ЦВЕТАН М. ТОДОРОВ - С ПЕРЦЕ НА ПТИЦА

 

Избрани стихотворения

 

С ПЕРЦЕ НА ПТИЦА

На Т.

 

Дрехата

отново докосна кожата ти,

ръката

безпогрешно откри в огледалото

ляво и дясно,

гребенът

се наежи от любопитство,

вратата

сама те изпрати...

 

Колко ли дълго си слизала по стълбите,

които

ни веднъж

не зачете.

 

 

 

КРЕХКОСТ

 

Ти цялата си себе си!

Жена си.

И в лятото най-мургава.

И бяла

в магията на пълнолуния;

очите ти са стихнали кошути

сред пръските на водопади,

косите ти – ухание от думи,

мелодия на рогове старинни...

 

През пръстите на въздуха претичваш.

И цялата си себе си.

От тебе

остават стъкълца от светлина.

 

 

 

 

* * *

 

Обичам те,

обичам те,

обичам те...

На гарата, във влака, дефилето,

в хотелската си стая, пак на гарата,

в купето, автобуса, вечерта...

 

Обичам те във телефонната мембрана –

където някой кресна да се махам,

такава обич – викнаха ми – никъде

въобще я няма,

нямало е,

няма я...

 

 

 

ДОКОСВАНИЯ

 

1.

...ти си малка, бяла пряспа,

навеяна на моя път,

нежна и кристално чиста,

шепа пухкав сняг,

приютен сред девствен кът.

 

Как до тебе да се приближа,

като със дъха си ще те разтопя...

 

 

2.

...ти си момичето- залез

в теменужената ми стая.

Ухаещите отблясъци

в ласки те очертават.

Лунички и тичинки медени

по устните ти полепват...

 

Хубава си. Обичам те.

Неуловимо и светло.

 

 

3.

...ти не си цвете –

цветята миришат...

Ти ухаеш на чисто!

 

На въздух чист.

На вода бистра.

 

 

 

ЛУННО

 

Богатях от нежен поглед,

обеднях без него...

 

Морен, на вратата хлопнах.

Вънка, мила, седнах...

 

Прагът, с обич ни обвързвал –

днеска ни разделя.

 

Бях нанякъде забързан...

Станах само белези.

 

Не отваряш... Виж – звездите –

слънчогледни пити!...

 

Ключът ли изгуби... Нищо –

да съм здрав и читав.

 

 

 

КРАДЕШКОМ

 

Окъпана – светлееш и златееш...

Косите ти сребристо се отичат,

Ветрилото на бялата ти кърпа

глухарче на гърдите ти издухва...

 

Умирам си да те живея

сред водопади от целувки.

 

 

 

* * *

 

Край огледалото,

което милва бедрата ти,

което погалва косите ти,

край огледалото, където беше –

витае нежност,

струи обаяние...

 

Край огледалото езерно,

на края –

вълните се сбират

и набраздяват челото ми.

 

 

 

ОТСЪСТВИЕ

 

Прибирала нежно косите ти,

носещи дъх на тинтява,

в дипли на бели воали –

тук, във леглото изгубена –

Тя – фибата...

 

Ще оставя отворен прозореца –

нека дойде клюкарката-сврака,

нека крадне и нека обади:

Хора, - вярно е, вярно е, вярно е”!

 

 

 

* * *

 

На завоя на очите – виж – луна изгрява...

Твойте мигли – дамаскини – моята преграда...

 

Пролетна дъга стаил съм, мъх и синя пеперуда,

лъх от флейта и тръстика, стих и тичинкова лудост...

 

В пазвата си ги понесъл – аз към теб ще се прокрадна...

На завоя, на завоя... В тъмнината...

Блясва брадва.

 

 

 

ВСЕЛЕНА

На Т.

 

Мама е жерав,

сестрите ми – чучулиги,

братчетата – лястовичета са,

а в пеленките – славейчетата.

