СЛЕД ЛЮБОВТА

 

След най-тежкото лято

отново съм жива.

Отмаляха гърдите ми

под прегърбено тяло

стъпвам на пръсти

тихо приспивам душата си –

пазя я, докато съмне.

 

Сутрин се тръгва на път

през годините

неотскубнати корени

сплитат гнезда

правят пътя неравен

и ме спират,

но още съм жива…

 

На земята си стъпвам –

там, където живяхме,

обикалям понякога

(с отмалели гърди)

непожелано жива

след тежкото лято.

И ме срещат познати.

И ме питат за теб,

не за това – какво е останало

след любовта ни –

не за това…

 

 

НЕ ЖЕНА

 

„Стоенето до мъртъвците ни придава важност.”

 

На Теб

 

1.

 

Заслушан в туптенето на сърцето ми,

казваш, че бие странно...

Не ти идва наум, че можеш да разчетеш ударите,

ако си наясно с морзовата азбука, примерно.

После, загледан в очите ми, ти се струват палави,

тоест – несъответстват на замисленото ми сърце...

Откриваш челото ми (изпод косата),

защото „точно така съм красива”...

Изследовател ли си или мъж,

който иска да бъде обичан?

 

Други мъже (преди теб)

умееха да се наслаждават на хармонията:

от извивките на гърдите през цвета на очите ми

до къдриците над лицето.

Ето така се печели любов!...

Всички задълбочени анализи са досадни (на жените)

и се отърсваме от тях по възможно най-бързия начин.

 

2.

 

Ти не си от мъжете, които се влюбват до лудост.

Ти си от тихите страстни мъже, свикнали първо да страдат:

два метра квадратни земя си откупват

и я ограждат с циментов бордюр.

Плевят я пролет, обикновено около Черешова задушница.

Запазено място за посещения.

Но непременно се ходи сам...

Ти не си от мъжете, които се влюбват до лудост.

Ти си от тези, които обичат

веднъж.

 

3.

 

Усмихна се, когато твой приятел

дойде на уговорената среща,

седнахте рамо до рамо и показахте, че сте близки.

Усмихна се, но нямаше какво да му кажеш.

Неловкотистана, забелязвайки, че е пътник.

Всичката проза, която години наред ви разделяше,

сега натежа, но ти (със силните си рамене) я понесе...

И се почувства важен,

защото трудно се срива другарството.

 

4.

 

Бих искала толкова много неща да ти кажа...

Ако знаех, че няма да минат като летния вятър (без полъх),

ако знаех, че някакси ще те докоснат...

Ти четеш по очите ми.

Но отвътре не вярвам. Истински ли са?

Или драскотини – част от тялото?

Тези очи и тези ръце, стъпалата ми, кожата,

бялото ми излъчване вечер, неравностите по лицето...

Всеки щрих, несъвършено създаден, те впечатлява,

но ТОВА не съм аз!

 

Друго бих искала да ти кажа:

ако можеш да четеш (не по ударите на сърцето)

а по нежните ми струни леко пръсти да приплъзнеш

и смирено се въздигнеш (да напуснеш свойто място),

ако можеш да говориш – искрено – пред светлината,

ако можеш да се молиш –

аз ще бъда там, във тебе – не в пръстта, а в синевата,

в невъзможната реалност –

там ще ме откриеш – (свята!)

като капчица от НЕГО (би могъл да ме изпиеш)...

Аз съм твойта сила нежна –

позволи си да я имаш...

 

5.

 

Между имейлите и скайпа, ежедневно в есемесните разговори,

освободени да пътуваме (ако има гориво в колата ни),

препънати от мисли и политащи в мисълта си,

очакваме, че ще ни има (правим схеми за лятото),

пием бири и се целуваме, спорим за клюки мръсни,

децата ни ни изненадват, сериозните връзки ни объркват;

чудим се как по-бързо да станем съвършени,

ако може с магическа пръчка да се събудим – обновени;

дали сме щастливи – не ни интересува,

светът е загиващ, дайте да флиртуваме!

 

Превъзмогваме разстояния, но се делим на полове –

на мъжете – състояние, на жените – любов, или?

Ако прочетем дебелите книги, ако запомним препоръките,

ако веднъж седмично ходим на фитнес и на йога (за да не луднем),

дали ще можем изобщо някога да остареем от ангажименти,

както и да е! Да започваме отначало просто нямаме време...

Но защо отричаме, че това сме ние – непознатите в огледалото?

Накъде отиваме (днеска, утре...), май имахме други планове?!

 

6.

 

На края (на живота) дори не вярваме, че е било,

че толкова бързо е минало всичко

и колко спомени са останали (за какво)

да констатираме, че достойните все ще ни липсват.

Вярваме (ли?!), че са на друго място –

по-добро и... завинаги.

Едно трябва със сигурност –

да благодарим, че ги е имало.

 

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

 

Трудно се тръгва оттук, грешките не ни пускат.

Стоим на прага и се чувстваме важни. (!)

Участваме в преброяването – колко милиарда сме вече?

(Ха, ха – всяка секунда числото се сменя...)

 

Затова – не се сърди,

не ме карай да се чувствам виновна,

че притискам мъжките ти гърди (когато насън неспокоен си),

че толкова много топлина искам от тебе да взема (не друго!).

Ако имаш сили да понесеш – нежена –

твоята нежност

ще бъда!