НАРОДЪТ
Аз в твоето безсмъртие ще живея!...
Иван Вазов
I
Темата за НАРОДА ме споходи стихийно и неумолимо в началните години на българския преход към демокрация и пазарно стопанство. Впрочем, преди тези години смътно я предугаждах. Не подозирах всъщност, че тя е духовно задание и изпитание за всички новораждащи се в своето историческо време интелектуалци, творци и съзидатели. Не подозирах тогава и това, че самия народ е стихия, особена природна стихия, чието осъзнаване и осветляване отвътре може да се съпровожда с катастрофални вътрешни и външни сблъсъци.
Сблъсъци с кого?
Сблъсъци най-вече със себе си и с "другите" в себе си.
Откъде знам това?
Преживях такива сблъсъци с подбудите на написването и най-вече с акта на публикуването на публицистичната ми брошура "Бог, народ, личност, народ, Бог – българският изход" (2001-2002 год.).
Какви са резултатите от тези сблъсъци?
Раждането и осъзнаването на НАРОДА в мен като духовна реалност. Или другояче казано - превъплъщаването му от тъмна природна стихия в мен в разумно осветлена същност.
Можех ли да избегна тези сблъсъци?
Не.
Могъл съм да избегна само техните катастрофални за мен вътрешни (духовни) и външни (социални) последици и то при условие, че съм бил възпитаван и дорасъл за прозрението, че цялата истина може да бъде познавана и разкривана безболезнено само с любов.
Впрочем, сега знам и това, че истината, разкривана без любов, води до духовни и социални катастрофи - особено тогава, когато се разкрива пред "другия и другите" с гневни упреци и осъждания, със социални битки и революции.
***
Какво е (кой е) НАРОДЪТ ?
За титана на европейската мисъл Георг Вилхелм Хегел (1770-1831) народът е "общ в себе си конкретен дух", "този народ", конкретният. (Подчертаното е от Хегел) А "Духът е Разум".
"Разумът" е „субективен дух“, когато се проявява в живота и делата на индивида;
„народен дух“, когато се проявява в законите, институциите и делата на "този народ";
и "Абсолютен Дух", когато се саморазкрива в религията и се себепостига в науката и философията.
Същевременно, пак според Хегел, "Абсолютният Дух" е този, който се проявява като "общ в себе си конкретен дух", т.е, като "този народ",
проявява се и като "субективен дух", тоест, като индивид в "този народ". А в "духа на народа" "субективният дух", индивидът, реализира духовно себе си и намира увереност и сигурност в съществуването си.
***
Понятието "дух" е необходимо. Доказателство за това е стародавната му употреба.
Хегеловия "Абсолютен Дух" обаче смущава.
В него сякаш се губи човекът.
Затова, според мен, по-близко и по-човешко е виждането за "духа" на неговия сънародник Вилхелм фон Хумболт (1767-1835), който казва някъде в своите трудове за езика: "Искаме ли да бъдем точни, трябва да кажем: няма език, също както няма дух; но човекът говори и действа духовно."! (Подчертаното е от Хумболт.)
***
Човекът говори и действа духовно.
Тоест, духът е въплъщаващ се в човешки говор и действие разум.
И е дух на съзидание, когато въплъщаваният, действащият човешки разум е тъждествен на самия себе си и, следователно, истинен в човешкия опит.
И е "дух на запустение", когато въплъщаваният човешки разум е неистинен и несъзидателен в човешкия (си) опит.
Впрочем, очевидно е, че когато говорим и действаме разумно, тогава именно ние съзнаваме и разбираме себе си като духовни същества и, всъщност,
така ние изпълваме понятието "дух" с необходимото ни конкретно съдържание.
Но духът е цялостен и в същото време е партикуларизиран в себе си. Затова Спасителят казва: "Аз ви изпратих да жънете онова, за което вие не сте се трудили; други се трудиха, а вие влязохте в техния труд." (Йоан,4:38) И в думите му се вижда, че духът именно като действаш човешки разум-творец е едновременно цялостен и партикуларизиран; общ в себе си (като народ например) и обособен, индивидуален дух в себе си - личност. И това състояние на духа (човешки разум-творец в действие) е пределно видимо именно в думите на Спасителя. Видима е и вътрешната приемственост - от поколение на поколение. Видимо е всъщност това, че ние влизаме с раждането си в труда на другите, а като жънем плодовете на техния труд, като усвояваме сътвореното от тях, те влизат в нас. Така ние сме общност, общество, Народ, Но и така индивидът е Личност.
***
За големия немски културолог Освалд Шпенглер (1880-1936) "народът е една взаимовръзка, която се осъзнава". Затова "народите не са нито езикови, нито политически, нито зоологически, а душевни единства".
И още от Шпенглер: "За мен "народ" е единство на душата. Всички големи събития на историята всъщност не са извършвани от народи, а са предизвикали образуването на народи." (Почертаното е от Шпенглер в книгата му "Залезът на Запада".)
