БОЖИДАР СЛАВОВ

ДУМИ ЗА БОЖИДАР СЛАВОВ
От Рашел Леви

Ако трябва да намеря най-точното съответствие на живота и творчеството на Божидар Славов, мога да си послужа с любимия му митологичен разказ, този за Паламед. Той много често цитираше изпълнените с трагизъм думи на древногръцкия герой: „О, истино, съжалявам, че трябва да загина преди теб!"

В края на 1983 година за първи път чух стихотворението „Кажи, живот!", изпълнено от неговия автор. Странната и почти болезнена интонация напомняше за пророкуване, за откровение свише.

Някъде дълбоко в човешките ни сетива е заложен усетът ни за голямото, за истинското. Това усещане ме завладя тогава - тържествено и плашещо едновременно.

Досега не сме си отговорили на всички наши народопсихологически загадки. Една от тях е въплътена в горчивата Ботева констатация: „Мизерията уби таланта ми". Мизерията беше вечният спътник на Божидар Славов, на този, по думите на руския литературовед Лорина Димова „роден поет".

Биографията на Божидар Славов е най-добре синтезирана в собствените му думи: „ Бях гонен, унижаван, репресиран... Бях вън от онова общество!"

Роден е през 1940 година в село Стрелци, Пловдивско. Остава сирак и е осиновен от известния в Старозагорския край анархист Слави Ламбев. През 1962 година „изкупува" биографията на баща си в Беленските кариери - последния комунистически концлагер. По-късно за волнодумство и бунтарски стихотворения му присъждат "званието"- „обществено опасен елемент". Не завършва медицина. Не е допуснат до държавен изпит. По-късно работи като журналист във вестнците „Банкя" и „Здравен фронт", но бързо скандализира цензорите.

Младият бунтар се спасява като по чудо от психиатричната клиника в Раднево, където е въдворен поради безсилието на властниците да се справят по друг начин с него. Преживява стотици експерименти с препарата антабус. Трябва да бъде превърнат в човешка сянка. Спасява го младостта и една покъртена от видяното млада лекарка - д-р Димова.

Единствена работа, до която е допускан през 70~те и 80-те е в мините. Има една малка светла пролука - в края на 70-те. Стиховете му попадат в Института по литература. Тогавашният му директор Тончо Жечев го привиква всеки ден. Разговарят... В един изключително кратък период сякаш усеща нечие благоволение. Много вероятно е да са искали да отговорят на македонската провокация от 1979 година с Вапцаров чрез творчеството на Божидар заради силата и органичността му - така характерни за императивната мъжка линия в българската поезия: Ботев, Яворов, Гео Милев, Вапцаров.
През 1981 година прикрепеният към Божидар цивилен му казва само: „Спасявай се !" Ден след смъртта на Людмила Живкова. Следва същият сценарий... В онова общество беше по-добре да си мъртъв, отколкото да живееш компрометиран... Днес компроматите не правят впечатление никому... По странен начин тази ситуация се повтори в началото на 90-те години. Отново казаха “да се спасяваме”...

 

През 1987 година, въпреки всички мерки за сигурност, опечатахме първия самиздат в България след 1944 година. Тогава направих бойното си кръщение на площад ”Славейков” – разпространявах книгата на Божидар там по времето, когато имаше само една будка за вестници. Прибираха ме всеки ден по различни районни МВР – та и пишех протоколи. Изглежда еврейската ми фамилия поне малко ми вършеше работа.

Издадохме стихосбирките, защото двама руски литературоведи бяха рецензирали творбите на Божидар.. Една голяма част от българския културен елит получи лично от мен стихосбирките. Комитетът по печата санкционира книгата, но Народна библиотека прибра един екземпляр.

 

Не искам да разказвам за 90-те години на този достоен българиин. Трябва да напомням отново и отново епилога на „ Немили- недраги”. Стихосбирките бяха изгубени в издателство „Христо Ботев” при тогавашния му директор Иван Гранитски. Животът за нас, като винаги, беше суров и страшен...Има много неща, за които не искам да говоря...

Божидар почина в края на 2000 година. Малко преди смъртта си, измъчван от силикозните си дробове и покосен от инсулт, ми разказа, че сънувал изключителни багри и картини... Сякаш не от този свят... Беше видял душата си насън...

 

 Стихосбирките „ Кажи, живот!” и „ Ако ти, народ...” на Божидар Славов/ 1940 – 2000 г./ са първият самиздат в България след 1944 год.. Като първи акт на свободното слово в страната ни от онова време, те носят своята уникална стойност. Далече от конюнктурността, апокрифността и идеологемите, от налагането и отхвърлянето на авторитети, време е да преоткрием българското слово в неговата цялост. В мрачната съдба на някои книги се крият навярно и най-големите послания за времето и човека...

Рашел Леви

 

***

Игнорирането на поета самотник не значи игнориране на самотата въобще....

Велика е човешката душа в своята самотност и безсмъртна в общото ...

На тези, които нарушават законите на приетото и навлизат в лабиринтите на човешката ерес,...посвещавам....

 

Божидар Славов

(Посвещението на стихосбирката „ Кажи, живот” е писано около 1968 година, когато са създадени и по-голяма част от творбите...Това е времето, когато записват в делото му, повдигнато в Стара Загора – „обществено опасен елемент”.)

 

КАЖИ ЖИВОТ!

Защо извори пресъхват ?

Защо води бушуват

                              в океана ?

 Защо вулкани лава

                                леят ?

Защо слънца угасват ?

Защо звезди

                     бледнеят ?

Защо е ден ?

Защо е нощ?

Кажи, живот!

Имаш ли 

               идея ?!...

 

* * *

На бурята познавам

               грохота метежен!

На вълците - нрава!

Познавам на любимата  жена

                                      сълзите,

на майката  -  плача...

Аз зная твърде много -

затуй сме квит с теб, живот!

Не даде ми това,

което имаш -

не дадох ти това,

което имах аз...

 

НОЙ

Съсипан е светът ти, Ной -

от думи и идеи...

Спаси ковчега, Ной -

на  Бог прехвалената мъдрост!

О, Ной - човека!!!

Коритото е старо, Ной -

за повече идеи -

студен -

      без божия промисъл -

                                  океана...

Ще изчезне всичко,

                              Ной!-

Човек...и Бог...,

                           и Рай...,

                                           и Ад...

Всичко, Ной!!!...

 

СИЗИФ

Сизиф търкалял камък!
Глупакът Сизиф!
Не се досетил
...да хвърли камъка
на времето
в безмилостната пропаст!
Помел би боговете -
и сам
без мъката си
най-щастливият
безсмъртен
би останал!..

 

СПАРТАК

..

Светът се нуждае от Спартак,

но Рим няма да го даде!...

Тогава?...Трябва да се роди!...

 

Не беше сипнала зората и в лагера настъпи шум...

Битка предвещаваше денят!

Огньове...

Дим затулил е небето...

Копита, тропот...

Сподавен шепот... ...

Чакаха Спартак.

Забързани видяха Окноман и Крис...

ще бъде битка!

Оттатък, зловещо

Легионите

на Крас мълчаха...

Звънна желязо

и нечий глас извика

- Спартак! Искаме Спартак !...

...Наметнал кървава тога,

с лице, изпито от нощта,

пред легионите

застанал бе Спартак.

до него - Крис и Окноман...

Потръпваха телата

в утринния мраз...

Стопи се шепотът в мълчание..

Извади меч Спартак...

и коленичи...

след него -

олюля се пъстрото море...

Стомана като огледало блесна..

гласът на Окномон -

светкавица в мрака -

разтресе тишината:

-Спартак!...Спартак ще ви

говори...

Изправи се Спартак... и взря се в гъхналите легиони.

Под очите му кристали ваеше студът...

Братя!...Легиони!...

Трак съм аз! Свободен!

...И вие, иностранци,

родината спомнете!

Пред нас е Крас.

Пред Крас сме ние!

Зад Крас е Рим!

Рим!...

Аз свърших!

Олюля се пак тълпата...

Многохилядна въздишка,

от една уста,

екна в римското небе:

Спартак!...Води ни!

...И сляха се и вик, и ехо:

Спарта-а-к!...Води ни-и!..

...И беше страшна битка..,

Печеше слънце

... и гарвани,

засенили небето,

политаха на леш....

Кръв...

Тела в кръв...

На умиращ вой последен.

Коне пръхтяха,

загубили

е битката покой...

Удряше стомана...

Хрущяха кости...

...и гарвани...

...и слънце...

Настъпи здрач...

Миришеше на кръв

и изгоряло...

На кладата горяха войни...

Само Крас в мрака търсеше Спартак...

Погубил бе Спартак елитните му легиони... ...

и славата от толкова войни!

Стена от трупове -

сред тях - Спартак!

В могъщите ръце все още - щита!

Лицето - снежнобяло...

Очите - мъртви -гледаха към Рим!

До него - Окноман и ...Крис

...и неговите легиони,

смълчани

във вечния си сън...

...И рухна Крас

пред тая гледка...

Коленичи...

Поглед вдигна...

Обхвана с две ръце небето...

...и викна на възбог:

-О,Рим!

Тежко ти,

Рим!...

 

МОЛИТВА

 

С очи, устремени

в безкрая,

ще моля потоп да не трие

Времето...

 

Времето,

в което

с бури живея...,

 

в което

със слънце рани лекувам...,

в което

Хус изгоря...,

в което от кладите пепел остава...,

в което безсмъртие диря...

С очи, устремени

в безкрая,

ще моля потоп да не трие Времето!...

