АТАНАС ГАНЧЕВ - КОЛИЗИИТЕ НА ДУХА ИЛИ ЕДИНСТВЕНО ВЪЗМОЖНОТО БЯГСТВО ОТ СВОБОДА Е В ПРЕГРЪДКИТЕ НА БОГ!

 Ракурсивен поглед към мемоарно-философския роман на Владимир Луков, "Мястото, откъде започва беззкраят" (том втори, изд. "Пропелер", 2014 год.)

Ако искаш да убиеш една книга, напиши литературно критически отзив за нея! Ако те е разтърсила и отворила очите за много неща и истини от и за живота, продължи я.

"Никога не пиша, каквато и да е критика за книги, които ме възторгват. Препрочитам ги отново и отново и раждам поредното си есе" (Томас Ман, "Есеистика")...

"... Бих желал да чувам зад себе си глас, отдавна взел думата, дублиращ предварително всичко, което ще кажа, който би говорил така: "Трябва да се продължи, а аз не мога, трябва да се продължи, да се изричат думи, докато ме изрекат, трябва да се продължи, може би вече е направено, може би вече са ме изрекли, може да са ме отвели до предверието на моята история, до вратата, която се отваря пред моята история, бих се учудил, ако тя се отвори...." (Мишел Фуко, "Порядъкът на дискурса")

"... Заслушах се. И чувам....Чувам жалостливо и протяжно мучене... Сепнах се. Събудих се . Гледам задницата на Павлина е извърната надясно и е до хълбоци в бучащата вода, а тя самата мучи. Колата с двете си десни колела (по първото отсъдих и по наклона на самата кола) до към средата на главините им – също. Вода ги подкопаваше отдолу. Видях после и хомотът как с цялата си тежест на колата и с упорството на Павлина да се държи на предните си нозе, тегнеше кажи-речи само върху врата на Тошко. А той с гръбнак , извит нагоре като опнат лък, стоически го удържаше. Скочих веднага отляво на колата и излязох покрай вола с дългите въжени поводи отпред. Набързо вързах с част от тях хомота откъм зажеглената глава на Павлина и го преметнах през раменете си. И....хайде , Тошкооо, дииий, дииий, момчето ми .... дииий, Стою... дииий Павлинке... И напрегнахме така тримата. И излязохме така метър-два напред – докато усетя, че задните крака на Павлина стъпват вече на твърда основа... Сетне , когато и колата излезе на здрав път, отдъхнахме... Целувах главата на Тошко... Целувах и на Павлина... Енювската река ревеше... Ревеше сякаш затуй, че не успя да вземе курбана си... Та, тъй, тъй значи, Любко – добави дядо Стою с две сълзи, стичащи се по бузите му – истина е, истина е това, днес Тошко е танцувал. И е имало, значи, защо да танцува – предстои му от утре нататък СВОБОДНО (курсивът, мой - б. а) да пасе злак от небесната поляна в Усойна.." (стр. 34/ 35 ).

".... И тя се обърна, но не беше – както очаквах – леля Марийка, а леля Митка – другата сестра на татко, най-малката от петте деца на дядо, която живееше най-малко на три километра от гробищния парк. Но не толкова това ме изненада в този сравнително късен за посещаване на гробищен парк час – знаех , знаех , че леля Митка усърдно обгрижваше гробовете на всички наши близки-покойници – колкото лицето й. Смая ме. Виждах го в близката "далечина" като лице на светица. Висеше сякаш в смрачаващия се вече въздух. Светлеешееш в мека звездна светлина. ИЛИ, ПО–СКОРО, СУБЛИМИРАШЕ СЯКАШ В СЕБЕ СИ ЦЯЛАТА ОСТАТЪЧНА СВЕТЛИНА ОТ ЗАЛЯЗЛОТО ВЕЧЕ СЛЪНЦЕ. ДАДОХ СИ СМЕТКА, ЧЕ МОЖЕ БИ ГО ВИЖДАХ ТАКА ПОРАДИ ЗДРАЧА, КОЙТО ТУ ПОЛЕПВАШЕ КАТО ВАЛМО ОКОЛО ЧЕРНАТА Й ЗАБРАДКА, ТУ СЕ РАЗСЕЙВАШЕ ПРИГЛУШЕНО ВЪВ ВЪЗДУХА... (курсивът мой, б. а)

Мирко – рече ми тя, – ти ли си , ле?

АЗ СЪМ ЛЕЛЬО! – РЕКОХ Й И ЗАПРИСТЪПВАХ С ШИРОКИ КРАЧКИ КЪМ НЕЯ. И ТАМ, ТОКУ ДО ГРОБА НА ТАТКО, ЗАМРЯХ В ПРЕГРЪДКАТА Й И В ТАЗИ ПРЕГРЪДКА ПОЧУВСТВАХ КАК МОЕТО СЪРЦЕ ПОТЪНА В НЕЙНОТО И КАК НЕЙНОТО ПОТЪНА В МОЕТО. ОБИЛНА, ПРЕИЗОБИЛНА ТОПЛИНА СЕ ВЛЯ ТОГАВА В ГЪРДИТЕ И ДУШАТА МИ. (курсивът мой, б. а) (стр.498)...

И се пробужда отново поетът в мен:

           Ж П ГАРА "Халтата"

                     "Все по - отдалечаващото се начало

                       и все по - приближаващият се край.

                       А помежду им....“ (Марио Варгас Льоса)

Често отсядам до теб.

Облакътен върху металните перила на моста,

разгъвам статива с платното,

ала картината от години

е все една и съща, силуетна.

Трепери ръката, четката изпада.

Началото все така се отдалечава.

Мястото, където си дават среща -

Хоризонтът, Вертикалът и Слънчевият Човек –

и докосват Края.

Старата, стара,

изпълнила столетие

и гътната преди четвърт век

же-пе-гара "Халтата".

Двукатният дом

с принадлежащите й сгради и терен,

заключена между двата кантона:

"Охлюва" и "Прелеза".

С липите и тополите по двата бряга

и многостволата черница помежду им.

Със старите железничари

и орлякът играещи деца.

Мисълта сама рисува,

нищо, че четката вече е доста отъняла.

Старият, раздрънкан акордеон от детството,

реди своите контури,

разсъхналата китара на юношата бледен

нанася своите щрихи...

... Ала картината е все така мираж,

вечно недовържен ескиз:

заключен в себе си ракурс,

без типаж.

24.02.2015 год. Пет часа, петляно, но без пернати, градско време.

Жанрово, "Мястото, откъдето започва безкраят" продължава най-жилавата пътека в българската литература. Тая – на мемоарната литература. На Захари Стоянов, Симеон Радев, Добри Ганчев, Димитър Маринов и... И същата тая, която днес, многобройните ни "бунтари" и "морални авторитети" префасонираха в мемоазна... С философските акценти, книгата на Владимир Луков е всъщност продължение на линията - "Път през годините" на Константин Константинов и "Срещи по дългия път" на Владимир Полянов... С неизбежните човешки възторзи, но и с колизиите, съпровождащи всеки търсещ Истината и Познанието Човек.

Ала: "Човек има само една възможност – да иска да бъде свободен. И Бог очевидно е решение, по-добро от което, никой не може да намери" (Емил Чоран)....

И "Обичам, обичам, Бог!" (Дмитрий Карамазов от "Братя Карамазови" на Ф. М. Достоевски.)

14.09.2014 год. - 16.03.2015 год.

гр. Русе

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-…/188-atanas-ganchev

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov