РАШЕЛ ЛЕВИ - ЛИРИКА

След ятото

 

                  „ Този влак за Бургас е тъй бавен...”

                                    Хр. Фотев

 

Забравихме човешките си думи:

Ти помниш ли?” ... онзи „бавен влак „

и към Бургас, и право към сърцето

тъй бавен”, ах „тъй бавен” като знак,

 

че опустява в края и Земята -

от думи, от мелодии, от тях...

И дните проехтяват като спомен

за чужди, неживени съдбини...

 

Към Нищото - в една безкрайна мрежа

от всички ненаписани вини -

стои все този вечен парадокс:

Сред толкова томове и толкова дим

 

все тоя влак ще носи невидим

мечтата ни за връщане и песен.

Към – нищото” – тъй сложно и

с тирета ще обяснява някой необята ...

 

В една такава съвършена есен,...

когато те мълчат. Или пък тръгват.

Завинаги и с оня „бавен влак”

като след ято над последна песен...

 

 

Обещание

 

Не вярвай във мистичната ми власт

и в слепотата ми - почти абстракция.

Повярвай, че съм тук и днес умирам

в сърцето си – във огъня невидим....

 

По-тихо и от вечната трева,

докрай пробила земната ни твърдост,

по–ясно от окото на звезда,

която в самотата ти се взира...

 

Не вярвай, че Есенин си е тръгнал,

без път и без посока – като странник...

Не ме обичай и не ме жали” -

Небето ще ми обещае вечен празник.

 

 

Тленност

 

По дяволите вашите баналности и

тленността, търгуваща със думи...

Модерното е вече дежавю...

А другото е ад – и ви изгаря!...

Не се умира лесно – не и днес,

когато думите са толкова леки,

а толкова тежък този черен смог,

във който имената ви се валят...

 

На хребета, на хребета отгоре -

печални, неуморни все вървят -

обречени, душите на поети,

изваяли чрез гибел - вечността

 

След тях минават старите кентаври

По пътя си прегазват ...и мълчат...

 

И не е страшно да умреш на хребет

По- тежко е приживе – да усетиш

как чезнеш във очите на кентавър

 

 

И никой не разбира за това.....

 

През всичките кънтящи илиади,

през страшните кориди

в този град, издигнат в чест

на светлите величия,

минават тайно тихи нощни музи

и никой не разбира за това...

 

Под блясъка на толкова триумфи,

далече от очите на деня,

където кацат нощни пеперуди

и чакат хладните покои съня,

тъкат в нощта му тихите Арахни

и никой не разбира за това....

 

Във вихъра на толкова победи,

изпод развети знамена – неуловима,

безнадеждната му сянка изчезва

във тъгата на жена.......

 

И никой не разбира за това....

 

 

Забрава

 

... И младото животно ще забрави

за страшните очи на долината...

Ще поиграе след онези пламъци,

ще поскимти и дълго ще се скита...

 

Прегърбена, умираща - над него,

самотната й сянка – ще витае...

И ако някога я срещне – в долината си

сърцето му само ще я познае...

 

Сърцето му, налято с млада кръв

и страх - във влагата – утеха ще намери

И ще лудува в свежите треви

И в росната омая – ще забравя....

 

А младостта си има тайна сила

в забравата и в своето безгрижие..

И само нощем – в онзи лунен вир -

на майката очите ще го срещат....

 

 

Орисия

 

...И само за сирачество

не може да се порасне ...

То крепи тъгата си и никога

в утехата на спомена

душата му не ще да засънува...

 

...И диво – със очи по-зрели

от есенния плод, в слана попарен,...

ще търси пътьом тихия си дом

и родни ще нарича толкоз чужди...

 

Родината е винаги на път,

прокълнато – внезапното пророчество...

Но знаеш ли душата на сирака

как ще обича, ако проговори ?..

 

 

Опора

                            На Димитър Васин

 

 

Приличаш ми сега на тишината,

на скритото сирачество у мене;

на кротостта, която ме отвежда

по пътища и тъмни, и пустинни...

 

на древния език, от който никога

не се отрекох и е все в съня ми;

на мисълта, че със незримото оставаме

завинаги в... нечутата си песен.

 

Приличаш ми на скитащ самарянин

сред Ада - в обезсмислените думи;

сред клетници, изгубили света си,

сред дим и разрушения – във Края!

 

И знам, но прошепни ми, че сред Ужаса

- в душата на поета бди ... Безкрая...

 

 

Отражения...

 

Не пих от виното на Андалусия,

не бродих из платата на Испания,...

а с думите старинни в душата си

рисувах все пейзажа й далечен.

Пребродих с тях не цялата земя,

а само дивия

Балкански сипей...

И горе, дето моите кози

се спряха полудели от надежда...

за връхчета зеленина и пролет,..

познах в очите им на Щастието

съня - недомълвен...

- отдавна под алпийското небе

в око от синя езерност изтлял...

...с Поета, нарисувал от душата си

и сипея, и стръкчето трева,

и техните очи – побрали всичко....

 

До днес братоубийствените нощи

пораждат всички тайни отражения....

 

 

Атлас

 

Атлас минава всеки ден оттук.

Изправя рамене, поглежда с радост

света, от векове тежащ над него

Атлас е горд баща

и знае толкова

за тайната

на зъбчето, което

е в приказната къщичка на елфите,

че смее се голямата луна, когато

той света прибира вечер.

 

И не с години -

с дни расте светът,

Изправя се, разпитва и разбира,

че някой го понася на ръце,

когато вън е страшно и студено...

 

И в три деца

оглежда исполинът

и радостта, и тихата си участ.

...А тайната е скрита в детски сън,

над който две ръце крепят небето.

 

 

По Дикенс

 

Поетът, като ваксаджия чер,

в усмивката на дявола ще види -

една последна рима – жълт фенер

в преддверието адово – да свети!

 

Не го очаква никой в този свят,

но той ще се завръща с всяко чудо

и като луд и весел коледар –

светът във полунощ ще сътворява....