КРЪГОВРАТ
Върти се чекръкът на моя живот,
извива кълбото на дните ми,
подхвърлят ме в своя лудешки фокстрот
и стелят пътеки от жар под петите ми...
По тези пътеки – сполуки и грешки,
с омраза и обич трънлива,
оттече се всичко, съвсем по човешки,
на живота в реката пенлива...
През клони оголени вече вижда се края,
от мен – бледа сянка остана,
но няма да тръгна с мъглите към рая –
ще умра като дъб всред Балкана.
Смаляват се дните ми, тичам след тях,
на съд съвестта си ще пратя,
но пресичам пътеките с грях, подир грях
и продължавам да хапя.
ПТИЦИТЕ В МЕН
Все още замахват със хули срещу ми,
все още засипват ме с лепкава кал,
замерват ме с думи, по-зли от куршуми,
преследват ме с смях...
Ей тъй аз, уж не разпънат на кръста,
но разпнат с години живях,
а хорската злоба гъста, чевръста,
ми вписваше в списъка грях подир грях...
Затуй стиховете ми, с болка родени,
са непокорни планински орли
волни птици, макар и ранени,
и змийски зъб крият във всеки свой стих...
А във очите от радост лишени
напират и ядно проблясват сълзи,
отрова пулсира във моите вени
защото и много отрова изпих...
...
От раните люти, чак до смърт изтощени,
тръгват си птиците към птичия рай
волни птици от волното слънце съгрени
със песен прощават се с нас и с летене
се губят във топлия слънчев безкрай...,
Напускат душите ни птиците диви,
но ние едва ли и миг ще пълзим,
защото останаха въглени живи...
А има ли въглени има и огън, и дим!...
САМОТА
Пристъпва старецът...
Говори нежно със тояжката си в мрака,
Не бърза той... Във къщи глъхне тишина,
зад прага вече никой го не чака...
И само в локвите навън просветва искра светлина,
която мами го напред като жена
Пътува старецът
и спори ядно със съдбата си сурова...
Не бърза той... Във къщи дебне самота,
над стряхата проплаква сова...
И само в локвите навън със нежен полъх мисълта
го връща пак към любовта...
Пристъпва старецът...
А после сам-самин в притихналата стая,
във стаята, в която все не спи нощта,
ще спомня всичко... Ще спомня чак до края...
Ще тегне във гърдите пустошта
и ще проплаква тихичко във мрака...
И утре пак... Пак никой няма да го чака...
На съпругата ми!
КАТО ПЕРЦЕ ПО ВЯТЪРА СЪМ ПАК
и пак те търся в стихналата стая,
ще се събудиш в рано, още в мрак
и ще си спомним всичко чак края.
Несгоди белязаха твоя крехък живот
и утрини много във мъка изгряха...
Все дирехме своя вълшебен кивот
и топлехме своята стряха...
Ти нямаше с мен дом богат и пари,
те просто се губят в проблеми,
ала принцесите двете що ми дари –
това ти спечели със мене...
Със тебе живяхме сякаш в любовен роман,
е, може някой това да отрича,
но аз още те чакам, в зорницата взрян,
мое старо, но много любимо момиче.
И стане ли тъй, че със теб някой ден
се загубим из дебрите кобни на мрака,
то моля прости ми, върни се отново при мен –
аз непременно с обич ще чакам.
СПОМЕНИ ЗА ВРЕМЕТО ОТМИНАЛО
Кукувица пак закука
всред разлистените буки
и отбройва ми парите
и годините, и дните –
тъй гадай от памтивека
съдбините на човека...
И се молят хора стари:
„Дано с парици да ни свари!”
И калинка на ръката
съм разпитвал за съдбата
дано бъдеще предскаже,
що ще бъде да ми каже:
щастие ли ми нарича,
мъка ли на необичан –
дали за душа наслада,
или ще гори във ада...
Във полето, по стърнища
аз съм дирил кошерище –
малка гъбичка със семе –
що предрича от край време
дали ще е пъл хамбаря,
или празен ще го сваря –
гладна ли ще е година,
или сита до амина...
Лястовичка, бяло пиле
съм очаквал да окрили
детска вяра в дни честити –
дни богати, плодовити...