 

 

ЛИРИЧНО 

 

На моите дни пророк

не бях...

Така живях...
Така живях...
Понякога душата -
корда сякаш -
до скъсване звучеше...
Сред пустота замираше й стона...
и после

пак мълчеше...
пак мълчеше...
И пак сред тишина -
един живот
минаваше в забвение...
Така живях..,
така живях...

 

 

***

 Летят времената,

младостта остарява
и смъртта... все тъй
безсмъртна остава!..

 

ДЕКОР

Площад -
декор познат -
мрамор
и гранит
в рубинен блясък...
Фанфари...
Евтин шум...
Политреклами...

Народ,
жълт паваж,
конвулсии
и драми...
...Луд брои...
А Бог мълчи...
Декор познат -
народ,
площад
от мрамор
и гранит -
в рубинен блясък..

  

"Духът търси величието и камъкът е неговият символ." Божидар Славов

 

НА МОЯ ГРОБ

 

Сред хората

и тук, в мрака

съдбата си

с теб

споделям, самота!...

 

ИСТОРИЯ

 

Векове на плач,

На просешка тояга ...

и на мор,

на кръв,

бесилки

и позор...

Епоха без човечност

И робство –

Продължило повече

от вечност...

Народ!

Един монашески ръкав

Изтри от челото срама ти!...

Изгнаник те възпя!...

Бенковски –

Сам изля гнева ти!...

И в ден един

Стана велик...

История написа....

А бяха векове

на плач,на кръв...

и на позор...

 

БЪЛГАРИЯ

 

Не си земя, България,

а сплав

от кръв,

сълзи и

рани!...

Не си земя!

Земята

И червеите ражда!

А твоята разкъсана

от взривове утроба

раждаше титани!

Не си земя, България,

А сплав

От кръв,

сълзи и

рани!...

 

СПОР

 

С теб, поезио,

Ще спорим!

Днес.

Защото ние с тебе

сме абсурд и

кауза пердута!...

Ти – гений!

Аз – твоят ум!

Ще кажа – не!

И точка!

Сложи и твоя

кръстен знак!

Не!

Ще спориш ти!

Ще споря аз!...

И в този спор ще изгорим!

Ти!

И аз!...

Защото ние сме

един абсурд...

и ...кауза пердута!!!

 

  

КЪМ ТЕБ

 

Ако ти, народ,

с юмрука си невеж,

мозъка ми пръснеш,

спри и виж!

Макар и в чужди образ

Да възкръсвам,

Аз бил съм

И ще бъда ...твой!

 

РАЗМИСЪЛ

Когато виждам

как времето минава

в мрачен и дъждовен ден,

без слънчев лъч,

без вяра...

като влажен въздух

в сърцето ми нахлува самота....

...В тези мигове

на мъка и размисъл

аз виждам сенките на

миналите времена ,

изчезнали със своя дух, борби и имена...

Оставили в наследство

Куп кумири и дела –

Аз виждам

Върху зидове,

от огън

и от чума

обгорени,

построени

нови монументи

на глупост и лъжа!...

И никой

Сметка не си дава,

че някога

строихме храмове

на Бог – отца,

че днес

и вчера сме строили

храмове на глупостта!...

 

ЖЕНА

    Ти си страдание,

                            плач.

                                    самота...

    Ти си страх

                    и мълчание...

     Нощ,

           тъмнина...

     Ти си тъга,

                   сълза в пепелище...,

                                                  земя...

     Ти си любов...

     Ти си ...

                  жена!...

 

ЛЮБОВ

Аз знам-

без теб  в летаргия

ще минат дните...

Защото те творих

       и ваях...

и после те отлях...

Отиде си  -

безсмъртна -

от огън 

      и вода

не се боиш,

не се рушиш!...

И хвърлена

вдън земя -

ще светиш....

В море -

     гмурец

                ще те намери -

рибарска хижа

                       да красиш...

Ще бъдеш стих

и песен...

Надежда -

за добрите дни...

Аз знам-

без теб

в летаргия

ще минат дните...

 

Искам

да те видя

 

Космически пространства

ни делят....

и бури святкат в тях...

и мълнии блестят...

Мисълта не те достига...

И разумът ми все

мълчи...мълчи...

 

Аз искам да те видя –

а това пространство

ни дели...

Празнота ... и

порив...

И разум мрачен

мълчи..,

крои

 

Мисълта – светкавица

Обхожда

 

галактики ...и

сфери..,

а твоят образ

в пространството...

и времето...

лети..,

лети...

Аз все тъй

Искам да те видя!...

 

Да се противопоставиш с нежност на цялата грубост в този живот - ето според мен кое е човешко...
Поезията е кристалната форма, моделът на нежността...Животът я задушава и се лишава съвсем безсмислено от собствената си идея - Красотата.

Божидар Славов