ДИАНА ДИМИХ – ЮЛИЯ ВАПЦАРОВА НИ СЪБУЖДА В ЗЕЛЕНО

 

През годините стиховете на Юлия Вапцарова са били обект на литературни отзиви от автори, чиято преценка заслужава уважение: проф. Йордан Калайков, Катя Зографова, Кирил Попов, Михаил Тошков, проф. Чавдар Добрев. Познавам предишните й стихосбирки, затова новата й книга „Зеленото събуждане” (2014) с нейна избрана поезия означава за мен повторен излет в цялостното й творчество. Сякаш отново посещавах места, запазили вдъхновяващи спомени. И криещи незабравимо докосване до нейния пантеистичен възторг пред изумителните загадки на живота, приютени в поетичния й поглед и просветлени от търсещото й упорство. Вярно е усетил това и художникът Владимир Кондарев, чиито миражни коне от корицата отключват вратата на преклонението пред тайнството на света.

Стихът на Юлия Вапцарова е ритмично пулсиращ, като дихание. В него са заключени житейски, философски и естетически въпроси, поставени ту задълбочено, ту иронично. На места драматичният тон преминава в лека закачка, с разговорни оттенъци, които приземяват стиха към нашето съвремие, но без да отменят посоката му нагоре и навътре. И когато „на правдата корена” рови, и когато я нарича „заблуда прашасала,/ потулена с въртели,/ урочасана”, авторката се присмива на недоволството си:

Дори не мърморя.

Просто умът ми със себе си спори.”

Освен човешкия свят с неговите лутания между зачатъка и завършека, увенчани с лични открития и надежди, нейна поетична вселена са вековното дърво, луната, върхът, старата река, щурецът, мъглата, вълните, вятърът, тъмнината, разлистеният нар. Но не в онази опростена, сладникаво-сантиментална окраска, а като извор на прозрения за духовната ни същност и криволиците на живота, като отправна точка за познание и осветяване на мрака.

Юлия Вапцарова издирва смисъла на далечното и близкото, приликите и различията, търси разбиране на необгледното край нас. И всичко това – с изненадващи, запомнящи се метафори и изразителен, наситен с поезия и логика език. След точни, афористични попадения, на места стиховете водопадно се изливат в изобилие, излишно дублиращо идеята. Затова най-добрите й творби са там, където словесната сбитост е отсяла кристална образност за силната мисъл.

Поетесата поставя в сложна плетеница изкуството и действителността, причината и следствието, реалното и сътвореното. Душата й ликува от слънцето, нарисувано в нея от утрото.

И ми е хубаво!

И ми е чисто!

И ми е лудо!”

Тук творчеството е равно на природата, като отзвук и изваяние на съществуващото. Рядък поетичен образ – утрото рисува в теб слънце и от него душата се въздига. Според мен възторгът идва не единствено от слънчевото утро, а от самото емоционално преобразяване на света, от творческото му прераждане. Същият обмен на идеи между наблюдаваното и пресъздаденото авторката е втъкала и в четиристишието:

„Измислени коне в полето цвилят

и пият изворна вода,

в която се е къпала луната,

преди да се превърне във жена.”

В много от стиховете си авторката пътува сред зеленото, безкрая, небето и произтичащата от тях мъдрост. Тя ни внушава своето усещане, че повече сили и увереност добива човек, проникнал в планината. Според мен за нея природата сякаш е равна на скритото в човешката душа. Затова дивото величие поставя пред мислещия творец и множество въпросителни, които мъчително засядат в съзнанието, объркват, съизмерват човешкия кръгозор с необятното. Как да разбереш

...живот и смърт, душа, начало, край

и силите, които направляват

зеленото събуждане на май.”

Сред гората-вселена, на прага на прозрението и в неговото ядро, Юлия Вапцарова открива себе си. Самоосъзнаването като брънка от цялата верига на живота е най-важното откритие, което освобождава индивидуалността на поетесата. В нея живеят всички земни стихии и тя на тях прилича.

Авторката се определя като „космически гамен”, който, изкатери ли се най-горе в планината, камък му пада от душата, „от бурите в нея до блясък излъскан”, и го дарява на върха. Камъкът – в материален и духовен смисъл – е олицетворение на тежестта отвътре, превърнала се в победа над себе си. Смирен пред безкрая и неговите закони, омъдрен от осъзнатата си нищожност, човек израства вътре в себе си.

Поезията на Юлия Вапцарова изкачва пътя от малките драми и съмнения до зъберите на вечността, достигайки до ужаса на апокалипсиса с раздираща тревога за съдбата на Земята. Човешките рани я сродяват с предчувствието за планетарна болезнена гибел.

Ледници огромни

гръмотевично се ронят...

Земята е безсилна да се справи...

Обзет от алчност и от глупост,

човекът е готов да я превърне

в леговище на пъклен мрак.

Непоправимото ще я погълне.”

И отново усещаме някъде отстрани, сякаш от безвремието, мъдро-насмешливия поглед на поетесата:

А времето през залеза изтича

и натъжено отминава.

Защото... нищо ново.

Смъртта е толкова позната!”

Надарена с тънка сетивност и аналитичност, поетесата тръгва от делничното и от природата, за да изпреде от тях нишките на очакването, откривателството и познанието. Сред стръмните пътеки на живота, сред непрогледния хаос тя открива магията на простите неща, които носят отговори и щастие, но без да се изгубва в бита. Бъркотията край нас нарича „общата мигрена” и „полудите” на живота. Хлъзгави истини, мъртва болка, неподвижна сивота, съдба – „сурова, трудна, тиранична”. Всичко се струпва във вътрешния ад, за да изплува пречистено в заревото на душата.

Одухотворените вещи и явления изненадват с неочаквани гледни точки. Закачливият интелект на автора бодва шило в поантата.

Жива съм –

изскрибуцах рехаво.

Много важно! – промърмори ехото.”

Абсурдите са сериозният смисъл на несериозния тон.

Без себе си

да можех да замина някъде.

Така съм си омръзнала!”

Покоят не й е присъщ. По й подхожда да лавира в нервния ритъм на деня – „крехка, зла и уязвима”, с всичките среднощни прилепи в мисълта.

Животът всеки ден

имен ден има...

И няма смисъл да мрънкаш.”

Преминала през бодливи въпроси и намерила някои свои отговори, поетесата зарежда с добри очаквания финалните стихове на различни творби, осмисляйки големия дар да съществуваме въпреки всичко: „А след вихъра отминал/ не може да не дойде празник.”; „И, за кой ли път, възкръснах!”; „В пожарището с болката заспало,/ за път се готви новото начало.”; „Под облачета бели/ денят се очертава ултравиолетов.”; „В сипкавия полумрак приижда светлина звънлива./ Зная, слънцето е живо!”

Като обобщен смисъл на осъзнаването ни сред целостта на живота, със своите избрани творби Юлия Вапцарова ни събужда в зелено. И в това поетическо търсене и философско достигане е въздействието на нейната поезия.

 

Юлия Вапцарова, „Зеленото събуждане”, избрано,

изд. Пропелер, София, 2014 г.

http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-18-…/310-diana-dimih

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-3…/67-yuliya-vaptzarova