ЛЮБА АЛЕКСАНДРОВА - ИЗБРАНИ СТИХОТВОРЕНИЯ


НАВЪН

Избрани стихотворения

 

Разсипани мигове

 Избраното понякога само избира.

И се разкрива много подир нас.

 

Кое от стръкчетата на разсадника

да посадя

във вятърна саксия?

 

 

Дъбът съзира всяка заран отритнатия жълъд

край слога с прецъфтели минзухари.

 

Подай ми крайчеца на перестия облак.

Секундата ще промени измяната

и жълъдът

ще се разсипе

на хиляди избрани мигове.

 

......

 

Общуваме с определени кръгове.

С леглото

с мелничката за кафе

с асфалта до трамвая

с оградата край зданието сиво

наречено удачно месторабота

със стъпките на проходящите по коридора.

Не правим сметка

колко притежаваме от времето.

А общо взето то ни притежава.

 

Един колега

(лека пръст над него)

решаваше чудесно кръстословици

извън определените полета.

 

......

 

Когато

разговарям с тебе от дълги дни в една посока,

гледецът пие мрачината,

безмълвието безоброчно.

 

Невинно

с прашна изнемога дърво смрачено ме поръсва,

по кожата ми се разлиства

зелената тръпчива същност.

 

Протяжно

тъмните прозорци, вратите сумрачни заглъхват.

Светулките поникват с блясък,

щурците скиталци не млъкват.

 

Скокливо

птица острогласа в зори над мрака се присмива.

Осъмвам – утрин дългокоса

разнася менчета с босилек.

 

Когато

разговарям с тебе...

 

Ноктюрно

Запалени огньове във ниското пламтят.

Димът, надгробно слово,

издига жертвен стълб.

 

Тревите с вик изпращат тъгата на деня,

осъдени на клада

след бавна жълта смърт.

 

Нечуто стене в здрача изпепелен мигът.

 

 

 

......

 

Обичаше ли ме,

когато гълъбите кацаха

по опакото на ръцете ми?

 

Опъваше въже денят.

Вървях с разперени ръце.

Трохи от утрото в отворените длани носех.

И гълъбите кацаха по двете ми ръце

за равновесие.

 

Обичаше ли ме тогава?

 

Понякога прескачах утрото

и тръгвах по въжето на деня

с обърнати надолу длани.

Но гълъбите кацаха

по опакото на ръцете ми.

 

По навик ли

или защото ме обичаше?

 

 

На Мария

 

Затвори пространството

В ъглите

тайно зреят тайни и молитви.

Обещавам ти –

ще бъде тихо.

И очите ни до дъно слепи.

Музиката ще ни повелява.

Ще пълзят змии и пеперуди.

Ще посягаме да хванем...

нещо.

След ръцете ни ще трепва сянка.

Думите ще гаснат неродени.

 

И отнякъде ще влезе тихо

непознатото.

Да ни погледа.

 

 

......

 

Ако глогината и шипката

оспорват свойто превъзходство,

не ги поглеждай отвисоко.

И кой си ти, че да ги съдиш.

 

Режими строги те налагат

на корените си добри,

на клоните и на листата,

и на прекрасните бодли.

 

Оглеждат се една във друга,

внимателно се преценяват.

Увлечени да блеснат, фини,

престават да се различават.

 

Изсъхват бавно и еднакви.

И превъзходни, може би.

А ти от чая им отпиваш...

 

А как ще си отидеш ти?

 

 

Вибрации

 

Върху гроба възнак лежи паметник.

Кръст.

Треви,

гущери,

траур

онемяват от слънце.

Вятър гони сърдито упокойна молитва.

Над забрадката черна,

златножълти,

пчелите

Бог да прости” промълвят.

И пияни залитат.

 

 

 

Вселена

 

Внимавам как държа

молив, светулка, облак,

спомен, нож.

 

Защото онзи ден

в едно око,

рекламно отразено,

светулката съзрях.

 

......

 

Ако забравиш някой ден часовника си

върху масата

и времето край него спре –

какво ли те ще си говорят

и кой какво ще разбере...