***
Интересно е у Шпенглер и виждането за историческото отношение между индивид и народ;
личност и нация;
народ и нация.
Ето как изглежда това негово виждане:
"В пранародите всеки отделен човек има едно и също чувство за народно единство. Пробуждането на нацията за осъзнаване на самата себе си обаче протича без изключение на етапи и значи преди всичко в онова съсловие, чиято душа е най-силна и което със силата на своето преживяване държи във властта си останалите. Всяка нация бива представена пред историята от едно малцинство." (Подчертаното е от Шпенглер.) А на друго място в "Залезът на Запада" Шпенглер направо заявява – "малцина са нация".
***
За руския религиозен мислител Николай Бердяев (1874-1948) народът "външно" е "огромен брой хора, които са постигнали единство и оформеност и са придобили специфични качества", а вътрешно той е "народното", "душевното, а не духовното".
Всъщност, за Н. Бердяев "народът" и "народното" са иманентни (вътрешно присъщи) на личността, а не обратното.
И затова според него "дълбочината на всеки руски човек е народна дълбочина".
И още от него:
""Народното" не е вън от мене, не е в мужика, а е в мен, в дълбочинния пласт на моето собствено битие."
Затова според Бердяев: "Тъкмо Достоевски е "народът", повече народ, отколкото цялото селячество в Русия.".
***
Е, виждаме сега, че постановката на Бердеяев за "народа" кореспондира с тази на Шпенглер в противовес на Хегеловата, която утвърждава "народа" като "общ в себе си конкретен дух", а не като "душа".
Впрочем, виждането Н. Бердяев за иманентността на "народа" и "народното" в личността в съответствие с духовната дълбочина на самата личност, щеше, според мен, да бъде гениално, ако визираше и обратното, парадоксалното, абсурдното, а именно това, че и самата личност в духовното си лоно е вътрешно присъща на народа, на "народното" в нея – духа и душата на народа.
***
Всъщност, като критикува "мирогледа на Достоевски" за неговото "народничество"
и като осветлява по този начин достоверно факта, че "народничеството на Достоевски бе твърде сложно съчетание от антиномични мисли",
а и като подчертава че Достоевски "под "народ"…
разбираше ту мистичния организъм, душата на нацията като велико и тайнствено цяло,
ту предимно "простия" народ, мужиците",
Н. Бердяев почти не подозира, че не толкова философът у него,
колкото писателят у Достоевски долавя и изразява именно чрез своите "антиномични мисли" цялата истина за "народа".
Как я доловя?
Чрез сърцето си.
Как я изразява?
Чрез самопожертвувателна любов към руския народ - реализирана в творчеството му!
***
Обаче, в творчеството си Достоевски върши това стихийно.
Творчеството е осветляваща тъмните недра на духа стихия –
стихия на Светлината.
В него има определеност извън определеността.
Има дух, който е едновременно разум и творец.
Духът е не само разум.
Духът е разум-творец, който насъщно се самоосновава като разум в необходимостта, в законите (постановявайки законите),
и който парадоксално излиза на свобода от същите тези закони чрез творчеството си.
Такъв е именно духът у Достоевски –
антиномичен,
парадоксален
и в същото време цялостен.
***
Всъщност, духът на съзиданието и любовта – проявяващият се разум-творец – е винаги цялостен и парадоксален.
Парадоксът възниква от това, че в духа
въплъщаваният човешки разум
и осъществяваният човек като творец
са вътрешно присъщи един на друг със всичко общо помежду си – делото, сътвореното, творческият продукт –
и едновременно с това без нещо общо помежду си - в творческия акт, в свободата.
Свободата не е "дело" на разума.
Тя е творчески акт, мигновеност, дело е на твореца.
Дело на разума са законите, правилата, нормите, диалектиката, необходимостта, развойността.
Ала това, което току що казах, не е цялостният дух, а разпадащият се в думите ми разум.
В цялостния човешки дух (разум-творец) има едновременно развойност и мигновеност.
В цялостността на духа като разум-творец мигновеността и развойността са парадоксално вътрешно присъщи една на друга точно така, като са вътрешно присъщи един на друг погледът и огледът, мисълта и обмислянето.
Погледът е светкавичен, огледът е развоен.
Мисълта е мигновена (творчески акт, проявена мисъл без развойно обосновани мисли),
обмислянето е развойно, диалектично, тече по законите на логиката.
В мигновеността има свобода,
в развойността – закон!
Но и в тези мои току-що изречени думи има разпадане, има раздвояване на духа, а не цялостност, която е присъща само на духа, който е само действащ разум-творец!
Ето защо духът у Достоевски, изразяващ неговото "народничество" е антиномичен,
парадоксален
и заедно с това (макар и въпреки неопределен)
е цялостен!
По-цялостен е от този на философа Н. Бердяев, който, инак, логически, в темата за "народа" е по-ясен.