 

И Ти – изворче бликащо.

И всичките птичета

пият от него.

 

 

 

ЕЛА В ЕСЕНТА

 

Ти трябва да си тук –

Не знаеш как ми липсваш!...

Очакват светла истина

дървета и капчуци.

 

Изтекоха от взиране

очите на памида,

гледците на смокинята,

зениците гергинени....

 

Ти в багрите най-есенни

ела като мъглица!

Ела!. Бъди и птицата

по облачета песенни.

 

 

 

СЛЕД ТЕБ...

 

След теб остана много чисто –

във стаята, където беше;

След теб остана много бистро –

във банята, където беше;

след теб остана много тихо –

в леглото – там, където беше...

 

След теб остана много – всичко.

И няма тук да пипна нищо...

 

 

 

РАЗДЯЛА

 

Два живота ако имах – единият

само с тебе и мен ще деля...”

Т.

 

Ти бе моя сиамска близначка,

аз бях твоят сиамски близнак.

Бродех с теб и ти бродеше в мене,

благославяйки нежния мрак.

И възрадван, с очи - сляпо кутре,

и къртиче – държах се за теб,

срещах утрото – бистрото утре

и цветлета по лунния креп...

 

Пеперудено мое братленце,

и сестриче – усмивка с крилца ...

Както в приказка с двете козленца –

бяхме мостче, самата река...

бяхме рачета, рибки, мушици,

водно конче под трепна дъга;

бяхме перлена глутница вълци,

бяхме степният вълк Единак...

 

Но ти тръгваш...На воля в небето.

(Най-възможното твое небе!...)

С две полвини пулсира сърцето ми.

Не те спирам...

Сърце не ще спре.

 

 

 

УСТНИТЕ ТИ!

 

Когато са усмихнати –

са резенчета диня;

когато си нацупена –

са резенче лимон...

 

Най-дъхавия чай с лимончета го пия,

в студена диня давя пламъци и зной!...

 

 

 

ЗАТОВА...

 

Аз ще съм котва на шия –

леко ме там положи!

Единият рог ще го впия

в сърцето ти – разреши!

Ще е леко...

Защото -

с другите два –

ще обхвана гърдите ти.

Затова...

 

 

 

ОТ МОСТА

 

Недовесен, поднебесен –

впримчен съм с крака нагоре:

свят се вие, хоро водя,

звяр в очите ми под облак...

Круша недозряла литва,

мравки по гръбнака пъплят...

Камъните да ме смелят –

ручей кърви ще отмие...

 

Че нагоре и надолу

в бънджи-скокове се мяткам...

А под моста – мойта мила! –

устните й ме въздигат.

 

 

 

ТАМ, КРАЙ РЕКАТА...

 

Да се влюбиш - в град, където

кораби от векове ръждясват,

тихите гнезда където литват

в облаци, възтежки от мазути –

да се влюбиш тук - е чиста лудост!

 

Събери спринцовките по плажа,

набучи торбички от лепило,

разстели за за нежните любими...

Ще завиждат краставите жаби,

бирени кутии ще танцуват,

от върбите блага вест ще капе...

Твоята любов ще е безкрайна –

и това в реда е на нещата –

тук водата граници отмива.

 

Да се влюбиш тук...

 

Недей до лудост!

Нека да е само до полуда.

 

 

 

ЛЮБОВНО СЛЪНЧАСВАНЕ

 

Слънце уж съм – еж гладясал.

И змия – река на припек

за похапване пореввах...

 

Над трошливи папураци –

дето щях да се ояждам –

в гладория вцепених се:

наизскачаха ми вкупом

облак-вихър завистници –

млатиха ме с люти сопи,

с бодиляци и коприви –

джуки мои спепелиха

и горях ожулен, ален...

(С 5-6 змийки бивах сгащван,

днес ми се стъжни най-яко!)

