ВЛАДИМИР ЛУКОВ - НАРОДЪТ II

 

Ако предсмъртното стихотворение на Никола Йонков Вапцаров “Борбата е безмилостно жестока…” е апотеоз на парадоксалната взаимна иманентност между личност и народ в духовното лоно на личността, то стихотворението на Христо Ботев “Моята молитва” е апотеоз на парадоксална взаимна иманентност между Бог, народ и личност в духовното лоно на личността. 
Обаче, трябва да вземем пред вид, че личността като духовно лоно на тази иманентност е творение на самия Бог – Алфа и Омега на всичко. Именно тази иманентност е визирана и в заглавието на брошурата ми “Бог, народ, личност, народ Бог – българският изход” (2001). Визирано е всъщност мястото на личността като екзистенциален център на същата иманентност, а в нея мястото на народа и мястото на Бога (в нея и над нея) като Алфа и Омега на всичко. 
Въпрос на вяра ли е това!? 
*** 
Всъщност, както Вапацаров ни показва поетически в стихотворението си “Борбата е безмилостно жестока…”, че личността не значи нищо без народа си, а в народа си, но по-скоро в любовта към народа си, реализирана в творби и самопожертвувателни дела, тя значи именно Личност, значи Никола Йонков Вапцаров, 
така и Христо Ботев ни показва в стихотворението си “Моята молитва”, че личността му без Бога и без самопожертвувателната си любов към народа, би значела нищо, 
би значела буйното му сърце да “изстине на чужбина”, а гласът му “да премине / тихо като през пустиня!”. Тоест би значело точно това – и той, и народът му (ако не са били вътрешно присъщи един на друг в лоното на собствената му личност в Бога!) да са нищо. 

*** 
Впрочем, в моята книга “Бог, народ, личност, народ, Бог – българския изход” (2001), а също и в други мои публикации намекнах и показах, че в стихотворението на Христо Ботев “Моята молитва” е сублимирана и синтезирана в поетически вид цялата възможна философия на тема Народ, а също и възможната жива човешка представа за самия парадоксален израз на взаимната иманентност между Бог, народ и личност в духовното лоно на личността. 
Ето това гениално стихотворение на Христо Ботев, което винаги си струва да си го припомняме изцяло, да го заучаваме периодично от малки до възрастни хора, да го запаметяваме и да го изучаваме в множеството му поетически аспекти, ако искаме да сме сега и да останем завинаги във времето световноисторически народ и живи личности в него.

МОЯТА МОЛИТВА

              "Благословен бог наш..."

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...

*** 
Изкуството да четем поезия и да гледаме с вътрешното си зрение цялостното движение на поетичното откровение на истината в собствената си душа и дух е висше изкуство. Който придобие това изкуство (а то се придобива, освен по духовна нагласа, със системно четене на поезия, съпроводено с истинско Донкихотовско бдение върху поетиката на съответните стихове), то той не би дръзнал да анализира и по такъв начин да нарушава сакралната цялостност на истината, явяваща се пред нас като поетическо откровение. А ако все-пак усвоилият това изкуство реши да поеме този риск, то той трябва да знае, че същият риск е оправдан само ако е уверен, че съумява стъпка по стъпка в процеса на литературния анализ да възхожда отново към целостността на поетическото произведение и да показва именно чрез анализа, как се възхожда към самото откровение на поетическата истина. 
*** 
И тъй, първото нещо, което виждаме как се разгръща цялостно като поетическо откровение на истината в стихотворението “Моята молитва” е това, че самият Христо Ботев е съзерцавал чрез жива представа в себе си Лицето на “невидимия” Бог. Става дума за такава жива представа, която не е нищо друго, освен съдържание на вяра в и пред която се разкрива самата Истина като Бог. ("А вярата е жива представа… и разкриване на онова, що не се вижда…" - пише в посланието си до евреите (11: 1) св. ап. Павел. А също (на друго място), че тя се “вменява в истина”.) 
*** 
Впрочем, грешали са всички ония, които черно на бяло са възприемали и утвърждавали Христо Ботев като атеист и които са привеждали като доказателство за това тяхно твърдение стихове от “Моята молитва”, а и цялото стихотворение. 

