ВМЕСТО ЧАЕНА ЦЕРЕМОНИЯ

 

С потръпващия вкус на каркаде

следобедът от чая червенее.

Изкуство е... Но няма закъде

да се отпие и да се умее.

 

Това, което беше порцелан,

е просто чаша със изчезнал профил.

Мигът е продължително разлян,

но капчиците не рисуват строфа.

 

Това, което беше ритуал,

сега е жест на овладяна скука.

Отпивам бавно... Думата печал

е тънка, задължителна пролука.

 

Промушвам се, за да не си отвъд,

макар да мисля, че е непростимо.

По тънка пара устните четат

как въздухът е само чайна рима.

 

По-малко топло... Никакъв нюанс.

От каркадето вече е лилаво.

Следобедът излъчва реверанс,

който на глътки няма да забравя.

 

 

ДА ИМАШ И ДА НЯМАШ

 

                                 На един бъдещ приятел

 

Да имаш славей в дом от парафин,

да имаш нощ и да не я събличаш

е все едно да си роден делфин,

който е влюбен в матово кокиче.

 

Да имаш залив на самия връх,

да имаш път с обувките нагоре

е все едно да нарисуваш лъв

с опашка, по-дълбока от умора.

 

Да имаш кръв, която не тече,

да имаш шапка с гущери и змии

е все едно да си съвсем дете,

което спи, прегърнало ютия.

 

Да имаш кон, който пасе луна,

и куче със уста от теменуги

е все едно да си познал жена,

която е жена на всички други.

 

Да имаш лист, а да не си поет,

да знаеш думи, а да ги запалиш

е все едно да бъдеш братовчед

на всички празни кукли и парцали.

 

Купи си време колкото очи,

купи си поглед колкото вретено.

А после за това си замълчи –

аз все едно ще дойда да те взема.

 

 

ДЯДО ДРАГАН И ЛОЗЕТО

 

На дъното на склона песъчлив

живее лозето с осъмнали лисици.

Потегля слънцето – лилав локомотив,

и вози гладни светове и птици.

 

Една лоза със премалял език

си ближе устните, за да опита сока.

И аз не вярвам, че съм още жив,

но приближавам в сладката посока.

 

Дядо е тука... С кошница и нож...

С каскет, под който веждите му светят.

Не е възможен по-дълбок разкош

и по-далечно грозде за поети.

 

Върти се дядо, сякаш е пиян.

Повива гроздовете с пелена от шума.

И ги люлее със такава длан,

с каквато Господ пише всяка дума.

 

Вместо мираж, край него пърха кос.

Кълве от кошницата, сякаш рецитира.

А детството ми с розов алаброс

подскача и лицето си гримира.

 

Не го познах, защото бях велик.

Защото бях висок и пишех книга.

Но буквите са само тъжен трик

и мравките ги мъкнат и премигват.

 

Изтривам всичко... Няма за какво

лисиците от залеза да гоня.

А дядо ми е странно същество –

седи прозрачен и зърната рони.

 

 

КАРТИНА С ПОРТОКАЛИ

 

Над всичките легла, в които си била без мен,

е имало картина с портокали.

Но всеки сън е бил със вкус зелен

и със развързани от някой друг сандали.

 

И всеки път е падал южен дар

и другият е бил с разбити устни.

В корема ти сто капчици янтар

са трепкали, но е било напусто.

 

И всяка нощ е сядала със гръб,

за да не вижда колко мен ме няма.

На масата бутилка бяла скръб

е клюмвала – и плитка, и пияна.

 

А ти си спяла върху пряспа сняг

на южен остров, съчинен бездарно.

Мъжете ти, по-кратки и от мрак,

са скубали коси от благодарност.

 

Мъжете ти съм всъщност само аз.

Дори когато зъбите ти скърцат,

дори когато със препечен глас

бълнуваш, че от стихове си мъртва,

 

аз ще те пиша. И ще съм зелен

като ония тъжни портокали.

Леглата ти ще са съвсем без мен,

додето някой сън не ги запали.

 

 

ОБРАТНО БРОЕНЕ В ПЛАНИНАТА

 

След осмата – невиждана поляна,

започва ненаписаната книга.

Ръката е високо отмаляла,

главата е встрани и недостига.

 

След седмата– пропусната кошута,

за кучетата няма друга диря

освен кръвта на алена минута,

която от стиха ще се съсири.

 

След шестата молитва на глухара

куплетът почва да се кокошини.

И ехото на римите повтаря

каквото недочуваш от години.

 

След петата шишарка става бистро.

Смолата е съзвездие от трепет.

И черновата е изящно чиста –

като черупката, прегърнала яйцето.

 

Четвъртата душа на кукувица

е слязла по пътеката надолу.

Ако броиш, ще си останеш никой.

Записваш ли – ще трябва да се молиш.

 

За третото ухо на всеки заек

да носиш обеци е като участ.

Рисуваш кръг – кръгът ще е замаян,

ако в метафора не го заключиш.

 

На втората пъстърва слагаш бенки,

по-ярки от окото на потока.

Предчувствията са души на сенки –

една секунда – и ще ги прескочиш.

 

С последната, погубваща къпина,

заплиташ правото да си изящен.

Осем живота... В някаква картина

със гущери и неродени храсти.

 

 

ОПРАВДАНИЯ

 

Не съм си пожелавал повече умора

от тази – да не ме предчувстваш вече.

Два упсарина, в бирата разтворени,

обличат чашата със пухкаво елече.

 

А ти не знаеш, че получих херния

вместо колет със мушмули и дюли.

И съм заглъхнал в северна губерния,

в която слънцето е кръгла нула.

 

Не знаеш, че парите ми са счупени

и гипсът им ги прави неудачници.

Не подозираш как изхвърлям куфари,

пълни със гари и с обувки лачени.

 

Не си помисляш, че без очилата ти

не съм способен да си видя вените.

И вместо да измислям обаятелно,

лежа като отровено растение.

 

Не ти минава и през ум, че нищото

е с имена, които не понасям.

Но е така... И е така разнищено,

колкото прежда с възли до луната.

 

Разбира се, че съм отчаян фокусник,

който играе с цветни оправдания.

И е така – защото съм наопаки,

а налице – съм сянка от сияние.

 

Способен съм да отрека изкуството

на седем пъти пръснатата чаша.

Но моля те, ако не ме предчувстваш,

ми помогни до гняв да се уплаша.

 

 

РАЗПОКЪСАНА ОБЛАЧНОСТ

 

Разпокъсана облачност – две-три кръпки по небесния шлифер.

Малко розови бинтове и риванол.

Не вали. Но щом капне дъждът, и започва да щипе,

както щипе от срам пациент, осъзнал, че е гол.

 

Разпокъсана облачност – две-три кучета с тъжни намордници

и поляни, за които дъждът не е чул.

Не вали. Но щом капне, и пониква дъждовник

с акварелни сандали, които само преди миг е обул.

 

Разпокъсани нерви. И препечена в залеза тиква.

И единствен, и замаян сред череши скорец.

Който може, да чака и с отломки небесни да свиква,

както свикват ушите с пресипнал звънец.

 

Който може, да шие... И с конци от велика коприва

да направи така, че светът да е цял.

Аз не мога. А дъждът е отчаян и навярно отива

да попита колко пъти и къде досега е живял.

http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09…/323-nikolai-milchev