 

А змията – вода тиха –

сбра си рокличката чиста

и в ракитите укри се;

съска там и ми се смейка:

Таралежи ли се някой –

ще брои звезди по пладне!”...

 

Имало глава да пати...

 

 

 

ИСТИНА Е

 

 

1.

Не си слязла от изгрева –

а си слънчева, слънчева.

 

Не си лунна магьосница –

а си ласкава, ласкава.

 

Не си птица в съцветия –

а си песенна, песенна.

 

Не си извор, дихание –

а си истина, истина.

 

2.

 

Когато заспиваш – си толкова хубава!

В косите ти ляга големият ден,

а тишината край теб е от бликаща нежност;

 

По ръцете ти, слънце прегръщали,

и по устните ти, от тревите милувани –

пробягва гласът на щурче.

 

Ще те събудя и ще ти кажа това.

 

 

 

СВЕНЛИВО

 

Емайлирани са гърдите ти.

Калайдисани са бедрата ти.

Устните ти са позлатени.

И косите ти позлатени са –

бронзово мое момиче,

мое перце сребърно...

 

 

 

ТАЙНИ

 

1.

 

Ревнувам те от всички плажове –

където си била, ще бъдеш...

Парите си бих дал, и всичко –

по зрънце пясъчно да имам:

да сторя пясъчен часовник,

и вечно приливи да идват...

 

 

2.

Сърцето ти е звънка капка

сред езеро от обичливи ласки.

Камъчета лунни – мислите ми –

от миглите ти направлявани

полягат в пясъка

и светят, светят...

Ще се въздигнат – конче слюдено

с крилца в дъгата.

 

 

 

САМОДИВЧЕ

 

С копитца някой кладенчета прави по синята поляна

на небето.

И лунички по острото ти рамо . звезди-светулки –

блескат.

В следа от костенурка стъпваш, кошутата, сърнетата

ти следваш.

Гальовно клонки те докосват, сред пъстрите цветя

белееш...

Но идва утрото – овчар със куче – зверче сред стихнала

дъбрава

И ти се шмугваш – босо зайче – на слънцето в ръкава.

 

 

 

УТРИН

 

1.

 

Добро утро, Мария!

Знам, че си хубава...

С вода ледена се заливам –

и ми е хубаво.

Хубаво ми е.

 

Добро утро. Добро да е –

за теб, за децата ти...

С теб отнова ще се родя...

 

Да питам ли мама...

 

2.

 

Дълго в дъжда си се къпала,

после – при мене влетя...

Слънце, в косите ти рукнало –

в топлина ги обля...

Дрехите, виж – пак са мокри...

Да ти купя ли рокля?

 

 

 

НАПИСАНО С УСТНИ

 

1.

 

Река е кожата ти.

И щях да се удавя –

ако не вземех

две кратунки

във ръцете си.

 

2.

 

Там, където си почерняла от слънцето,

си хубава, хубава...

А там, където не си –

си още по-хубава...

 

 

 

КЛОПКА ЗА ВЪЛЧЕ

 

Мрачината прекосявам под обстрела на звездите,

вълкодави ме залайват, през прозорчето прелитам,

Тя ми казва, че съм лудньо, че съм лош и невъзпитан,

и не дава да запаля светлината. Без да питам –

ме опива самодивно, приласкава стръв и грубост:

ставам кротък-нежен-хрисим и безпаметно се губя

сред косите-в глъбините-в благослова на дланта й-

в сън от ласки-в тъмнината...

В тъмнината

звек капанен ме застига, глъч на хора ядовити,

въздух лих се нажежава и барут се сипе-сипе...

Сто гердан-кошарки с устни по вратлето й извезвам,

гладен-жаден-бос-облечен – през прозорчето изчезвам.

 

 

 

СПОМЕН ЗА КЪПАНЕ

 

Нея вечер жадувах за риба

след разходка под кротки върби...

Под краката ми хрупаха мидите,

шумна кръчма ме мамеше в дим.

