СВЕТОСЛАВ СЛАВОВ - ПАК МЕ ТЕГЛИ СТРАННА СИЛА...

 МАНДРИЛЪТ

Към парка пак ме тегли странна сила,
народ край мен тече като река,
от клетка край пътеката мандрилът
приятелски протегна ми ръка.

На жеста мил не можех да откажа –
той дружба ми предлагаше без глас –
към патриарха, тъй солиден, важен
ръка протегнах неразумно аз.

Добре, че бях с едно дебело яке –
преди да бях измамата разбрал
пострада зле то – ударът нечакан
ръкава му разпра, като парцал.

Експеримент опасен, ала нека –
загадката вековна бях разкрил –
мандрилът най е близък до човека –
човекът произхожда от мандрил,5

 

 

ОТШЕЛНИЦИ

Пак мисля си за тях – предците свети –
защо ли, често съм се питал аз,
живели са в гори, сред зверовете? –
сред тях са се спасявали от нас.

 


ДА НЕ РАЗПЛАКВАМЕ ДЕТЕТО В НАС

Избираме все преките пътеки,
решителност в очите се чете,
мъже сме, уж сме силни, но у всеки
живее непораснало дете.

То малък мъж е, денем е юначе,
с жестокостта се бори, няма страх,
но пак дете е – нощем тайно плаче –
децата да разплакваме е грях!

Защо животът е жесток и мрачен –
в очите детски болка се чете –
не искам аз детето в мен да плаче –
аз силен съм, но то си е дете!

 

СЛЕД СЪТВОРЕНИЕТО

Създал човека – властелин световен 
Бог казал му, че вече е добре
той за рода си качества духовни
по своя собствен вкус да избере.

Човекът бил омаян – сред позлата
сияят добродетели безброй,
а свити в ъгъл тъмен зад вратата –
пороците – не ги погледнал той.

Естествено – за грозното сме слепи –
пороците човекът не избрал,
той грабел добродетелите с шепи
и бил накрая с тях отрупан цял.

Окичен с добродетели престижни,
тъй както с лаври приказен герой,
осигурил се и с любов към ближни,
макар че ближни още нямал той.

Разбирам на пороците тъгата –
в очите им обида се чете –
промъкнали се тихо през вратата
и след човека втурнали се те.

Но ясно е – разбирате и вие –
да ги изгони бил е той готов –
те трябвало от него да се скрият
тъй, както прави дивечът при лов.

Настигнали го вече, в бързината
по него попълзели и, от страх,
му влязла лакомията в устата,
от там отишла в празния стомах.

А завистта – окаяна и клета
(не бил посипан пътят й с цветя)
със страх и труд достигнала сърцето
и в него се побрала с мъка тя.

За егоизма пък какво остава –
да, въпреки че бил се уморил,
не мислел даже той да се предава –
в главата на човека се укрил.

И ето – от трибуни ръкомахат,
на показ с добродетели блестят,
но мозъкът, сърцето и стомахът
ги водят по житейския им път.

Измъчва ме съмнение страхотно –
човекът на красивото се спрял,
а нямаше ли друг да е животът,
ако бе той пороците избрал.

 

ВЕТРОВЕ

Щом времето мени се, духа вятър
и разпилява, като че напук,
(това го знаят даже и децата)
стаилия се в ъглите боклук.

А после го понася, извисява –
боклукът все за полет е готов,
издигнал се високо – там остава,
докато го събори вятър нов.

И вятърът шуми – познати звуци,
но няма нищо ново по света –
високите места са пак в боклуци
промяна само виждаме в цвета.

 


ОБРАТНА ПЕРСПЕКТИВА


Закон природен знаем тук отвреме,
за перспектива учил съм и аз –
предмети, хора, стават по-големи
когато по са близо те до нас.

Но колкото и да е неприятно
тук слагаме каруцата пред кон
и както всичко е у нас обратно
обратен е природният закон.

Тъй днес в историята търсим рамо,
а пък животът низ е от беди
и всичко, що сме имали голямо,
на векове далеч от нас седи.

 

ЕМИГРАНТ

Далеч от грижите, теглото,
далеч от шум и суета
избягало от нас доброто
в гора, на края на света.

Тя пазела в места потайни,
достъпни само за юнак,
безбройни чудеса и тайни
зад заключалки в пълен мрак.

Ако жените се затрият
там има от Адам ребро,
сред толкоз много вехтории
защо да няма и добро.

Изгнаникът, от нас избягал,
попаднал в този чуден свят –
приела го самата Яга –
била тя там началник склад.

Получил номер той в тефтера,
като музеен експонат
и скоро в склада се намерил
сред вещи от отминал свят.

Там ще остане дотогава
докато смелият юнак,
тъй, както в приказките става,
при хората го върне пак.