И видях я – бяла, бяла,
над земята полетяла –
тук родена, тук чирика
и ни щастието вика...
И дъгата на небето
аз съм молил за ответи
след пороен дъжд, когато
в слънце всичко е огрято...
Питал съм я за награда
кой и даде снага млада;
от кой дол горски вода пие,
та снага си в дъга вие;
щом под нея се промича
става ли момче момиче?...
А мълчи тя... Цветно свети,
па се губи... А сърцето
чака думи, чака радост,
а изтичат дни и младост
и се в спомени оплитам,
но пак искам да попитам
старото си кошерище
от бодливото стърнище,
тая лястовица бяла,
кукувичка долетяла,
и калинката в полето,
и дъгата на небето,
тъй по детски дяволито,
дали има по честито
друго време, с друга радост
от отминалата младост....
ЗАВРЪЩАНЕ НА БЛУДНИЯ СИН
Самотно... и пусто... и тъжно... и трудно...
Къде е желаното топло прегръщане?...
Проскърца вратата сърдито и мудно,
нечакала моето късно завръщане?...
А аз се завърнах във родната къща,
не както се връща безпътния син,
а както синът се при майка завръща,
при майка любима синът най-любим...
А тя ще намаже кървящите рани,
в превръзка ще скрие побеляла глава,
подирила нежност под нейните длани,
заслушана в нейните топли слова...
Самотно е вече във старата къща,
заспал е огънят в огнището бяло:
- О, скитнико блуден, как късно се връщаш!... –
щурченце проплака – самичко стояло.
Прегризвам в устата печалния вопъл,
сълзите ми бисер лютят във очите...
А мама ме гали и погледа топъл
ме гледа ведно със звездите...
....
Умира къщата без времето отминало,
простенва с панти тъжно в тишината,
шушука вятърът, залутал се в комина,
самотни се усмихват цъфнали мушката....
КОНЧЕ
На внук ми Михаил!
Като росен венец, с дъх на горски поляни,
с изранени до кръв и до кост колена,
препуска на пръчка, с очички засмяни,
моят внук и разплисква навред лъчина.
- Кончето буйно, едва се задържа,
че кой ли това ще успее на празен стомах?...
Раните после и сам ще превържа,
а ти, дядо, подай ми филийка без прах!...
Само хапка да хапна и ще дръпна юздата...
До кога ще ме прави този дивчо за смях!...
А ти, мили дядо, сложи очилата,
че филията с хляба вместо теб я видях...
Не сърди ми се, дядо, но вземи ме на конче,
пък когато порастна ще те нося и аз,
ще махаш над мене с върбовото клонче,
ще извисяваш припряно заповедния глас...
Мое палаво внуче, с дъх на горски поляни,
с изранени до кръв и до кост колена,
порастни и ще има и други очички засмяни –
твоят син ще разплисква навред лъчина...
ГОРЕЩНИЦИ
Дърветата ронят опърлени листи,
не леят капчуци бронхитни сълзи,
крещят във реката на хлад курортисти
и зной над полето печално пълзи.
И слънце препича – ни песен, ни краски.
Не хора, а сенки... Сърдит небосклон ...
Селякът, останал без божии ласки,
проклина и Бог и небесния трон.
А редом по-страшни от чума години
заплитат несетно в окови и мрак
и колоси кухи, но зли сарацини,
заменят духовно с безсмислия пак
В мъчителна жажда за обич и краски
аз търся човеци, простор, небосклон...
О, страшни са тия застинали маски,
еднакви от гений до кон!
ДВЕ ВАРИАЦИИ НА ТЕМА РАЗПЯТИЕ
До кръста чер за нас Иисус застана.
На тоя кръст за нас увисна сам.
До вчера викахме безпаметно „Осанна!” –
а днес със „Разпни го!” изпратихме го там.
Изкачил беше своята Голгота
със кръста си и с трънени венци...
Напусна ни. Остави го живота,
преди да ни извика: „Подлеци!”
Сега кълнем се в словото Христово
и търсим си Христос, необходим
да го разпънем пак.
И пак отново
За грешки свои него да виним!
......
В огнищата ни искри не хвърчат,
отдавна е жаравата изтляла,
за хляба скитаме се в чужд далечен свят,
самотна чака къщата ни бяла.
От изнемога тръпне всяка кост,
кръвта натиска в нервите ни луда,
сърцата гърчат се като Христос
прободен от пироните на Юда.
Разпънати на кръст, във битката за хляб,
от край до край кръстосахме чужбина...
В душите ни горчи като отровен хап,
скъп споменът за майки и родина.
РЕКВИЕМ ЗА СТАРОТО СЕЛО
На юнашкото село Лъкарево,
изчезнало от картата на България!
С порутени стрехи под китни дъбаци,
(навъсени вежди над бели мустаци),
като дружина от стари хайдути,
простенват къщята със вопли нечути.
Потънала цяла в магарешки тръни
всяка къща самотно във спомени тъне,
за настръхнали щъркови бели комини
за цветни прозорци, за цъфтящи гергини...
Загубили обич, и младост, и сили
легенди разказват нощя с самовили,
припомнят за Велко, шептят за Вълчана,
как ходили горди със пушки в Балкана...
И паяк ги крие зад сребърни нишки,
лози подивели – трият сълзи вдовишки
и само на припек, до стари дувари
поклащат пламтящи глави минзухари
и някакво куче с ръждива опашка,
с проскубана козина, но с осанка юнашка,
единствено пази от гибел селцето
и ядно ръмжи и заплашва небето.
НЕСТИНАРИ
Запредох аз мъка в жестока обида,
душата си нежна във пепел зарих,
поисках да имам от Бога егида
и огън да имам във светия стих...
Поисках пътека от жежка жарава,
безстрастен куршум за юначния лоб,
поисках си смърт и десница корава,
и на героя незнайния гроб...
Не искам да гледам бащите в нерада
и боси дечица по черната пръст;
Не искам да виждам как майките страдат
разпъвани все на голготския кръст...
Не искам професор отчаян да рови
засрамен и гладен във кофите смет...
Не изкам народът да пъшка в окови,
или пък да дири в чужбина късмет...
Аз искам пламтяща жарава в сърцата
и Ботевско знаме в ръцете ни пак,
че искам да растнат щастливи децата!...
На крак, братя мои !... На крак !...
СЪЛЗИТЕ НА СТАРИЯ ПИРАТ
Вече кой ли ден обсипват ни с картеч
и абордаж след абордаж...
Над палубата няма такелаж,
а само дим и смърт пълзи ...
Във трюма теч...
В очите бликнали сълзи...
В ръцете нож, гребло, въже...
„– Напред мъже!...
Сечете ги!... Далеч е още краят!...”
Пиратите ругаят...
И пак на абордаж –
кълбо от хора и от кръв –
капитанът пръв,
след него шепа екипаж –
без страх от Бога и от ада
напада вражата армада...
Неравен бой – един на петдесет –
притискат ни корвет подир корвет...
Потъва в слава скъпата фрегата,
последната закрила на пирата,
с покров притулва я вълната горда,
а ние – при акулите зад борда...
„ – Дано поне морето е със нас!...”
„ – Далеч е още краят!... – креснах аз –
Смъртта ни ще почака!...
Отпред Земята майка тъне в мрака...”
... В краката пясък... И вълна се плиска...
„ – Морето мъртви ни не иска!...”
Малцина храбреци достигнахме брега...
Туй значи живи сме – поне сега...
. . .
Напразно казват, че пиратите не плачат –
сълзите текват си сами когато в здрачът
излизат в бой фрегата след фрегата –
сами избрали шанса на пирата,
децата вече веят знамената
и пеят заедно със вятъра в платната,
и бранят с сабя нашата пиратска чест...
А ние само изпращачите сме днес.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Отмина младостта ми и с годините
косите ми посипа ги сребро,
но още любя мириса на мака и жасмините,
и още срещам вятъра с изправено чело!...
И още във съня дохождат сънища
за влюбени очи и нежен зов,
и още в утрото по свойте земни пътища
аз търся вечната и святата любов.
Из бръчките ми шетат стари спомени
и в миналото връщат ме назад...
Но пак до мене са мечтите – устни момини,
и с тях съм аз и днес щастлив и млад!
