

и весели крачета в него шляпат.

А после става ручейче – змия между тревата.

Тече към свойто бъдеще – реката.

А тя, от възрастта си помъдряла,

го приютява в пяната си бяла.

Сред камъни се вихри, скача, пее.

Над радостта й бодра засмяно слънце грее.

 

А после изведнъж – бетон, стени, канали...

Водата търси изход да бяга – но едва ли...

В покорен роб превръщат я, натикват я в тръбите.

С прекършен блян за връщане я впускат в бяг транзитен.

През филтри я прецеждат – пленена, оскърбена –

и хлор, и химикали я карат да поеме.

С открадната целебност, със структура взривена

от моя кран потича – и пълни мойте вени.

 

Дали вреда ми носи? Но полза, зная – никаква.

„Не те харесвам!” често с обида й подвиквам.

Виновна – но невинна... И капе изречение:

„Вода съм – всичко помня. Очаквай наводнение!”

 

 

Жажда

 

Умира бедуин в пустинята.

Небето е безумно синьо

и чака облак от години...

 

Ридае тялото му за вода –

но от водата няма и следа.

Езикът сух боли. Беда, беда!

 

Умира бедуин от жажда.

Миражи мозъкът угасващ ражда.

И вече ангелите милостиво го обграждат...

 

Роптае бедуинът: „Смъртта ми е безславна!”

Пустинята немее – безводна, жълта, равна...

... А в кухнята ми кранът капе тъй отдавна!

 

 

Кап... Кап...

 

Делникът с чехли протрити край мене прошляпа.

Сред разсипията вкъщи и кранът даже прокапа.

Капе досадно. Капе злобно и монотонно.

Ушите запушвам – но звуците ме догонват.

Пирони в мозъка някой забива.

Нервите жули с остра коприва.

Хаос в душата развихря с ръста на боабаб.

А кранът си капе: кап... кап...

Капе жестоко – на спомен за грешка фатална прилича.

А съвестта ми от тъмния ъгъл страхливо наднича.

Да бях отминала... Не, да бях протегнала длан...

Да бях се вързала с най-яки канапи...

Да бях превърнала душата си в барабан...

А кранът все капе. Все капе.

Но ето – някой най-после в банята влезе

и магия технична над мивката спретна.

Усмивка от мене и думи любезни.

И радост в душата ми ярко просветна.

Най-после е тихо. Кранът замлъкна най-после.

Вече не трябва да гълтам на спомена лютия хап...

Само ехо от съвест нарядко ми идва на гости.

Тогава кранът в душата прокапна: кап... кап...

 

 

Дъжд

 

И рукна дъжд.

Небето се продъни.

Денът, от жега още сънен,

се съживи, раздвижи се нашир и длъж.

Изгряха мокрите чадърени слънца,

а фасове подмятаха реки върху паважа.

Колите плуваха в пороя с бавна важност,

в пръстта се будеха зрънца и семенца.

Стояхме под спасителен балкон.

До мен – рус мъж с подгизнал панталон.

Над нас одеялото си сиво Господ късаше разсърдено

и тъпана си биеше немилосърдно.

Преглъщахме виновно капките – или сълзите? –

и чакахме пороят да утихне.

Но изведнъж младежът рус до мене

събу обувките си, хукна бос по локвите.

Дъждовен стих в дъждовната поема?

Дъждовен час в дъждовния колоквиум?

Фонтани пръски скриха този бяг победен,

но после - ето го! – от покрив скача той на покрив.

Обхваната от странен порив,

събух обувките си – да го следвам.

Но – Боже мой, студено е и мокро!

Обух се пак. И гледах мълчаливо:

младежът вече тичаше сред облаците сиви,

а бялата му риза ни даваше надежда...

И ето – вече слънцето проглежда.

 

 

Суша

 

Отново Господ не ни дава дъжд.

Наказва ни с горещини и облаците гони.

Пръстта е изгоряла и напукана –

цепнатините черни гълтат

дървета, храсти и цветя.

Сред тях подтичваме –

с маркучите си хилави и жалки.

Очакваме страхливо

и нас да ни погълне чернотата.

 

Изложба на японско изкуство

 

Поройни капки косо

пространството на ленти режат.

Танцуват локвите край моста,

поемат ги и хищно ги поглъщат.

И вече чакат нова порция

вода и светлина.

Реката Шин Охаши

гостоприемно своите обятия разтваря...

(Тъй богомолки гълтат своите съпрузи!)

Любовна среща на вода с вода...

А четката на Андро Хирошиго

им завидя и ги запомни

(при свойто сливане с платното

преди три столетия).

Вода и светлина.

И завистлива четка.

Отново и отново

вода и светлина.

 

 

Риболов

 

Небето преобърнато в краката ни.