Вижте, 
със същите стихове, а и с цялото стихотворение може да се докаже обратното. 
Може дори да се заяви, че Христо Ботев е бил не безбожник, а християнин-протестант. 
Ала аз и това няма да сторя, защото виждам цялостно в съкровената молитва на Поета, че той е бил истински свободен човек в Бога. Бил е чист по сърце и душа човек. Бил е всъщност точно такъв, какъвто се е родил по сърце и душа от майка и баща българи и какъвто самият Бог го ражда в себе Си като личност – личност, съзерцаваща, обичаща и отстояваща до смърт истината като жив Бог, жив човек и жив народ. 
“Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.” – казва Спасителят (Цит. по памет). 
*** 
А едно от доказателствата за това, че Христо Ботев е съзерцавал в акта на сътворяването на собствената си молитва Лицето на “невидимия” Бог, е, че неговата молитва се сбъдва във всичките си моменти, включително и в този - гласът му да не преминава “тихо като през пустиня”, а да се чува съдбовно като тревожна камбана в сърцата на поколенията живи българи до днес, и завинаги. 
*** 
Вижте, 
можем да бъдем убедени толкова повече в това, че Христо Ботев е съзерцавал чрез жива представа Лицето на самия Бог в себе си - Истината, колкото повече той самият е бил уверен и сигурен по пътя към своята Голгота, че молитвата му се сбъдва. 
“Аз съм весел и радостта ми няма граници като си наумя, че “Моята молитва” се сбъдва.” – пише той в писмото си до Грудов, Кавалджиев и Странски, изпратено от кораба “Радецки” на 17 май 1876 год. 
*** 
При това тази негова увереност в сбъдването на молитвата му, не противоречи в духовните си измерения на другата негова увереност, която той заявява в писмото до жена си, написано в същото време и изпратено от същото място, а именно тази: “Бог ще да ме запази, а като оживея, то ние ще бъдем най-честити на този свят.”. 

Вижте какъв парадокс! 
“Бог ще да ме запази, а като оживея…” 
Вижте каква свобода за човешкия дух, за духа на Ботев и за волята Божия като Дух Святий има в смисъла на думата “оживея” ! 
Срещу нея в тълковния речник като първо значение е записано “Ставам жив”. 
Но по времето на Христо Ботев думата “оживея” със сигурност е била натоварвана и със смисъла на думата “оцелея”, който междувпрочем се вижда като първо подразбиране и значение в целостността на въпросния израз. 
Всъщност, трябвало е Венета, жената на Хр. Ботев, на първо време да бъде утешена (доколкото свободно е могла да възприеме това) от поета чрез вярата му в Бога, че ще оцелее. 
На кораба обаче, Христо Ботев, който слуша гласа Божий в душата си, уверено и недвусмислено пише до жена си: “Бог ще да ме запази, а като оживея…” И тази негова увереност се съизмерва със всичко, което се случва с него като личност, с близките му и с нас като народ след Освобождението на България. 

***

Второто нещо, което се разкрива изцяло в поетическата цялостност на “Моята молитва”, можем да видим в завършен и в съвършен вид още в първото четиристишие:


О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...

