ВРЕМЕ И ВРЕМЕНА

 

Погарят ливади… Листа погарят…

Пламват предесенно слънчеви спомени

в тези златисто-червени ябълки

с младост налети, с вечност оформени…

 

Кой да премине оттук и замине

знаен-незнаен с тиха походка

и да оръси с тамянен мирис,

вместо с прослава душите ни кротки…

 

А и да вкуси меда омайващ

преди да надникне в кошера пълен…

(Пчелите знаят ли кой е Стопанинът! –

вкупом на Слънцето с радост се молят.)

 

После да види как тича реката

с вирове сини на броеница…

как свети над нея тънкият Вятър

и пори вълните й златната Рибка…

 

 

ГОНКА

 

Гонка в полето… На живот и на смърт…

Тежко дишат тревите съсухрени…

Капе жал от Небето. Не достига мигът

между минало ясно и очаквано бъдеще.

 

Как лети само, как лети

този гладен лисугер

с реактивна опашка

и докосва с муцуна

оритмения дъх

с непорочната плът

на сърцатия заек…

 

Като мисъл след чувство…

На живот и на смърт

тази гонка безсмъртна като сън продължава

за душата, която обладава мига

и залага живот за живот във замяна…

 

 

КОНЧЕТА

 

Буйни момчешки впрягове –

кончета бели, напети…

Лудо препускат, втурват се

в сините бързеи, в светлите…

 

Кой да им каже къде са

мечтите ни вчерашни, нашите…

Как да постигнат Небето

и от какво да се плашат те.

 

Как да обходят Земята

и откъде да се върнат

все със същите впрягове –

луди и необвързани.

 

Трябва ли милост да просят

и от кого да я просят!

Има ли пътем поука

или е всичко сполука!

 

Кончета бели, слънчеви,

мои момчешки впрягове,

с думи от старост протъркани

вашата песен радва ме.

 

Тичайте, мили, не спирайте –

пътят пред вас да поляга…

И всичко за чудо и приказ

в никоя мъдрост не впрягайте!

 

ЗВЕЗДА

Звезда и полъх на вечерник,
изплетен от лъчи сребристи...
Небето, цялото, потрепва
сърцето ми като в огнище.

Дъхът ми от почуда спира
пред този повик безпределен:
„По мене ще откриваш, момко,
мястото си сред Всемира.

Където и да си, Земята
под стъпките ти ще пулсира...
И с моя трепет в необята
душата твоя ще се взира.

И ще се носи просветлена
по всички фибри на безкрая,
където Свобода и Вечност
очи в очи се разпознават.

Където ти ще се опомниш
като дете с очи невинни
и вече с ангелите Божи
ще пееш звънките си химни...“
1974

 

ЕСТЕСТВЕНО

Светлеят водите на тъмните долове
и вече стремително следват надолу
погледа мой и моето слизане...
(А бяхме тъй необвързани горе.)

 

И няма какво и как да ни спира –
ни прагове скални, ни скални отломъци...
Отдолу плъпват брадати корени,
отгоре тръгват изящни стволове...

Затуй и не знаем кой ни задвижва,
когато възлизаме горе, в Небето...
и когато съвсем неочаквано слизаме
през диви оврази надолу, в полето...

Но отговор има за всяко питане
до гдето не видим как вече следата
в тъмните долове и във подмолите
сама се укрива незабелязано...

 

ДРЯНЪТ

 

Долът е за жилави дървета.

Другите на мъка оцеляват.

(Аз така си пея, но не смея

ничии права да накърнявам.)

 

Мястото е повече от място…

Сам не знаеш как ще те споходи.

Имаш много начини за бягство,

но един е да се превъзмогнеш.

 

Но и той е тайнство непознато –

как да си на себе си противник,

ако че отвън кипи борбата

с другите за слънчевия изблик!

 

А и тука… кой се оправдава?

Можеш ли изобщо да не бъдеш!

Рано цъфвам, късно плододавам,

Дрян съм аз по Божия премъдрост.

 

 

ДЪГА

 

Деца побягват след дъжда…

(Да минат под дъгата искат.)

Тревите в техните нозе

рояци светлини разплискват…

 

Но връщат се при мен с гълчава

и нищят извода проклет –

не може никой да минава

под седемцветния венец.

 

Деца, деца, грешите! – казвам –

с това познание сега,

а не с това, в което с радост

преследвахте пред мен дъжда.

 

Видях ви под дъгата вкупом

как минахте с една победа,

в която трябва непременно

детето в мен след вас да гледа.