РАШЕЛ ЛЕВИ - ГРАНИЧНОСТ

Из стихосбирката Граничност”

 

ДЕТСТВО

 

Той стои все така гранитно

изправен, с помътнели от

нощното вино, зеници ....

Той стои – юбиляр е...

Гранитен къс време...

Не човек, а портрет и представа...

Ние тихо минаваме покрай него

на пръсти по опънати страшни въжета


Толкова сив е асфалтът на

нашето детство, че очите

на гълъба, взрени

в небето – не молят, те

просто са мъртви – но асфалтът

ги скрива безмълвен


и гласчето, обесено

с връзка, потъва сред шума

на нестихващ глух тропот....

Той стои – юбиляр е ...

Гранитен къс време,

с потъмнели до лудост, зеници...

 

ГРАНИЧНОСТ

                      На Димо Райков

 

...И все една и съща пустота,

 обречени да носим във душите си...

 Не се израства край една бразда,

 край нея се умира... непрекъснато...

 И всеки път,  щом проехти сирена,

 душите ни ще се обръщат там,

 назад – където странен е дори

 самотният ни стрък зелена  нежност....

 

  Не се израства край една бразда, ...

  тя все така – ще реже мисълта ни:

  за ...младостта, тъй тиха – до изчезване;

  за  - хляба ни,  горчив  –   до пустота....

 

 

ВСЕ НЯКОГА

 

                       „ И добри ще са хората....”

                                   Пеньо Пенев


В най-синьото на твоята зеница, в

самотния ти полет

и в  нощта безпаметна...

 добрите все ще те разпъват......

 

 Докрай,

 додето разбереш,

 че няма истина,

 когато е лъжа

 основата, наливана за нея...

 

  Тогава и любимата си тръгва,

  нетрайна като оня спомен,

  в сърцето  свит -

   за тихо лято.........

 

   Размахвай своите ръце,

   крещи !...

   Така завършват

   никому ненужните

   самотници,  пияни от зори...

    ...Добрите хора

    стъпват тъй смирено,

    да не събудят дявола случайно.....

 

  Не знаят още, че ще ги събуждаш ти

  и с шепот, неотменно,

  и в зори - пиян и страшен,...

за да им кажеш... колко са добри...

 

 ПОМЕН

              По Н. Фурнаджиев

 

Не съм носителка на никакви награди,

едва ли някога и ще ги понеса...

Аз съм оттам, отдето няма връщане,

а оцелелите на пръсти се броят...

 

 Аз се явявах вечер,  по здрачаване,

в Орфеевия сън на онзи блуден

и безпокоен син на бедна Тракия,

пристъпващ под пленени знамена

 

Челото му лекувах под венеца,

а раните прочитах като песен

Те пееха за онова, което

забравено, така и не живя...


Днес обикалям с мойто жито

къщите , напомням на мъртвеца

участта - за камъни, превърнати

на песен – току над пепелянкови гнезда

 

 

                         Нови стихотворения

 

СНИМКА ЗА СПОМЕН

 

Венеция не е това,

което сънувахме вчера...

 

Пътувахме толкова години

във мрачни и влажни галери

под яростен пек и в мъгли.

Пътувахме към просънувани,

отдавна изтлели луни...

 

...И вече познаваме ясно

- до болка, до ужас, докрай -

и тези сурови лица,

които тъй дълго ни пазеха

от пъстрото нейно веселие,

....и тихите свои предателства

и дивата наша тъга...

 

А ден подир ден

потъваше с нас и Венеция...

 

Сред карнавалния шум,

на маски, искри, разноречие

с баналната снимка за спомен

изчезва се в миг – безнадеждно...

 

В душите на толкова ограбени -

без вечерен звън, без гондоли,

без шепот, без тиха надежда –

отдавна потъва Венеция....

 

 НАДЕЖДА

 

Сред жалбите на чужди и на свои

над черквица, изгубена в пустиня,

- не вярвай в проехтелия си край...

На мъртвите очите не сънуват...

 

Сред зимния безкраен път, където

забравен чернозем неясно пламва

и звук от необят душата милва -

за гръм и пролет – има още време!

 

Не вярвай във последния ехтеж -

защото има миг подир разплата.

За мъртвите и живите - извечен

...И не е само спомен и утеха...

 

Дочуеш ли божествената песен

на сляпо гъдуларче, на отшелник -

да знаеш, има още плод и вино...

В такава тиха нощ – не се умира...

 

 ТИШИНА

 

Проклятие е бялата стена,

очите ни докрай изпепелила...

А черните ята на мисълта

пътуват все по нея към Безкрая...

 

Но ти ще видиш само онзи сън,

над който бди Евтерпа в свойта лудост...

От всички най -човешки сечива

  • единствено сърцето благославя -

да прокопава своята бразда – най-черната,

докато не издъхне - последният отломък тишина...

 

Не се възкръсва върху тишина,

над нея се умира от будуване....