СТАРОТО ДЪРВО
На баща ми
Удари гръм над старото дърво,
разцепи го на две, не го пожали...
Застинаха в смъртта и клони, и листа,
Загинаха… Все още не живяли.
Обкичиха се пак през пролетта
фиданките с напъпили ластари,
а то стоеше с горда самота
и чакаше секири и дървари.
Но зимата с кристали и сребро
нагизди голите му януарски клони –
и пак разцъфна старото дърво,
и сякаш в приказка кристален цвят зарони...
Повя южнякът, слънце се засмя,
дървото смъкна бялата премяна...
Една прекрасна приказка умря,
но споменът за нея си остана!...
ЛЕБЕДОВА ПЕСЕН
Самотен лебедът във утрото запя
проточил шия в спомени унесен,
събуди ме, не даде ми да спя
печалната му лебедова песен.
Със болка пееше за своята любов,
дочакана нечакана пред края,
събудила надежди с нежният си зов
и блянове за трепетна омая!...
Аз слушах занемял от болка и тъга,
попивах в себе си вълшебната му песен,
потръпвах, страдайки, привеждайки снага,
почувствал вече, че е късна есен.
Изплакал болката си, лебедът умря
окъпал в сълзи лебедова шия...
А песента, която той изпя,
днес пея аз и сълзите си трия!
НА АБОРДАЖ!
Нападат ни. Кръвта залива борда,
За кой ли път пирати ни нападат пак!
Китара някаква със няколко акорда
изпраща ни с фрегатата ни горда
към дъното - последния ни бряг...
И плъховете пак напускат първи,
оядени и тлъсти – без кураж,
а ний , моряците, обляни в кърви
готови сме да тръгнем пак... Да паднем първи,
но винаги с лице напред... На абортаж!...
Потъваме... Вълните мият борда,
ала зове ни още капитанът наш:...
- Да плюем на пиратската им морда,
след мен , момци да смажем тази орда!...
Напред, орли!... Напред, на абортаж!...
Вълните стихват, не плющят платната,
топи се гордият ни екипаж…
Умираме, не свили знамената,
до края си все тъй - на абордаж!
1989 г.
ХАЙДУШКА ПЕСЕН
Песни хайдушки пак пее Балкана
и слънцето спряло пече ли пече,
кръвта ни изтича от лютата рана,
народът все тъй си хомота влече.
Животът ни мина без радост и песни -
пришпорвани с бича, опъваме врат
и ни залъгват със притчи известни:
“Човек за човека – е не вълк, ами брат!”.
И разни “другари” със пръсти чевръсти
душите ни крехки разпъват на кръст,
в дворците си чешат коремите тлъсти…
И после със присмех ни сочат със пръст.
Че ние, глупаците, със Ботеви песни,
строихме заводи, и бели дворци –
в дворците днес пълно е с хора нечестни,
със бивши и днешни…
Но все подлеци!
ххх
…А инак звездите блестят над Балкана
и слънцето грее до мръкване чак,
и самодиви крайпътни във бяла премяна
превързват ни раните, лютите, пак..
И воплите наши пак стоят си нечути,
все едно е отново, кой какво ще рече…
В парламента ни днешен е пълно с хайдути.
А слънцето спряло, пече ли пече!
ОДА ЗА КОЛИЧКИТЕ
Заглеждам се във детските колички,
(а някои мислят, че заглеждам майките),
а те, количките, ми махат с две ръчички
и гледат с палавите си очички
към мен и полета на чайките.
Подир количките, строили се по двама,
(разбира се, че не във строй войнишки),
най-първо крачат горди татко, мама,
след тях подтичват дядовците двама
и бабите с по две спестовни книжки.
Пристъпват важни чичковци и лели,
(една количка с цяла демонстрация),
край пътя хора занемели са се спрели –
дете отдавна не видели,
сред гордата ни, но бездетна нация.
А мен ме мъчи мисъл ей такава:
Защо ли произвеждаме количките?!...
Правителството както да решава,
деца щом има в нашата държава,
и на ръце ще си ги носим всичките...
…Заглеждам се във детските колички
със най-прекрасното от всичко във вселената,
с размахани за полет две ръчички,
със двете питащи и палави очички,
записани във книгата - червената...