***
"Всички са ясни – казва Лао Дзъ (604-531 пр. Хр) – само аз съм заоблачен".
И вижте сега каква "заоблачена яснота" има за "народа" в следните думи на Лао Дзъ:
"Мъдрецът няма собствено сърце.
Сърцето на народа е сърце на мъдреца."!
…
Към тези думи на Лао Дзъ (древно китайски мислител) нито има какво да прибавим, нито има какво да отнемем.
Те са израз на парадоксалната цялостност на човешкия дух.
Какъв парадокс обаче, каква антиномичност в духа –
народът има собствено сърце, а мъдрецът няма!
Очевидно ли е това?
Не.
Очевидно е само това –
само личността има сърце.
Достоевски е имал сърце.
Следователно, народ, който има сърце,
няма как по друг начин да го има,
освен в гърдите на своите най-мъдри и най-свидни чеда.
Ето защо за Достоевски, у чиито гърди е тупало това истинско лично и народно сърце, всеки руски човек – бил той господар, бил той интелигент, бил той мужик - му е еднакво роден и безкрайно скъп.
Безкрайно скъпи са му всички негови братя Карамазови, включително и Смердяков, роденият от Смрадливата майка-рускиня.
Това е Достоевски.
Нямало е как точно той – като голям руски писател – в сърцето си и чрез сърцето си да не "разбира" (според Н. Бердяев) "под "народ"…
ту мистичния организъм, душата на нацията като велико и тайнствено цяло,
ту предимно "простия" народ, мужиците".
***
Има ли сърце българският народ?
Има!
Виждам го (ретроспективно) у нашия най-голям български поет, публицист, народопсихолог и революционер Христо Ботев.
Усещам пулса му в творчеството на Христо Ботев.
Ето, опипайте, вслушайте се в този пулс!
КЪМ БРАТА СИ
Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани;
душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани.
Отечество мило любя,
неговият завет пазя;
но себе си, братя, губя,
тия глупци като мразя.
Мечти мрачни, мисли бурни
са разпнали душа млада;
ах, ръка си кой ще турне
на туй сърце, дето страда?
Никой, никой! То не знае
нито радост, ни свобода;
а безумно как играе
в отзив на плач из народа!
Често, брате, скришом плач
над народен гроб печален;
но, кажи ми, що да тача
в тоя мъртъв свят коварен?
Нищо, нищо! Отзив няма
на глас искрен, благороден,
пък и твойта й душа няма
на глас божий — плач народен!
…
Първото нещо, което долавяме в този поетически опус-пулс от сърцето на Христо Ботев е това, че самият Христо Ботев не е имал сърце за "лично ползване",
а и живот за "лично ползване" не е имал –
вижда се това в реализираното му творчество и революционно дело.
Сърцето на Ботев "безумно" е туптяло "в отзив на плач из народа" и се е жертвало по такъв именно начин за народа си.
Жертва се чрез безсмъртно творчество и днес.
Така именно сърцето на българския Народ е било негово сърце.
И този факт напълно съответства на парадоксалната констатация на Лао Дз:
"Мъдрецът няма собствено сърце.
Сърцето на народа е сърце на мъдреца.".
…
Второто нещо, което долавяме в същия Ботевски поетичен пулс-опус е опустошителната самота, вилнееща в сърцето на Поета,
и невъзможността тя да бъде споделена с друг и облекчена по такъв начин не само като негово лично страдание, но и като страдание на народа в него:
...ах, ръка си кой ще турне
на туй сърце, дето страда?
Всъщност, това поетическо откровение на Христо Ботев е повече от констатацията на Шпенглер – "малцина са нация"!
Повече е в сравнение и с констатацията на Н. Бердеяв –"Достоевски е "народът"…".
Повече е, защото е лично Ботевско откровение по начин, по който самия български народ разкрива самия себе си.
Разкривал е духа и душата си българският народ чрез своя най-светъл и най-мъдър син Христо Ботев.
Нямал е друг такъв син.
"Отзив няма…"
…
Третото нещо, което долавяме от сърцето на Христо Ботев в неговия поетичен пулс-опус "Към брата си", е повратната (като бумеранг) опустошителност на собственото му поетическо откровение.
Към кого друг да насочи това свое поетическо откровение Христо Ботев, ако не към брата си?
От кого друг той е могъл да очаква разбиране и отзив, ако не от брата си?
Бил е самосъзнателен и за това, че като мрази братята си – "глупци" и "идиоти", губи себе си.
Омразата погубва.
Взаимната – още повече.
Обаче, какво опустошение е било в Ботевото сърце!
Могло ли е това негово българско народно сърце да бъде изповядано, когато в душата на брата му – най-добрия възможен изповедник за народните работи, а в тях и за личните – "няма на глас божий — плач народен!"?
Даваме ли си сметка сега какво опустошение долавяме в пулса на Ботевото сърце, съхранено в стихотворението му "Към брата си"?
…
Често, брате, скришом плача
над народен гроб печален…
…
(Не живеем ли и днес (2007 г.) в подобно опустошение като народ от безбожници!)
Но това е едната посока в полета на бумеранга.
Другата е спасителна за самия Христо Ботев и за българския Народ в него!
Долавяме я в същия поетически пулс-опус на Ботевото сърце и то именно с акта на съкровеното, макар и лично съкрушаващо откриване на истината, че душата на "собствения" му брат "няма на глас божий – плач народен".
Именно съкровеното откровение на истината у Христо Ботев ни подсказва, че душата на Христо Ботев (а в нея и народностната наша душа) има глас Божий.
Спасителят казва: "всеки, който е от истината, слуша Моя глас"!
Христо Ботев, а в него и българският народ, е слушал този глас Божий!
(Слушал, не означава чувал, а чувал и следвал.)
Слушал го е, защото самият той е бил от истината, която е Бог ("Аз съм пътя, истината и живота"), тоест, имала е душата на Христо Ботев "глас Божий"! Слушал е гласа на истината в себе си, следвал е пътя (на борбата) и постига живота, който е Бог.
Околчица е българска Голгота.
Място на българско Възкресение.
***
Казах в началото, че темата за НАРОДА ме връхлетя в началните години на българския преход към демокрация и пазарно стопанство.
Казах и това, че ме връхлетя като природна и социална стихия.
Връхлетя ме отвътре като поет, отвън – като гражданин.
Впрочем, нека поясня.
Шпенглер пише (повтарям цитата), че "народите не са нито езикови, нито политически, нито зоологически, а душевни единства".
Според мен обаче, написаното от него е вярно (и то не съвсем) само за сърцевината на "народа", за неговите духовни и душевни дълбини.
***
Всъщност, Народът, според мен, е израз на парадоксална взаимна иманентност между духовното в "него" (разум-творец, въплъщаващ се в обичаи, традиции, стилове на творчество, типични практики, умения и майсторства, инструменти, вярвания, дела, учреждения, закони, морал, естетически усет и др. подобни)
и етническото в "него" (етносът е географско явление – Л. Н. Гумильов; 1912-1992) със всичките му форми на проявление като несъзнавана стихийна природа, която от една страна е физиологическа природа (антропологически белези и телесна структура, френологични особености, преобладаващи кръвни групи и преобладаващ генетичен код) а от друга страна е социална природа (неосъзнатото социално у "народа", проявяващо се като опустошителни социално-политически сблъсъци, гражданските войни, революции и др.).
Впрочем, неосъзнатото социално у "народа" е природно, а осъзнатото социално е духовно.
А парадоксът е в това, че същата тази взаимна иманентност между духовното и етническото у народа се осъществява в духовното лоно на личността, която единствено сама реално живее.
Има реална плът.
Има реално сърце, което тупти и играе; страда („в отзив на плач из народа“) и се радва.
Има и реален духовен живот.
Вън от духовното лоно (сърцето, душата и духа) на личността "народът" не съществува, няма реална плът, няма реално "сърце".
Вън от духовното лоно на личността "народът" е понятие, културно-историческа категория (докато етносът е географска категория, а нацията - политическа).
С "народа" като понятие може да се спекулира.
С Народа като сърце и плът в духовното лоно на личността – не!
Не друг, а Хегел, Личността, подчертава:
"Един народ може да бъде заблуден за ден, за два, за три, за година дори, но той не може да бъде излъган!".
Защо?
Защото Народът е дух (разум-творец) у личността и защото в личността той има сърце!
Има душа и дух!
Има сетива и всичко друго (като опит, стилове и майсторства на творчество) в духовното лоно на своите най-светли и най-добродетелни личности.
Ето защо Народът не може да бъде излъган.
Чорбаджиите-изедници и "православните скотове" не са могли да излъжат Христо Ботев, в чиито гърди е тупкало "сърцето на народа" (Лао Дз).
(Горко на тези, които опитват и днес да го заблуждават, лъжат и ограбват!)
Ето защо нито Достоевски като личност и "народ" е могъл да пренебрегне "руският мужик" в себе си,
нито Христо Ботев като личност и "народ" е могъл да изостави в неволя своите "братя сиромаси"…
***
Вижте,
парадоксът на взаимната иманентност между етническото и духовното у народа е поетически изразен от Иван Вазов в стихотворението му "Аз съм българче".
Изразен е най-вече в стиховете:
"…син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе".
Какво ще рече това?
Това ще рече, че "земята прекрасна", която ражда етноса с неговите общи антропологически белези, кръвни групи и преобладаващ генетичен код
и която идентифицира народностното у личността ("Аз съм българче, обичам / наште планини зелени…")
и която предполага обособен бит и душевност ("Географията на земята на един народ, е география на неговата душа. – Н. Бердяев),
а също инструменти, дела и още куп други неща – от една страна –
и "юнашкото племе" - от друга страна, -
което всъщност е духовното у личността като културно-историческо наследство във всичките му форми, включително политическото, икономическото и социалното като осъзнат обществен живот,
формират тази иманентност парадоксално в духовното лоно на личноста.
