ВЛАДИМИР ЛУКОВ – ИЗ „СЪГЛЕДВАЧЪТ“ (1993) - I

***

По плажа, по бреговата ивица,

там, където вълна приижда

и вълна се отдръпва,

в прехода между вода и суша,

в мига между минало и бъдеще,

нозете на бродник сега върху пясъка,

споен от водата и пръхнещ от вятъра,

намират... устойчивост...

 

 

***

По вятъра...

с вълните му прохладни

под слънчевия зной...

отвсякъде, навсякъде...

 

Ту яростно възбунен,

ту трепетно утихващ...

загатва се, отгатва се...

 

***

Вече плътно се движи до мен...

Светофарите му смигат съпричастно.

Дешифрират звънтежа си

телеграфните стълбове.

Откровено го следват пътните знаци...

 

Щом достигнем внезапно

до съдбовно кръстовище

в час съдбовен, когато

пада ниско мъглата,

Той поглежда стремително

своя звезден часовник

и вижда часът отвъд циферблата!

 

***

Видяхме се двамата! –

изненадващо стари приятели

отпреди хиляда години –

аз и скулпторът

Кольо Желязото.

 

Изплакахме кратко раздялата.

 

Докато изричах в стихове

живота си на Затворник,

Той извая от глина

главата на Надзирателя...

 

***

Беше гайдарят...

 

Оня, Който дамгосва душите ни

на Софийския площад...

 

Огнена сприя от гайдуницата

изтръгва из корен неволята българска

и отваря бездна в Земята (ни)...

 

***

В полята жлътнали от юлска жега,

под непосилния покой на лятото

препуска конник, обгорял и прашен...

 

Достига до чешмата извън село

и с пълни шепи плисва

слънчева прохлада...

 

Съзрем ли го веднъж

в мъртвешката си слабост,

очите ни ще се изгледат...

 

***

В нощта,

в дълбоката мъгла, на пътя,

по който влача тръпнещи нозе

и раница с изчерпано търпение,

автомобил ще се яви...

Ще спре!

Водачът му ще ме погледне доверчиво.

И само миг преди да промълви,

пътят между нас ще се разстели

и в мека светлина ще затрепти...

 

***

На пристана...

когато самотата те споходи

вместо очаквания пасажер...

 

преди да си удавиш погледа в Морето...

 

едно момиче с непосилна красота

ще те накара да вървиш след Него

 

ще те задява със косите си небесни

и с дългите си слънчеви бедра...

 

докато най-накрая ще изчезне

току пред твоя Дом....

 

***

На пейката...

във сянката на парка...

или наблизо до задъхания тротоар

обядва Той...

 

Спохождат го тук птиците небесни...

 

И няма свършване оскъдния му хляб

върху златисто-слънчевата му

трапеза...

 

***

Видяха го потъващ

в есенния вир на чувствата...

над който Слънцето изригва

в ненарушим покой...

 

Потърсиха му име...

И викнаха: Удавник!

А Той –

за да не хлътнат те

в опасния водовъртеж на погледа –

жуми...

 

***

Невероятният пройдоха

храни гълъбите на площада...

докато всички ние го следим

с насмешка...

Една старица сякаш че нарочно пада,

за да се втурне той и подкрепи вървежа й...

Дете ще му поиска да му хване птица,

а друго – с две ръчички да докосне Слънцето...

И той, за да е Той и за да бъде себе си –

в едната му ръка ще кацне гълъб,

а в другата ще блесне капка

от фонтана...

 

***

В тълпата на пазара

Той е никой –

случаен минувач

с оръфано сако...

 

Ще го познаете

по погледа блуждаещ...

и по синьото в очите му,

припламващо във схватките

между Добро и Зло...

 

***

Такава късна есен е,

че стадото овце

се движи все по-плътно

след овчаря...

 

Пристъпва бавно Той...

 

И хълмите дори

изпитват тържество

на искреност и Вяра...

 

***

Светлее град като огнище

с нетленна трепкаща жарава...

И Той, предвечен негов жител,

небесни орбити чертае...

 

В планети и в звезди укрива

наяве крехката си същност...

И в този град светлеещ идва

с душа, несътворила външност...

 

***

Светкавицата укротява

в глъбинния си поглед светъл...

дордето заблуден човечец

открие някаква следа...

 

А после в облачни лавини

потъва Сам... И се явява

изневиделица, но тъй че

и слепият го проследява...

 

***

Най-горе,

на връхното клонче...

Златна ябълка тъкмо откъсвах –

вятър ме люшна –

и рухнах

надолу...

 

С очи неподвижни,

без въздух в гърдите...

Светът ме обсеби с Небето си синьо...

И сливах се вече с дъха на Земята,

когато ме ръсна вживителна свежест...

 

Очите на баба ме вдигаха... Плахо

поех от ръцете й пръстена стомна...

 

Сякаш сърцето си с нея поемах...

 

(Обжарва ме още внезапния поглед

на спомена, в който открих Съгледвача...)