Какво можем и трябва да видим? 
Писах вече в брошурата си “Бог, народ, личност, народ, Бог – българският изход” (2001) – 
трябва да видим, че истинския Бог “правий” е бил в Христо Ботев като Христо Ботев!
…а ти, що си В МЕНЕ, БОЖЕ - МЕН в сърцето и в душата... 
… 
Респективно, Той е 
в мен като мен. 
И в теб като теб. 
И В НАС КАТО НАС, КАТО БЪЛГАРСКИ НАРОД, 
защото е “Благословен бог наш”! 
(Вижте как Поетът у Христо Ботев в два стиха показва, това което Философът у Хегел показва и доказва в стотина страници - “Абсолютният Дух” (Бог), който се проявява и като “народен дух”, и като“субективен дух” в народа.) 
Всъщност, мотото “Благословен бог наш” под заглавието на “Моята молитва” не е поставено случайно, а вдъхновено. 
Боговдъхновено. 
*** 
Вижте още в “Моята молитва”, която е сбъдната молитва. 
Бог е в мен като мен. 
Респективно, в теб като теб – уникална личност, субективен човешки дух с уникални творчески заложби и способности, въплъщаващ се в уникални съзидателни творби и дела. 
Но Той е и над мен, над теб и над нас - “Благословен бог наш…”!
Но и “наш” е в мен и в теб, в личността е, в нас е над нас. 
Небето, което “Бог обитава в непристъпна светлина” (ап. Павел) е в мен и в теб, в нас е над нас. 
Над нас е, защото Бог има в себе си и тази необозрима възможност – освен да е в нас като нас, да е и над себе Си в нас. 
Така Той е нашият Отец небесен – жив Бог в нас, но и над нас и над себе Си. 
Лисиците си имат леговища, птиците си имат гнезда, а Синът Божий и Синът Човешки няма къде глава да подслони. (Цитирам по смисъл и памет Откровението Божие.) 
Ето защо, ние не можем да сме над Него. 
Над Него е нищото. 
Дадена ни е от Него само тази възможност - да сме като Него в Него. 
И слава Богу, че е така, че нямаме възможност да сме над Него, инак ще се загубим в нищото, ще се превърнем в нищо. 
Всъщност, правилно ли се изразих!? 
Не сме ли свободни!?. 
“Свободата, Санчо, е най-великото благо, с което са ни дарили небесата….” (Сервантес.) 
Свободни сме както в Бога (в неговата светла свобода), така и “извън Бога”, в тъмната свобода. 
Свободни сме като безбожници да си въобразяваме, че ние сме сътворили Бога и че можем да сме над Него, ала къде? 
В нищото. 
Безбожниците улитат в нищото. 
Безбожните народи – също. Хуните например. 
Всичко това се вижда цялостно и на нива в “Моята молитва” благодарение на мотото, поставено под заглавието – “Благословен бог наш…”
При това, именно благодарение на мотото (колкото и парадоксално да звучи в ушите на “православните скотове” и на безбожниците) молитвата на Христо Ботев – “О, мой боже, правий боже! / Не ти, що си в небесата…” 
не противоречи на Христовата молитва – “Отче наш, Ти, който си на небесата…” 
Не противоречи, защото – казано е (Йоан, 14:20) – “ Аз съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас.”! Казано е и това, че нашият Отец е небесен и че царството небесно е в нас. 
*** 
Обаче, щом всичко това е така, редно е да попитаме, защо Христо Ботев се провиква бунтовно и гръмовно - “Не ти, що си в небесата…”, 
а не както е нужно и както подобава на човек в състояние на молитва - тихо и благоговейно да изрича: “Отче наш, Ти който си на небесата…”!? 
Ясно е защо. 
Поне за две неща е ясно. 
Първо - за да разобличи, уязви и предпази! тези, които безбожно спекулират с Бога като човешка идея и представа и които от жив наш небесен Бог в мен, в теб и в нас го превръщат в абстрактен “наш” Бог, обитаващ обективните, а не духовните небеса. Абстрахират го така, не за друго, а за да им служи. (Човек е свободен да върши това както за своя изгода (“боже на лъжците”), така и от невежество – “идол на глупците”.) Запращат го вдън небесата. (Бог високо, цар далеко.) Превръщат го в идол, в златен телец. Превръщат Откровението му в средство за тирания и ограбване на “мойте братя сиромаси”, без да си дават сметка, че Той е наистина “Благословен бог наш…” (в мен като мен, и в теб като теб, и в нас като нас) и че само Той е пътя, истината и живота в нас. 
Другият бог, абстрактният, богът на “православните скотове” и на безбожниците е път към небитие, смърт, от която няма оживяване. 

И второ - Христо Ботев се провиква така - бунтовно и гръмовно: “Не ти, що си внебесата…” 
Защо още се провиква така!? 
Отговорът на този въпрос е в него самия. И в нас самите като българи. 
Аз виждам съдържанието му в това, че той, Христо Ботев, познава себе си в Бога като истински добродетелен българин. (Всеки човек, според Ортега-и-Гасет, има съвършен образец за себе си в Бога.) Познава и “другия” в себе си като българин “извън Бога”. Познава самоглавия, вироглавия и дебелоглавия тип българин в себе си. Оня българин, псевдопатриотът, който заради парата яде месата си и който нито иска да чуе, нито иска да знае, че Бог е “Благословен бог наш…” – жив във всеки един от нас, и във всички нас, и над нас… (Това не е пантеизъм.) 
Тоест, Христо Ботев е искал молитвата му да бъде чута не само от Бога, но и от всички българи в Бога и “извън Бога”. Искал е от Бога все в същата своя молитва (и му се дава това от Бога) гласът му да не преминава “…тихо като през пустиня!”. Тоест, искал е от Бога и това - Бог да отвори лоясалите уши - и на “православните скотове”, и на “идиотите” български, и на “чорбаджиите – изедници”, за могат и те да намерят себе си в Бога и да се реализират духовно в народа си като безсмъртни личности. 
Такава е “Моята молитва” на Христо Ботев – силно любяща и силно мразеща, но и обединяваща:

Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Всекиму! 
*** 
Да, това е живият Бог за Христо Ботев – Личност в личността и в народа, който е в личността (в случая) на Христо Ботев. 
Това е и Христо Ботев – личност в Личността на Бога и личност в народа, който е оличностяван в Бога от цар Борис I насам. 
*** 
Впрочем, вижте това сравнение. 
За Хегел “Абсолютният Дух (равнозначен на Бог – Хегел пояснява това) е Разум в себе си за себе си”. И за Христо Ботев Бог е разум – “А ти, боже, на разумът…”, но не абсолютен разум в себе си за себе си (бездушен логически закон), а персонализиран разум-творец, който е дух с душа и сърце, въплъщавани в творчество и съзидателни общочовешки дела; който е “защитник на робите” и е “в мене… – мен…” 
Всъщност в Бога на Христо Ботев ние виждаме Спасителя – Този, който жертва себе Си за всички ни, а не този -

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;…

Не този, който ни разделя на богати и бедни, на ограбващи и ограбвани, на господари и роби, за да ни владее. 
*** 
Вижте и това сравнение. 
Николай Бердяев, подлагайки на критика мирогледа на Достоевски, казва: 
“И за да стана “народен”, не са ми нужни никакви мужици, никакво простонародие, нужно ми е само да се обърна към собствената си дълбочина.”. 
А Христо Ботев в “Моята молитва” ни показва, че само това – да си обърнат “към собствената си дълбочина” (а цялото стихотворение е именно такова обръщане – “мен в сърцето и в душата”!) - не е достатъчно, за да си “народен”. За да си “народен” трябва и да се жертваш за свободата на народа си, включително и най-вече за свободата на “мойте братя сиромаси” чрез самопожертвувателни творби и дела (не непременно и само с насъщния си живот). Тогава именно ти оличностяваш себе си както в Бога, така и в народа си. И народът ти се оличностява в теб и в Бога. Достоевски се оличностява в народа си чрез творбите и делата си – включително и тези, които са извършени за свободата на мужиците, - но и руският народ е оличностен в Достоевски, в неговите безсмъртни творби и дела. 
Същото с още по-голяма сила важи за Христо Ботев и за българския народ. 
Не мога да си представя съществуването на българския народ без Христо Ботев, нито мога да си представя съществуването на Христо Ботев без българския народ. 
*** 
Питам се риторично и това. 
От какъв зор Божий ние, българите, сме дарени с този именно Божи дар – да родим Поет като Христо Ботев, а той – творба, каквато е “Моята молитва” – сублимация и синтез на цялата световна философия и на цялото Божие основание за съществуването на (един народ) народа ни като световноисторически народ!? 
Отговорът ми е – от милост Божия към нас, защото 
от всички европейски народи на нас, българите, ни е най-нужно да бъдем народ в личните си духовни дълбочини и в личните си творби и дела. 
Най-нужно ни е да сме самосъзнателни като народ, за да сме обединени като народ в монолитен народностен дух с единна народностна душа. 
Нужно ни е да сме народ, защото има твърде много неща у нас като духовни личности и като природни индивиди, които не ни правят народ, а “мърша” (П. Р. Славейков). 
Ето защо имаме този дар Божий - творчеството на Христо Ботев. 
(Имаме, разбира се, и другите наши големи творци и интелектуалци, които в по-малка или по-голяма степен вътрешно са били “народ” в творби и дела.) 
Нужен ни е самият Христо Ботев в творбите и в делата си. 
Нужен ни е, защото именно той – той, който се е мятал като вълна в бряг от бездушие и български нихилизъм, 
той, който е изричал опустошителни слова срещу българина в себе си, 
той, който е заклеймявал нихилизма на Дядо Славейков, простодушната доверчивост на Вазов, издънките на Каравелов (междувпрочем признава Каравелов в писмо до Киро Тулешков, ако не ме лъже паметта, като единствен свой духовен тиранин, когото сам е издигал над себе си) – 
именно той никога не е преставал да се бори за свободата на народа си, 
да вярва в народа си, 
да обича народа си (като се жертва за него със силна любов и като разобличава със силна омраза изедниците и предателите му). 
Нужна ни е “Моята молитва” на Христо Ботев сега и занапред. 
Нужно е да я огласяваме по път и над път. Нужно е тя да бъде наизустявана и изучавана от децата ни, от внуците ни, от бъдещите наши поколения - не “противу турци да стоим насреща!” (Добри Чинтулов) или “противу” други да стоим насреща (в друго време живеем, не в Чинтуловско), а за да чувстваме винаги и за да знаем винаги какво значи народ и безсмъртни личности в него. 

Нужно ни е да изучаваме изобщо всички най-значими творби и дела на нашите най-значими поети и писатели, творци и съзидатели, политици и държавници, които са били “народ” в себе си, за да бъдем народ. Повтарям – не за да противостоим срещу други (най-малко срещу турци и цигани), а за да устоим в и пред историята и най-вече в пред нейните съдбовни изпитания и поврати, каквито са например днес Европеизацията и глобализацията. 
(Следва)  

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov