ЛЮБА АЛЕКСАНДРОВА - НОВИ СТИХОВЕ

 


вземам интифа

от близки, далечни, познати и не

от поети –

с думи от кладенци,

бликащи, бистри, попресъхнали, изгубили себе си ...

 

в среднощ изцеждам

капчици влага,

пропива в пожълтелите мили листа,

 

 

 

подари ми ги дървото на пътя

само и безмълвно.

                                           Декември, 2012

 

докато чакам

едно стихотворение припира

за мойта компания

 

седим с него на хладния мрамор

гледаме слушаме шаренията наоколо

питаме

защо са зелени орлите на моста

стоманените черни орли

 

невям

от дългото чакане...

                                  декември 2012

 

весело гледа бохчата

на тротоара направо застлана –

две връзки праз, компот и туршийка,

чифт ръкавици, чорапи, терлички,

ръчно оплетени,

вълнени, шаренки...

 

женицата все ги оправя, подрежда отново,

сиви къдрици подпъхва под сива забрадка,

трие бузи с ръце посинели...

 

късно и късо е ноемврийското слънце.

 

женицата, мъничка селска женица,

потропва с крака в маратонки от внука,

плътно подпълнени с вестници

отпред – да не хлапат.

                                       Декември, 2012

 

къщата сайвантът  плевникът

до гората съвсем

клекнали клюмнали криви

колкото искат

на воля

 

и гора и луна и звезди

слънце облаци вятър...

 

нямат страх те от нищо

нямат страх

и снегът ги засипва невинен

 

бял и тих и невинен.

                                                 декември, 2012

 

месец само назад

си дойдохте

отдавна не бяхте се връщали

 

край бора

край  зелената още бреза

с нежни шепи и думи

пръсна праха му

 

в тревата притихнала

странна песен изпя

за люлеене светло

високо и чисто люлеене в далечно небе

 

остави жито и вино 

къшей хляб

чу песента на синигера

поигра малко с вятъра

и 

замина за там

за далечното там

откъдето дойдохте

 

тук отдавна вали

сняг отдавна вали и се стапя

и се носи...

 

ти не питаш къде

аз не питам къде

и чешмата с чучура завързан мълчи...

                                                        декември, 2012

 

Не зная накъде, защо, дали си тръгнал...

вървя

и следвам неотклонно

мисълта ти.

 

Долавям и обрата, и промяната,

завивам, връщам се отново,

кръжа наоколо, загатвам.

 

Въображаемо и лихо,

присъствието ти

вселените докосва,

началото и края сътворява.

                                    ноември, 2012

  

пред сянката си

или подир нея

зависи и от мене от нея и

в добавка светлината си играе...

 

нагоре и надолу

по равното по стръмното

зад мене пъпли сянката

да ме прихване

когато

с коварни камъчета дребни

по склона в миг се сурвам

или с водата придошла

 

отчаяна притулям тялото си

спирам в някой дол изровен

и тя е с мене ...

 

защото и да срещна цветето

което търся цял живот (май онзи ден се случи)

то някак не е мое

и как да му поискам помощ

едва само то крехкостта си носи...

 

докато аз и сянката ми

невярна правомерно

виновна сигурно наравно с мен

се заслужаваме взаимно

 

от раждането до смъртта

и в мрачното и в светлото едно сме

тъй както Слънцето в Галактиката

минава в сянката на други светила

но сянката му си е сянка...

                                                януари, 2013

 

упорствам

държа ножицата до гребена...

 

вече трети ден

тече делото на косата ми

тъничката оцеляла свидетелка

на моя живот

 

невинна

до доказване на противното.

                                            декември, 2013

 

поигра си на Господ

от нищото

от въздуха го улови

израстна го отгледа го

придаде му

отне му

почти се случи хубаво

наглед добро

а вътре как

кого да питаш

кой да каже...

 

опита да го вмъкне между другите

но тук не дават

там не става

 

изтри го в мисълта си даже

 

но то е там

неназовано незабелязано и невидяно

в безброя и безкрая като него.

                                                    Ноември, 2012

 

малко съм болна

с температура

достатъчна

да избягам в себе си,

в нощницата си,

 

онази, на капките,

с Червената шапчица.

                                        март, 2013

 

                   тъга по Самуиловите войници

полагам ги на листа,

помагам им да седнат.

 

край нас е лековитото аязмо

до селището,

името му нявгашно не зная,

сега го Добърско наричат.

 

измивам им очите,

водата им говори нещо тихо

и влиза най-дълбоко,

на дълбокото в безкрая...

 

проглеждат някои мъгляво,

а други

трият с грапавите пръсти окото,

неприело помощта

по негови неведоми причини.

 

потичат гнойни кървави сълзи...

откъсвам от небето сини ленти,

превързвам, шепна,

утешавам

доколко Бог ми позволява.

 

с чорба от киселец ги храня,

с пресен хляб.

 

надигат се един след друг,

към Рилската обител

поемат,

надалече.

 

а някои застилат на тревата свойто утре...

с мотика или кръст.

                                             февруари, 2013

 

 

Защото някъде има

 

Дъжд тъжен, 

тъжен бял гълъб

почукват по моя прозорец...

Нечуто небето помолвам

отнякъде Бог да отвори

и пусне навън светлината

с най-нежния, синия говор...

Да спусне до долу дъгата

и тръпни, и стихнали, дните

по нея да тръгнат, да минат

оттатък ...

Оттатък, където

навярно наравно с орлите

живее – 

гордо и диво,

прескача скали и потоци,

развява волната грива

една паралелна вселена,

посестрима наша

близнака –

на нашата същност зелена.

 

Когато Бог чуе, отвори...

                                                        април, 2013