ПАЛМИ РАНЧЕВ - НЕБЕТО ПРИМИРЯВА КРАЙНОСТИТЕ...

ПУКНАТИНИ

Ръка – не, пръсти – докосват гладкост.

Мраморна. И човешка – от човек е.

Открита неочаквано. Или поднесена от друг.

Плъзгат се по съвършенство.

 

Ненаситни са да разберат – истинско ли е?

Докосна ли го след минута.

Ако е покрито с дреха – същата ли е?

Спра ли да го гледам с очи.

 

Думите, с които ще го кажа – вечни ли са?

Или ще остане само чувство.

Опит на върха. Докосване.

Ще му се усмихвам. И унесен ще го гледам.

 

Всяко махване с крила, ако ги има –

ме отдалечават. От Създателя.

И от самия мене. От несигурността, с която

докосвам гладкостта. И твърдината.

 

Нежното им съвършенство. А накрая

ще попитам: от върха на пръстите ли думите

са излетели. Или от кривите пукнатини.

Щом мраморът отдавна е напукан.

 

 

ПЕСЕН

 

Пред очите ми е непрогледно –

няма даже бледи звезди.

Не зная къде се намирам.

Достатъчна ми е посоката.

 

Навътре, навътре – по-навътре.

И щурците стържат, свързват

тъмнината с друга тъмнина.

И другата с друга: по-отвъдна.

 

 

ИГРА

 

Облаците бавно слизат към маслиновата гора.

Всеки сам и кръгъл, носят се, дори не се докосват.

Първият плавно заседна сред дървесните корони.

И за кратко се престори на неподвижно дърво.

 

 

СЛИЗАНЕ

 

Прекосявах древен стадион,

сред потрепваща от векове мараня.

И усещах, че някога наоколо

било е пълно с хора.

 

Толкова реални, колкото реална

беше моята фигура тогава.

Или щях да го усетя.

Но не спрях навреме.

 

Например по средата,

в неочакваното чувство.

Тогава бързах към смокиня

с надвиснали към стръмнината клони.

И после вече слизах към морето.

 

 

ДВИЖЕНИЕ

 

Небето примирява крайностите,

разпростряло се с въздишка

между два далечни хоризонта

и дървета от маслинова гора.

Оставя ги стърчащи да се гледат,

как пристъпват и докосват рамена,

събрани от движението на слънцето.

И как изчезват без предупреждение.

Недочакали раздялата със сенките,

осъществили се в усещане

за преминаване от светло в тъмно,

от близко – към наистина далечно.

От желание да виждат и да научават

повече за тази слязла привечер,

дорисувала дървесните корони,

отдавна притаени в тъмнината.

Постепенно се превръщат в дъно,

в поглед и напрегнато очакване.

И накъде ще продължи нощта,

ако не е ясно – идва или отминава.

 

 

ПОЛЕТ

 

Намирам сили и за това желание.

Изкачвам се на хребета –

отвисоко погледът полита. Носи се –

достигне ли отсреща планините,

 

продължава по-нататък. Отива далеко –

успявам единствено в движението.

Защото всичко е отдавна само

чувство. Чувства. Но и така живея.

 

 

КАРТИНА

 

В дъното на улицата – църква.

Отдалеко изглежда

нарисувана. Отблизо – истинска.

Каква да я запомня.

 

 

РЕАЛНОСТТА

 

Колко нежно е дивото козле – тъмното петно и бялото

между наболите рогца. Късото движение на главата

към протегнатите ми ръце. И колко е болезнен ударът...

Не повярвах, че ме удари. И то се засили повторно.

 

 

НАГОРЕ

 

Стоплена от слънцето, тишината

бавно се издига в късния следобед.

Сред високите дървета. От мушици

позлатена. От мушици позлатени.

 

 

ДУМА И УСМИВКА

 

От балкона наблюдавам силует – последния за тази вечер.

Бавно минава по улицата. Над него – далечна светлина.

Не съм сигурен, че там има живи хора – дори само човек.

Достатъчна е светлината. Заедно с неясен глас: вятъра.

Познай, къде отивам? Отиваш – започнах аз и се засмивам.

После мисля: дума и усмивка? Достатъчни ли са за отговор.

 

 

НАСМЕШЛИВО

 

Каменни гюлета за убиване. Хвърляли ги от високо.

Сега са на зелената морава. В сянката на крепостна стена.

Край тях – две топки шарени. Изпуснати навярно от деца.

Подскачат, търкалят се насмешливо. Все по-насмешливо.

 

 

ПОРТРЕТ

 

На никого животът не е толкова смислен, почти съвършен,

колкото на мъжа отсреща. Седи на пейката замислен,

с три косъмчета на главата, за които той единствен знае,

Разположени на педя в ляво от рошавата дясна вежда.

Торбата му е пълна: бутилка за вода и три парчета сандвичи.

Дори със следи от чужди зъби, днес напълно ще го заситят.

Каквото има е достатъчно да се усмихва, даже да се смее.

И без да означава повече, увеличава богатството му.

 

 

ГЛЕДАНЕ

 

Вечерта успокои пейзажа. Небето примижа.

Превиха хълмовете гръб. Заровиха лице в тревата.

Животът тръгна през полето. Спъна се, залитна.

Не гледаше в краката си, а в далечно зарево.

 

 

РАЗТВОРЕНИ РЪЦЕ

 

Вечер поливам

цветята в градината.

Чувствам се ненужен,

ако завали дъжд.

 

Някой върши моята работа.

Обикновено прекалява.

Тогава безпомощен

разтварям ръце.

 

 

НОВОДОШЛИЯТ

 

Сакото виси на слабото му тяло,

красиво са изтрити панталоните.

Косата много дълга, мръсноруса,

сплетена на сложни плитчици.

 

През рамо носи спалния чувал и

огромната си полупразна чанта.

В другата ръка – бутилка с вода.

Надигна я и пи, половината изплю.

 

Огледа хората по пейките. Хвърли

на тревата скромните си вещи.

Легна. Дълго се въртеше неспокойно.

Проверяваше дали го гледат.

 

Трудно беше да повярва,

че не му обръщат повече внимание.

Но така постъпваха с новодошлите.

Независимо от техните желания.