 

 

Дзен

или изкуството да пляскаш беззвучно с криле

 

Омазутени пеликани

колосани в черно

газят в гъстата

мазната

черна

вода.

 

Мистично-ирационални.

Вдигат

спускат криле.

 

Дзен.

 

......

 

Тъга.

Пълзи пеперудата.

 

 

......

 

Тъничък стон на глухарче.

Някой е стъпил в душата му.

 

 

Детенцето

подпира стената.

Здраво.

Стиска цветята, усмивката .

Да не паднат.

Мама и тате да го познаят,

когато

вчера дойдат да си го вземат.

 

Дотук и оттатък

 

Една бяла удивителна

в небето излита.

 

Среброкоса тополо,

защо не попита?

 

Там пазачи сурови охраняват луната.

С две графи в протокола:

Дотук и оттатък.

 

 

Светлик

 

Сви на кълбо

мига на зората.

Поднесе го в шепи.

Дръж – каза -

дълго ще си отиваме,

светлик е.

 

 

Сняг

 

Блуждае погледът разсеян.

Залутва се и през стъклата

снегът внезапен, ненадеен

се вкопчва здраво в сетивата.

 

Такава болка те пронизва,

че яростен, задъхан, слисан

посягаш с зъби да прегризеш

гръкляна на душата миша.

 

Да бликне струя, да обагри

снега с цвета на простотата.

Снежинка плаха да открадне

за теб мига на чудесата.

 

Да отмалява тишината –

дете, загубено след здрача.

Да трепне съненият вятър

и нещо в тебе да проплаче.

 

 

Ела

 

Вие ме съдите,

строго надвесили клоните пурпурни в късните есени.

Вие ме съдите, мои посестрими –

брези, тополи, калини песенни

вие ме съдите, мои побратими –

явори, кестени, брястове, ясени

че все в зелено съм натъкмена

че сняг ме гали кръшна

зелена.

 

Не ме съдете,

мои посестрими,

не ме съдете,

мои побратими.

Орис такава ме е орисала –

вечно в зелено да съм облечена.

Пролет да нямам,

да съм обречена.

 

 

Да вярвам ли

 

Аз пак съм жива.

Под пламналите небеса

събира мащерката дива

покълнала в нощта роса.

 

Зареян нейде, пътят прашен

очаква боси стъпала.

Край него сърнен вик подплашен

пониква в стръкчета трева.

 

Пониквам аз в класа пшеница,

на ранни птици във гласа.

Примамвам сънната зорница –

тя каца в моята ръка.

 

Да, вярвам.

Аз съм жива, жива.

Къде отива вечността?

Зорницата в ръце приспива

и я понасям в утринта.

 

 

Почуда

 

Много рядко говорим със птиците.

И не знаем.

Нищо не знаем за техните нощи и дни.

 

Много рядко съзираме

капките дъжд по тревите,

полегнали в мокра нега.

И не знаем.

Нищо не знаем за раздялата с тъмния облак.

 

Много рядко поглаждаме стария камък

с уморена, мека ръка.

И не знаем.

Нищо не знаем за мъдрото, тайно присъствие.

 

Толкова много не знаем,

а тъгуваме толкова често.

Чак сълзите ни гледат в почуда.

 

Криеница

 

Снощи с луната играхме на криеница.

 

В облаци меки се тулеше тя.

Аз зад пердето се скривах.

 

Сетне брояхме секундите.

Тя – милион, аз – една.

Или обратно... не помня.

 

Лека и бледа,

ефирна,

тя на високия връх си полегна.

Аз на кревата захвърлих

тежкото, плътното тяло.

 

Сетне политнах, край нея преминах

и и помахах за сбогом.

 

 

Есен

 

Изпровождам надалече

овдовялата луна.

Мерят скъсани елеци

трепетлика и бреза.

 

Няма кой да ме излъже.

Няма кой да утеша.

Есен е.

И слънце тъжно

гони рехава мъгла.

 

Сенките късеят.

Скъдно

се долавя птичи глас.

И защо ли безразсъдно

е разцъфнал

този храст?

