Към романа „Очи с цвят на обувки“ от Петър Андоновски, ИК „Кликер“, Скопие (2014) и ИК „Персей“, София (2016)

Романът на Петър Андоновски „Очи с цвят на обувки“ е изненадващ дебют. И въпреки че книгата е негова първа рожба, тя носи в писателския си изказ зрелост, която не се среща дори у някои по-утвърдени македонски писатели. Творбата всъщност е психологическа новела на тема „преследвач-преследван“, разказвана двустранно. Интересното и значимото в нея е това, че разказвачът е неутрален и разказва обективно, от трето лице, събития, ставащи в една единна духовна цялостност.

Първият дял от книгата е история, посветена на Ема – жената, която обсебващо се заглежда в мъже с хубави обувки. Обсесията, или натрапващата й се мисъл и идея да върши това, я превръща в изкусно дебнещ човек – в човек, който постоянно върви по следите на някого, без да е важно кого точно следи, стига той да е някой, който носи хубави и чисти обувки.

Това е единственото важно нещо за Ема.

С такава нагласа тя сякаш предизвиква съдбата си и открива на едно погребение най-хубавите, съвършените обувки. Посвещава се после цялостно на тях, а чрез тях и на единствената жертва, носеща тези обувки и ставаща всъщност по този начин нейна истинска (от психологическа гледна точка) жертва.

Вторият дял от книгата разказвачът посвещава на Нестор – известен писател, който изживява неприятност, заради своята първа творба, тълкувана като несъвместимо в политическо отношение дело. Впрочем заради същата творба, написана по време на комунизма, Нестор излежава в затвор шест годишна присъда, след която се сдобива с параноя за следене от тайните служби. Затова и води един изпълнен със страх самотен живот.

И тъкмо този вече „болен“ Нестор попада в обсега на обсесията на Ема.

Той е и този, който също като нея е обсебен от фетиша за носене на хубави и чисти обувки.

И с това всъщност той привлича очите й.

Привлича после и цялостното нейно присъствие – за да привлече в края на краищата и целия смисъл на нейния живот.

Фетишът по чисти обувки се явява в случая на романа като „огледало на човешкия характер“ и е всъщност отлична основа за извършване на личностна психоанализа, за разкриване и изобразяване на личностните преживявания на двамата герои, свързани със страхове, пораждани както от нанесените им дълбоки душевни травми, така и от нещастното им детство.

Двата дяла на романа са разказани поотделно – без преплитания и надплитания. Разказани са в късите заглавия на главите – както и в съвсем късите по съдържание глави, не по-дълги от една страница. Без кичозни увъртвания, без високоумни обяснения и без ненужно отдалечаване от основната тема.

Всъщност разказвачът остава докрай безпристрастен в цялата тази психологическа драма между жертва и злодей (или по-скоро в драмата между двете истински жертви, съответно – на политическото и на вътрешно-семейното насилие.

Неговите очи са вперени в екзистенциалните ядра на личностите, в техните действия, в техните обсесии и страхове – без коментари и затова – обективно, като през филмова камера, която ни пренася в личността, в очите на Ема – както и в тези на Нестор.

И това не става случайно. Напротив, това е една почтена инспирация в една снимка („Мъртва природа с обувки и фотография“) на Янаки Манаки – както и в редица други майсторски фокусирани и префокусирани фотографии из страниците на романа „Очи с цвят на обувки“.

Всъщност, точно този натуроложки и чист като усет разказвачески израз позволява на читателя сам да почувства и сам да види същите тези снимки, лесно да си представи двата лика в тях и още по-лесно да ги проследи като на филмова лента с цялата им абсурдно-трагична драма на преследван и преследвач.

http://svobodenpisatel.org/…/2012…/799-aleksandra-yurukovska