Формират я парадоксално и тайнствено не другаде, а в сърцето и душата на личността – Синът на земята прекрасна и Синът на юнашкото племе.
(Обаче, налага ми се тук да вметна това, че никой не знае приживе кой е този Син на народа, нито някой син от народа се осъзнава приживе, че е именно "този Син на Народа". Христо Ботев на "Вола" възкликва сломен от самоубийствената безучастност на народа си: "И аз съм тръгнал народ да освобождавам!" (Н. Обретенов), без да съзнава в него момент, че той е бил "народът" и че тъкмо в този момент освобождава българския народ в себе си!)
Разбира се, тук трябва да се съгласим с Н. Бердяев, че “народното” (което според мен е взаимната иманентност между природното и духовното у народа в лоното на личността) е в “духовната дълбочина” на личността. Обаче не в имагинерната “духовна дълбочина” (защото у всеки човек тази дълбочина е безкрайна и е налице), а на тази духовна дълбочина, която в живота на личността се въплъщава в лични съзидателни творения и дела.
Така именно “Достоевски е “народът”…”
Ботев е “народът”.
Левски е “народът”…
Вазов е “народът”.
Инак, аз и всеки друг може да се бие в гърдите приживе, че е “народът” и че е милее и страда за народа си, но на дело, на изпитано в борба за свобода дело с реално отвоювано ново равнище на свобода в реални творби и дела – да е нищо, да съм нищо.
***
Всъщност, ако природното (етническото) и духовното у народа не се осъвместяваха взаимно и парадоксално в духовното лоно на личността, то темата за Народа нямаше да занимава нито Хегел, нито Шпенглер, нито дядо Славейков, нито Вазов, нито Ботев, нито Левски, нито когото и да е друг човек на тази наша “грешна” Земя, най-малко мен. Тя обаче връхлита парадоксално и неумолимо от несъзнаваните личностни човешки дълбини, за да открие актуалния, отговор за себе си в съзнаваните духовни области на личността, която, освен че е Син на своята прекрасна земя и на своето юнашко племе, е и Син на своето време.
Не кой да е и не кога да е, а тук и сега – “Аз съм българче, обичам…” (реализирам в творчество обичта си) - Вазов!
При това темата за Народа връхлита не само отвътре, но и отвън – най-вече със средствата на политическото, икономическото и социалното.
***
Очевидно е например в делото и в творчеството на Христо Ботев, че той е бил връхлетян парадоксално от самия български народ отвътре и отвън.
От една страна той е връхлетян отвътре като Поет, който по същност винаги е призван да твори свобода от свобода и който по такъв именно начин е винаги вътрешно свободен човек и свободен “народ” в себе си.
От друга страна той е връхлетян от “народа” отвън, връхлетян е външно – политически, икономически, социално и (донякъде) културно – като заробен от чужди сили човек и “народ” в себе си.
От две страни връхлита българският народ у Христо Ботев – отвътре и отвън – в момента не на кое да е, а на “неговото” лично време – времето, в което народа ражда своя духом просветлен и свободен син Христо Ботев, за да се роди и той в своя Син като истински свободен български народ!
Впрочем, и този парадокс е разкрит поетически от Иван Вазов.
В стихотворението си “Паисий” той казва, казва го като Паисий:
“От днеска нататък българския род
история има и става народ!”.
Тоест, българския народ се ражда у Паисий (в личното време на Паисий) с акта на написването и публикуването на История славянобългарская.
***
Обаче, такова състояние на духа (на въплъщаващият се в съзидателни творения и дела човешки разум-творец) – свобода отвътре, робство отвън – се оказва крайно ненормално и противоречиво както за духовното реализиране на личността в Народа, така и за духовното реализиране на народа в Личността.
Още по-ненормално се оказва то в случаите, когато външното политическо, икономическо и социално заробване е от “свои… гости” (Ботев), от “наши братя”, от тези, които не са просветлени духом и у които няма “глас божий – плач народен”.
Ето защо това крайно противоречиво и ненормално състояние на просветления в себе си и свободен в себе си човешки дух поражда бунт, който е едновременно
личен вътрешен бунт –
бунт по всички възможни вътрешни небеса, включително Божието –
и личен външен граждански бунт – неподчинение пред всякакъв вид озурпирана власт. “Няма власт над онзи глава, която в името на свободата е готова да се откъсне от рамената си.” – казва Христо Ботев и показва това на дело. (Цит. думите му по памет.)
***
Вътрешният бунт обаче не може да се осъществява и въплъщава резултатно като човешки дух по друг начин, освен чрез творчество, чрез творческо решение в мига на дадена ситуация, в която човек е вплетен. Казах вече, че творчеството е постигане на свобода от свобода, постигане на нови хоризонти свобода. Сега трябва да кажа и това, че то е вътрешна борба.
Борба с “другите” в себе си,
борба със себе си…
и борба с Бога в себе си.
Впрочем, това са само условни аспекти от тази творческа вътрешна борба.
Инак, в действителност, борбата в посочените по-горе три аспекта се осъществява цялостно.
И продукта на тази борба е цялостен.
История славянобългарская на Отец Паисий Хилендарски е такъв именно продукт – цялостен.
И е класически израз на вътрешния бунт и борба със себе си, с “другите” в себе си и с Бога в себе си.
***
Всъщност, тази борба се осъществява по парадоксален начин цялостно.
Как?
Мислейки например, че водим борба с “другите” в себе си, неочаквано се оказваме в борба със себе си; или, мислейки, че водим борба със себе си, неочаквано се оказваме в борба с Бога в себе си.
Всъщност, знаем ли, когато творим, с кого точно сме в борба!?
***
Паулу Коелю казва в едно интервю: “Много вярвам във вътрешния бунт – не бунт през целия живот, и не бунт без причина или граници, а бунт срещу навика, срещу страха от промяната – който в действителност е страх от живота – бунт, който ще ни позволи да изковем собствения си път, като засили решителността ни.”
По-нататък в интервюто си Куелю разкрива как “борбата, която трябва да водим със семейството си още от ранно детство”, и как по-специално личният му конфликт със собствената му майка изгражда него самия като личност. Майка му се противопоставя на решенията му, но и тя с противопоставянето си му помага да намери истинското решение. А накрая в интервюто Куелю заключава: “…с Бог трябва да се води борба… Лично аз, както споменах преди малко, говорейки за майка си, съм по-склонен да се боря с него. Това е съвсем правилна, справедлива борба.”.
***
Намекът, който използва Куелю е защитен библейски и визира антропоморфния характер на Бога.
Вижте.
Бог дава разум, напътствия и сили на Моисей да се противопостави на египтския Фараон, но и Бог ожесточава сърцето на Фараона против Моисей (борба с другия – Изход, 7:3).
Вижте.
Моисей казва на Бог: “Твоят народ, който Ти изведе от Египетската земя”, и Бог казва на Моисей: “твоят народ, който ти изведе от Египетската земя” (борба с Бога – Изход, 32: 7-11).
Вижте.
Йосиф, библийският, съкрушен от своите братя, има основание да мрази и да накаже своите братя за престъплението, което те са извършили срещу него и което го е направило изгнаник и роб в Египет, но прозира и Божията воля в собствената си съдба – да спаси от глад народа си и го спасява като прощава на братята си, осигурявайки им жито от житниците на Фараона (борба със себе си).
По същия начин и Христо Ботев е бил съкрушен и сломен от поведението на своите братя “глупци” и “идиоти”, бил е съкрушен и сломен най-вече от това, че душата на брата му “няма глас божий – плач народен”, но в края на краищата поема пътя на богоборството и се жертва за собствените си братя, които стават по такъв начин свободен народ у него самия.
Такива са измеренията на вътрешният бунт.
Творчеството (и делото) на Христо Ботев е класически български пример за такъв бунт.
Този бунт осветлява духа отвътре, но извършва промени отвън, в народа, в социалното, и до днес.
***
Външният граждански бунт се подготвя отвътре и отговаря като форми и измерения на вътрешния бунт.
Вътрешният творчески бунт и външният граждански бунт в класическите си изрази са парадоксално вътрешно-присъщи един на друг.
Вътрешният бунт, реализиран с акта на творчеството, е борба със себе си и борба с Бога в себе си, богоборчество (“Всички велики реформатори са богоборци.” – Петър Мутафчиев, Книга за българите)
Така той е отвоювана духовна свобода от себе си и от Бога както за себе си, така и за “другите” в себе си и за “другите” в Бога.
Резултатът от вътрешния бунт обаче, т.е., сътвореното, творбата, с появата си навън може да възпламени поредица от истински вътрешно-личностни бунтове, които в повечето случаи могат да прераснат в масови външни стихийни и/или организирани народни бунтове. Творбите на нашите възрожденски поети и писатели – Добри Чинтулов, Г. С. Раковски, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Христо Ботев, С. Стамболов и др. – са прераствали в такива именно вътрешно-личностни и народни бунтове за свобода. А някой от творбите им са се превръщали направо в химни, които са възпламенявали и солидаризирали отвътре личностите в борбата им за свобода и са ги организирали отвън като народ и общности с една единна душа и борба за политическа и социална свобода. Такива например са творбите на Добри Чинтулов “Стани, стани, юнак Балкански” и “Къде си вярна, ти любов народна?”, на С. Стамболов “Не щеме ний богатства…”, а и на други наши възрожденци.