 

С пес бездомен седяхме по трупите,

дълго драсках най-влажен кибрит,

откъм шлепове някой се гмуркаше,

рупор вейваше смях дяволит...

 

После - влязох. И гълтах от виното,

Старец чупеше орех с юмрук,

И горчаха от сладост стафидите,

и лютеше, сълзеше от лук...

 

После ТЯ – ТЯ разпусна косите си.

Блеснаха

във очите й златни звезди...

Сервитьорът забрави за рестото,

на луната кръгът се изви –

 

разора тишината

и сенките

заиграха в тръстиков рефрен,

разпиляха се цъфнали вейки,

дансинг-мансинг – бе рокля от лен...

 

Някой скокна: „Какво бе, се дзвериш!!!

Ей реката за всеки нов гост!”...

...после помня, че ТЯ заизцежда

моите дрехи. И рибя кост.

 

 

 

А НЯМАХ ПРАВО…

 

Ще бъдеш във блестунки от брокат!” –

прошепна тя, когато я прегърнах…

/А можех да й бъда татко!.../.

Но има Господ – нека да ме съди! –

 

че я целунах после, и погалих,

и в лунна нощ си пожелах

със нея всичко да изстрадам,

да бъда влюбен, да съм млад…

 

Застинал пред старинно огледало

косите ми белеят в крехък миг…

 

В брокатени звездици засиява

момичето, което позволи…

 

 

 

 

 

.ЛЮБОВНИ ПОТПУРИ

 

...

 

Написах любовните си послания към теб

на хартиени параходчета,

и по реката ги пуснах;

пращаш ми есемес, че не си ги получила?!

Ми да – тя, хартията им - била попивателна!!!

 

 

 

...

 

Любихме се сред коша със жито –

ухаем на бухтички!

 

 

 

...

 

Край реката бавна момиче се съблича.

Дори мъховете се изправиха

да го погледат.

 

 

 

...

 

И немея в планинския път...

Ако извикам – че те обичам :

лавините

ще полетят

 

 

 

...

 

Приказно е с теб,

и спя на една страна –

Страната на чудесата.

 

 

 

...

 

По луничките на гърдите ти –

прашец от тичинки;

Целунах цвете.

 

 

 

...

 

Отива ти да си красива.

Красива си.

Сърцето ми отива!

 

 

 

...

 

Сладкишче сякаш аз събуждам,

като бобнбонче те развивам...

И после свят ми се завива!...

 

 

 

...

 

Гърдите ти – фунийки сладолед...

Не зная откъде да го започна.

 

 

 

...

 

Към мене ти си доста хладна –

това мен никак не ме грее...

Но в тая мараня – устройва ме.

 

 

 

...

 

Любихме се

из руслото на реката...

Не се чудете

на разбития хайвер у водата!

 

 

 

...

 

Ах, тоя нощен влак!

Купето се изпразни,

сами сме – аз и ти,

и не ни свърта!

 

 

 

...

 

Слънце калаено.

В бакър-котелът

циганка лъсва гърди.

 

 

 

...

 

Между сълзата и дъждовната капка

е моето светло момиче,

и в огледалцето на росата

името й сияе.

 

 

 

...

 

Пчели бръмчат в розово

в градинките ти зюмбюлени,

и ягодка е сърцето ти

всред детелините на душата ми...

 

 

 

...

 

Дръвче е напъпило,

И вятър му шепне

до старост да носи

все сватбени рокли.

 

 

...

 

Бели брегове – бедра са.

Между тях – реката.

С иглички ледени съшива

студът девствеността й.

Окото може да се лъже,

но в руслото животец щъка!

 

 

 

...

 

Гол – желязото кова:

край огъня за теб извайвам

щипци за лед.

 

...

 

Дъждобран пъстър

те скрива от мен...

И съхна по тебе.

О, дъжд изобилен!...

 

 

 

...

На Т.

 

Никой не ме е забравял така,

както ти.