 

 

Дълбоката къща

 

Дълбоката къща се тулеше

все по-дълбоко

и по-навътре.

 

Провесваше отпред стари дрехи,

счупени лейки,

продънени грънци,

дрипави черги.

По лозницата се катереха

чучела всякакви.

 

Дълбоката къща съвсем се притули,

стори поклон дълбок на земята

и тръгна.

 

Като дим излетя

насъбрания уплах.

 

 

......

 

Тревата гордо се изправи.

На вятъра подхвърли:

- Тръгваш ли със мен?

- Да – рече сивото мишле.

 

 

Езда

 

Камшикът на вятъра близна лениво

по хълбока стария хълм.

Листенце потрепна, прозя се сънливо

и тихо изцвили насън.

 

 

 

 

 

 

 

 

...това лице, което имаш...”

Карл Сандбърг

 

......

 

Нагоре и надолу го разнасяш.

Отпускаш го,

придърпваш го,

подритваш.

Кълват от него дроздове и врани.

На празници

неловко го развяваш.

Под макияжа грапав изпълзява

на гордостта ти

червеят невинен.

 

Това лице,

балонче безутешно,

за съботите вързано,

подскача.

От ръбовете на неделите се крие.

 

А котките опитват си късмета.

Дарени с нокти, с весел нрав

обичат да търкалят...

и се радват.

 

Това лице.

 

 

Не е възможно

тъничката нишка на моя първи вик изплакан

внезапното изтласкване

молбата

старанието в стъпката ми първа колеблива

на дните храбростта

бездънието нощно

да изтънява рехаво и нямо

и сякаш нищо нищо

само нищо...

Не е възможно да пропадат в неизвестното

тъй важни някога за мен неща и хора

да избеляват и изгубват очертанията си

могили хълмове и падини

да изравняват свойте мерки внезапни просветления

и необхватни пропасти.

Не е възможно любовта огромна всеобемаща

на зрънце да се стори

и пиленцето мъничко

от шепата ми да го клъвне

да го погълне без остатък.

Без остатък...

Освен ако не продължава в него Бог.

 

 

Синигерите

 

Случайно ме избраха

високото не е мерилото навярно

на седмия етаж сме хиляди балкони.

Редовно идват

редовно семена купувам от пазара.

Похапват

кацат по простора

свирукат

оставят автографи по прането.

Как свраката разбра повикаха ли я

кога...

та стана по-редовна и от тях.

Изсипвам двойно повече и тройно

но разпределянето е въпрос неразрешим.

Освен ако опитам езика им и нравите

или допусна тайното им знание да ме докосне.

 

 

 

Седиш и чакаш

не те придърпва никой

не се засмива

не усмихва лицето и очите ти

ела да те погледна не ти казва.

Седиш и чакаш

търпеливо

безропотно

ненужно

невидимо.

Редът ти идва.

Няма никой в тебе.

 

 

 

Око на небосвода

окото на слепеца

рисува нови знаци

за оня

дето гледа.

 

 

Претръпна вейката посечена

събра душа

и зелени.

 

 

Детското ти столче е трикрако

счупеният крак се е изгубил.

До бастуна завчера го сложи,

превъртя вселената нацяло –

ти се смееш,

тя проплаква в шепи.

 

 

Драснах с нокът

по заскреженото стъкло.

Светът влезе и излезе.

 

 

До Иван Методиев (1943-2003)

 

Чест е за мене

че те познавам.

И за щуреца е чест.

Сядаш

край тебе мълком присядат

шипка река и врабец.

 

Капката стига

да изкопае

място за нежния вир.

Рибата мъдра те разпознава.

Пясък

под пясъка– мир.

 

Чест е за мене.

С хълма вървиме

пак по обратния път.

Двама вървиме,

а пък на трима

сенки скъсява денят.

 

 

И пак до теб, Иване

 

Не е далеко

тук си

наблизо.

Куче рекичка и мост.

Имам доверие

ти си им близък.

Даже не си им гост.

 

Ти си в дома си.

Просто си влезе.

Беше за малко навън.

Колкото малко да поогледаш

колкото тягостен сън.