***
Казах по-горе, че вътрешният творчески бунт и външният граждански бунт в класическите си изрази са парадоксално вътрешно-присъщи един на друг. Парадоксът е в това, че самата личност, която води борба със себе си, с “другите” в себе си и с Бога в себе си, се оказва парадокс за самата себе си – неочаквано в тази борба тя може да си окаже както напълно приобщена към една “невидима” човешка общност, така и напълно изоставена от самата себе си, от всичко, което вътрешно и външно тя е била като борба и живот.
Парадоксът на приобщаването е доловен като съдържание от Хенри Дейвид Торо, който казва някъде в книгите си (вероятно в “Гражданско неподчинение”), че “Оня, който е с истината, дори да е сам, е мнозинство!”. (Цит. по памет.)
Значи, в гражданския си бунт личността може да остане напълно сама, а в духовния да е напълно приобщена.
Приобщена към какво (към кого)?
Няма към какво друго да бъде приобщен човекът, който постига истината в себе си, а чрез нея и свободата си (познайте истината, и истината ще ви направи свободни! - казва Спасителят), освен към общност от свободни хора.
Обаче на, към тази “общност от хора” няма как другояче да бъде приобщен човек, освен чрез вяра в нейното “отвъд гражданско” съществуване, а също и чрез посланията, които тя изпраща, но и които човек сам трябва да разгадава и проумява.
Ето,
с вяра Торо казва: “Оня, който е с истината, дори да е сам, е мнозинство!”. И това “мнозинство” очевидно не е тукашно, “гражданско”,
а е друго, духовно,
и все-пак е гражданско, истинско.
Ето,
с твърда убеденост Бердяев казва: “Достоевски е “народът”, много повече народ, отколкото цялото селячество на Русия.” Значи, “мнозинство” е Достоевски! Ето, с твърда вяра и Шпенглер заявява: “малцина са нация”. Тоест, малцина са “мнозинство”!
Същото важи и за постановеното от Лао Дз: “Сърцето на народа е сърце на мъдреца.”!Тоест, мъдрецът е “мнозинство”!
Същото важи и за казаното от св. апостол Павел: “Ако Бог е откъм нас, кой може да бъде против нас!”. А “Бог е дух и истина.” Тоест, ако истината е откъм нас, ние сме “мнозинство”!
С вяра и вероятно с наличен екзистенциален опит Юлия Кръстева е записала в автограф, посветен на поетесата Блага Димитрова: “Блага, невидими хора бдят над нас и ни пазят от вълците.” (Цит. по памет автографа, публикуван от Блага Димитрова във в. “Литературен форум”)
Впрочем, мога да цитирам още редица други големи мислители, поети и писатели, които са били твърдо убедени в приобщаването си към “своето” истинско гражданско общество и към “своя” истински народ чрез вътрешен духовен и външен граждански бунт, реализиран в съкровено творчество и самопожертвувателни граждански дела.
Съществува опасност обаче, твърденията на горните, а и на други възможни за позоваване автори, да ни доведат до безпочвен мистицизъм, а с това и аз да бъда упрекнат в такъв. Ето защо, ако някои от читателите на този мой труд държат непременно да се дистанцират от мистичната страна на битието като недоказуема (а тя е такава: “За мен няма нищо по-фантастично от действителността” - Достоевски), то
трябва да се опитаме да погледнем отвъд мистерията на личното духовно творчество, на личния творчески живот в личното време и съдба на споменатите по-горе творци
и по този начин
да видим в наличната наша днешна човешка действителност,
че именно Лао Дзъ, Достоевски, Бердяев, Шпенглер, Торо, Христо Ботев, Левски и др. са истинско гражданско мнозинство днес
и че именно те днес имат пълновластна реална гражданственост
чрез творбите си и чрез самопожертвувателните си граждански дела.
Имат реална гражданственост не само в и сред своите народи, но в и сред гражданите на Света.
Факт например е днес, че Лао Дзъ (името му показателно значи Старият младенец) е истински гражданин на Китай и на Света.
Достоевски (а не “неговия наставник Победоносцев” – Цв. Стоянов) е истински гражданин на Русия и на Света.
Ботев е истински гражданин на България и на Света, а не хората от Букурещката добродетелна дружина, които тогава, по времето на Ботев, са били срещу личността на Ботев като външно гражданско мнозинство.
В същото това наше време именно тези големи творци са и невидимото гражданско мнозинство, безсмъртното, духовното, истинското, което е винаги на страната на този реално съществуващ тук и сега човек, който е с истината (Торо)!
Впрочем,
ако човек е от истината и слуша гласа на истината, и следва истината с любов,
то Спасителят с огромното си мнозинство от безсмъртни последователи – светии и мъченици – е с него,
Лао Дзъ е с него, Достоевски е с него, Торо е с него, Христо Ботев е с него, Левски е с него…
Така именно “Оня, който е с истината, дори да е сам, е мнозинство!” и няма как да не повярваме в тези думи на Торо, защото истината в тях е безсмъртна и шества отвъд личното гражданско време на автора си заедно с автора си.