Измити отражения на сенки и дървета.

Животът хлъзгав и недвидим

под сънните плисета на вълните.

Свистене на леска. Очакване. И сухи празни кофи.

В краката ни се плиска търпеливо

небето преобърнато –

и върху бирената пяна на облаците

се носи златна ладия –

листо на подранила есенна топола.

 

 

Свиждане край кладенец

 

Душата бистра на водата –

на кладенец забравен глъбината.

Ведрото – хладна длан добра,

предлага ми

най-вкусната вода.

Сред кръговете сребърни –

ръка позната.

Сред бръчки – пръстенче.

На баба ми ръката!

Навеждам се

да я целуна бързо –

но кладенецът пак заскърца,

ведрото стрелна се надолу –

и

се скри в дълбокото

сред моя вик.

Тогава между нас

застана тишината.

Разделя ни водата.

Разделя ни земята...

Но, с благодарност за мига,

си казвам:

на мойте внуци

как ще се показвам?

Ще видят някой ден те,

отразена, мойта длан,

на умивалника си в капещия кран.

 

 

Грижи в небесния дом

 

Господ изпра белите облаци,

на хоризонта ги просна.

Даде заръки на вятъра.

После започна да мие звездите

в небесен гевгир.

„Дъжд!” засмя се гората.

Господ развърза пояса си –

дъгата –

и уморено полегна.

Беше му хубаво.

А и на нас.

 

 

Локви

 

Светът от бял и пухкав стана черен.

Пристъпвам бавно върху мокър плюш.

Разходката ми се превърна в бреме...

Защото ми протекоха ботушите.

 

Коварни врагове са ледените локви.

Градът е лоша снимка без ретуш.

Тъга бодлива в моето сърце е скокнала...

Предадоха ме старите ботуши!

 

За гробища и болести си спомних.

Сълзите ми се борят с грим и туш.

Къде е на депресията коренът?

Причината за всичко са ботушите.

 

Нанейде литнаха и помисли бунтарски,

и грижи негативни в стил „пазарски”,

мечтите ми амурни сред вятър януарски,

проблемите месарски и готварски,

и политическите страсти... Сред въпроса въпиющ:

къде ли е ателието обущарско?

Защото ми протекоха ботушите.

 

 

Вместо предупреждение

 

Над Фокушима залезът в кърви умира.

Ужасените чайки във вълните черни се взират

и отлитат от страх, отлитат от безднадежност...

Риби безоки плуват в морето, от погнуса наежено.

По дъното тичат мутантите – раковини.

Викат: „Далече, далече от Фокушима!”

Медузи отровна пихтия пръскат отчаяно.

Хайверът на рибите пълен е с цезий.

Луната – свидетел на страшните тайни –

на облака мрачен увисва обесена.

 

 

Наводнение

 

Баба Катя няколко седмици живее на покрива.

Дебела жилетка, чували найлонови върху роклята й.

Баба Катя пази грижливо пламъче в грубите шепи.

„Бащице Амур, защо ни наказваш?” тя тихо прошепва.

„Защо ни заля тъй жестоко, защо ни отне и реколтата?”

Покривът мокър и хлъзгав е. На Карлсон е в ролята.

Баба Катя си казва молитвата, слиза в таванската стая.

Там бялата нейна козичка живее в мокрия рай.

Тихо блейва за поздрав, дъвче морков, за зимата скътан.

Старицата тихо въздиша, глътка водка гаврътва.

„Кой е виновен?” тя пита отчаяно звездите над покрива.

Дъждецът предзимен с хлъзгава влага лицето й мокри.

Плискат вълните край нея, шушнат отговора отровен:

„Водата си отмъщава. Вие, хората, сте виновни!”

 

Всички заедно! – призив цяла Русия опасва.

Помощ от всеки – рецептата при опасност.

Милиони рубли, събрани от залък оскъден.

Протегнати длани към всеки, на бездомност осъден.

Две хиляди селища до керемидите са заляти.

Амур бавно се дръпва – но хората зъзнат от страшния вятър...

А вярата тихо в сърцата им грее –

Русия протяга ръка, тя е добрата им фея...

 

Водата и в Мексико лишава от жилища хората.

В Америка също така е. А и в Япония.

Опасността все по-страшна е. Опасност за всички.

Изходът в нас се е скрил. Но отговора все още сричаме.

А Светла, Мария, Виктория се пръскат с дезодоранти.

А Иванов и Рубльов, Леви и Дел Кампо

карат стари коли – и даже трабанти.

Бълват комини в небето отровните газове...

Природата гневна е – и ни наказва.

 

Баба Катя плаче на покрива и задава въпроси съдбовни.

А вълните ядно й шепнат: „Вие, хората, сте виновни!”