Мила Доротеева е родена на 21 май 1921 г. в гр. Севлиево в семейството на учителя Христо Симеонов. Умира на 9 януари 2008 г. в гр. Русе. Завършила е Селскостопанска академия през 1944 г. в гр. София. Работила е като учителка, агрономка и журналистка. От петдесетте до осемдесетте години на двадесети век тя е завеждала отдел „Култура“ на известния тогава русенски вестник „Дунавска правда“. Била е ръководител на Клуба на учителите – литературни творци към Учителския дом на културата в Русе. Като поетеса и най-вече като редактор на страницата за литература и изкуство „Север“ на в. „Дунавска правда“ тя е оказвала окрилящо влияние върху развитието на поетите Иван Цанев, Веселин Тачев, Димитър Горсов, Анита Коларова, Владимир Луков, Цветан М. Тодоров, Атанас Ганчев... Била е председател и художествен ръководител на литературния клуб "Светлоструй". Член на Съюза на българските журналисти от 1963 г. и на Дружеството на писателите от създаването му.

Творчеството на Мила Доротеева е разностранно – поезия, есета, импресии, фейлетони, очерци. Тя има множество публикувани стихотворения за деца и възрастни, пръснати в различни местни и централни литературни вестници и списания, алманаси и антологии. Нейни стихове са превеждани и публикувани на руски, румънски и немски езици.

Авторка е на книгите: „Ято след ято“ (1996) – поезия за деца, изд. "Български писател"; „Скъпи на сърцето“ - поезия за деца, изд. "Народна младеж"; „Другарчета добри“ - поезия за деца, изд. "Български писател"; „Не мога да заспя“ - поезия; „Живот“ (2001) - поезия, изд. "Русе прес"...

Носител е на орден "Св. Св. Кирил и Методий" и на наградата „Русе“, 2001 г.

СЛЕД БУРЯТА

 

Вълните се прибират изтрезнели.

По пясъка едва белее пяна.

На устните ми само сол остана.

Не вярвах, че притихнало сърцето

за миг ще се превърне във камбана.

На устните ми само сол остана.

Щастливо е, щастливо е морето.

Не знае никога какво е рана.

На устните ми само сол остана.

ЖИВОТ

 

Като слънчеви капки

са зърната на грозда.

Ронят се -

суха чепка накрая остава.

Ни сладост,

ни вино, което разплаква очите.

Само глътка тръпчива

от късната есен...

ПРЕДВЕСТНИКЪТ

 

Такава бавна пролет! И вали

над гърбавите овехтели преспи...

За бялото кокиче се моли!

Ще си отиде тихо, неизвестно.

А капката невинност откъде

ще вземем за очите си свирепи?

И царствения минзухар боде,

и теменугите растат под репей

Единствено кокичето към нас

затрогващо ръце протяга голи.

Като дете стои над страх и власт.

За бялото кокиче да се молим!

СВЕТЪТ КРАЙ МЕН

е от стъкло –

прозрачен, доверчив, невероятен.

И ябълката в люлката на клоните,

и птицата с червените пера,

рогцата на тревата

и дори

момчето

върху дървеното конче

са крехки като украшенията на елха.

Не гръм,

а само тон фалшив

ще ги превърне в прах.