Истината е жив човек и жив Бог едновременно! („...Господ рече на Моисея: виж, Аз те поставих за Бог...“ - Изход, 7:1; „Аз рекох: богове сте вие.“ - Йоан, 10:34 и Псалм 82:6)
“Бог е цялата истина, ние сме отделни истини.” – Майстер Екхарт.
От друга страна обаче трябва да признаем – страшно е, следвайки безсмъртната истината, да се окажем външно и вътрешно сами.
Самотата пред цялата истина е изпитание, въпрос на вяра, въпрос на “знание” отвъд човешкото знание. Затова “знание” другите, “отделните истини” (Екхарт), могат да те разпнат на кръст, могат да те изоставят насред път, а и да те спрат насред път (Пеньо Пенев, “Дни на проверка”).
Още по-страшно е сам да изоставиш себе си насред път.
***
Впрочем, казах, че приобщеността е едната страна на парадокса във взаимна иманентност между вътрешния духовен и външния граждански бунт –
страната, в която личността в своето налично време може да живее външно в тотална гражданска отчужденост и самота, но и в която същата личност, инак, вътрешно, духовно, може да се чувства напълно приобщена към “невидимите хора” на Юлия Кръстева чрез истината, в която вярва и на която предано служи като на жив човек и жив Бог едновременно.
Другата страна на същия парадокс – себеизоставянето – възниква неочаквано за творчески бунтуващата се личност при загуба на вяра в истината,
при усъмняване в смисъла на живота, в смисъла на борбата, в смисъла на бунта, в смисъла на сторените вече лични дела.
Усъмняване в това, че тези дела не само че не са в полза, но са и в ущърб на другите.
Това именно означава себеизоставеност.
Поетът Пеньо Пенев е изживял такава себеизоставеност и я снел в следните свои стихове:
Не искам нищо, с никакви пътеки
не търся през страданието брод
към слънцето угаснало навеки,
към скъпата безсмислица – живот.
***
Карл Гюстав Юнг (1875-1961) казва някъде в своите трудове, че границата между смисъла на живота и безсмислието му е изключително тънка и че от нас зависи дали ще се озовем от едната или от другата й страна. Впрочем, не се наемам да тълкувам или да оспорвам постановката на Юнг, още повече, че я визирам по памет. Ще кажа обаче това, че за мен неочакваното себеизоставяне може да настъпи както при ситуации на усъмняване в истината и в смисъла на борбата – усъмняване, което настъпва най-вече след сломеност от поражения и от предателства, така и при самовменяване на вина за неволно причинено страдание или смърт на други хора, на близки, на другари, на приятели. Освен това, струва ми се, че най-трагично е себеизоставянето в случаите на профанизиране и/или на неволно оскверняване на сакрални пространства, чиято сакралност се осъзнава от личността постфактум, след извършеното профанно дело. Тогава именно настъпва ужасна себеизоставеност, а и самосъд, от който личността може да си измъкне само по Божия милост. (Това се узнава от опит!)
***
Нека да повторя, че вътрешният творчески бунт и външният граждански бунт в класическите си изрази са парадоксално вътрешно-присъщи един на друг. Парадоксът (повтарям) е в това, че самата личност, която води борба със себе си, с “другите” в себе си и с Бога в себе си, се оказва парадокс за самата себе си – неочаквано в тази борба тя може да си окаже както напълно приобщена към една “невидима” човешка общност, така и напълно изоставена от самата себе си, от всичко, което вътрешно и външно тя е била като борба и живот.
Сега трябва да кажа и това, че както духовната гражданска приобщеност на личността може да се предугажда и обезпечава с вяра (Торо ни показва как), така и духовното себеизоставяне може да се предугажда и преодолява с вяра.
Ето как поетическият гений на Никола Вапцаров върши това в стихотворението “Вяра”:
…
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка,
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
…
Всъщност, с тази своя вяра във вярата Вапцаров е непоклатимо уверен в делата и в живота си, с който преодолява не само възможността да е “нищо”, но и разстрела си! Непоклатимо уверен е той и преди разстрела си какво ще бъде самият той като личност след разстрела:
…
Какво тук значи някаква си личност?!
…
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
(“Борбата е безмилостно жестока…”)
Впрочем, цялото предсмъртно стихотворение на Никола Йонков Вапцаров “Борбата е безмилостно жестока…” е поетически апотеоз на взаимна иманентност между личност и народ, ставаща парадоксално в духовното лоно на личността – творец на свобода и борец за свобода от свобода!
А парадоксът е в това, че в същото духовно лоно колкото повече личността нищо не значи за самата себе си, толкова повече тя значи всичко, значи понякога самия народ, а в някой случаи и самото човечество. Но всъщност в това наше духовно лоно колкото повече се отричаме от себе си като личности, толкова повече постигаме себе си като личности в народа си, а и в човечеството.
(Следва)
http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov
