***
По плажа, по бреговата ивица,
там, където вълна приижда
и вълна се отдръпва,
в прехода между вода и суша,
в мига между минало и бъдеще,
нозете на бродник сега върху пясъка,
споен от водата и пръхнещ от вятъра,
намират... устойчивост...
***
По вятъра...
с вълните му прохладни
под слънчевия зной...
отвсякъде, навсякъде...
Ту яростно възбунен,
ту трепетно утихващ...
загатва се, отгатва се...
***
Вече плътно се движи до мен...
Светофарите му смигат съпричастно.
Дешифрират звънтежа си
телеграфните стълбове.
Откровено го следват пътните знаци...
Щом достигнем внезапно
до съдбовно кръстовище
в час съдбовен, когато
пада ниско мъглата,
Той поглежда стремително
своя звезден часовник
и вижда часът отвъд циферблата!
***
Видяхме се двамата! –
изненадващо стари приятели
отпреди хиляда години –
аз и скулпторът
Кольо Желязото.
Изплакахме кратко раздялата.
Докато изричах в стихове
живота си на Затворник,
Той извая от глина
главата на Надзирателя...
***
Беше гайдарят...
Оня, Който дамгосва душите ни
на Софийския площад...
Огнена сприя от гайдуницата
изтръгва из корен неволята българска
и отваря бездна в Земята (ни)...
***
В полята жлътнали от юлска жега,
под непосилния покой на лятото
препуска конник, обгорял и прашен...
Достига до чешмата извън село
и с пълни шепи плисва
слънчева прохлада...
Съзрем ли го веднъж
в мъртвешката си слабост,
очите ни ще се изгледат...
***
В нощта,
в дълбоката мъгла, на пътя,
по който влача тръпнещи нозе
и раница с изчерпано търпение,
автомобил ще се яви...
Ще спре!
Водачът му ще ме погледне доверчиво.
И само миг преди да промълви,
пътят между нас ще се разстели
и в мека светлина ще затрепти...
***
На пристана...
когато самотата те споходи
вместо очаквания пасажер...
преди да си удавиш погледа в Морето...
едно момиче с непосилна красота
ще те накара да вървиш след Него
ще те задява със косите си небесни
и с дългите си слънчеви бедра...
докато най-накрая ще изчезне
току пред твоя Дом....
***
На пейката...
във сянката на парка...
или наблизо до задъхания тротоар
обядва Той...
Спохождат го тук птиците небесни...
И няма свършване оскъдния му хляб
върху златисто-слънчевата му
трапеза...
***
Видяха го потъващ
в есенния вир на чувствата...
над който Слънцето изригва
в ненарушим покой...
Потърсиха му име...
И викнаха: Удавник!
А Той –
за да не хлътнат те
в опасния водовъртеж на погледа –
жуми...
***
Невероятният пройдоха
храни гълъбите на площада...
докато всички ние го следим
с насмешка...
Една старица сякаш че нарочно пада,
за да се втурне той и подкрепи вървежа й...
Дете ще му поиска да му хване птица,
а друго – с две ръчички да докосне Слънцето...
И той, за да е Той и за да бъде себе си –
в едната му ръка ще кацне гълъб,
а в другата ще блесне капка
от фонтана...
***
В тълпата на пазара
Той е никой –
случаен минувач
с оръфано сако...
Ще го познаете
по погледа блуждаещ...
и по синьото в очите му,
припламващо във схватките
между Добро и Зло...
***
Такава късна есен е,
че стадото овце
се движи все по-плътно
след овчаря...
Пристъпва бавно Той...
И хълмите дори
изпитват тържество
на искреност и Вяра...
***
Светлее град като огнище
с нетленна трепкаща жарава...
И Той, предвечен негов жител,
небесни орбити чертае...
В планети и в звезди укрива
наяве крехката си същност...
И в този град светлеещ идва
с душа, несътворила външност...
***
Светкавицата укротява
в глъбинния си поглед светъл...
дордето заблуден човечец
открие някаква следа...
А после в облачни лавини
потъва Сам... И се явява
изневиделица, но тъй че
и слепият го проследява...
***
Най-горе,
на връхното клонче...
Златна ябълка тъкмо откъсвах –
вятър ме люшна –
и рухнах
надолу...
С очи неподвижни,
без въздух в гърдите...
Светът ме обсеби с Небето си синьо...
И сливах се вече с дъха на Земята,
когато ме ръсна вживителна свежест...
Очите на баба ме вдигаха... Плахо
поех от ръцете й пръстена стомна...
Сякаш сърцето си с нея поемах...
(Обжарва ме още внезапния поглед
на спомена, в който открих Съгледвача...)
