ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ – „ОТ СЛЪНЦЕ ОЗАРЕН, ДЕНЯТ ОТМИНА...”

Словата в заглавието са заимствани от стих на Никола Русанов (10.Х.1931 – 10.Х.1979). Един „канадски” българин, дал много за добрите контакти между двете страни, но позабравен днес. За него съдим от откъслечните сведения в сп. „Родолюбие” и от някои статии в съвременния ни периодичен печат. За жалост, данните не са много. Той е роден в с. Янтра, Великотърновско. Завършва гимназия в Горна Оряховица и Висшия педагогически институт в Шумен. След което четири години учителства в добруджанското с. Житен. През това време баща му и двамата му чичовци отдавна вече са в Канада. За там заминава през 1965 г. и Русанов. В университета на Торонто следва в Историко-филологическия факултет. По-късно преподава в колеж, пише лирика и проза, но най-важното: основава и ръководи вестник „Кръгозори” – орган на канадската българска диаспора. За жалост, приживе не успява да издаде самостоятелна стихосбирка. Както отбелязва in memoriam сп. „Родолюбие”: „През последните години от живота си Русанов се занимава усилено с преводаческа дейност и заедно с канадския поет Джон Коломбо превежда на английски език и издава за първи път в Канада стиховете на български поети”. Загива при катастрофа на рождения си ден тук, в България и е погребан в Горна Оряховица. Стиховете по-долу, с които припомняме за дарованието му, са заимствани от страниците на същото списание.

Но целта на настоящите редове, освен възпоменателна, е и друга: да прикани всички наши сънародници, имащи информация, биографични данни, заглавия на книги и снимки на забравени български автори по света, да влязат в контакт с мен на адрес Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. Целта е имената на авторите да бъдат спасени от праха на времето, а написаното от тях да намери мястото си в съкровищницата на националната ни духовност. Цялото начинание е безкористно и насочено единствено на ползу роду...

 

Никола Русанов

 

СВЕТЪТ ЧУЖБИНЕН НАРАНЯВА

На Запад ходих аз, нататък,

Блаженство дирих по света;

Излъга ме копнежа сладък –

Навред намерих самота.

 

Аз чух живота как шумеше,

Във чудни багри го видях,

Но лъч за мене не пламтеше –

живот достоен не съзрях.

 

Най-сетне в роден край се върнах,

във роден дом, при родна реч;

От прежни страсти се отвърнах

що тласкаха ме надалеч.

 

Светът чужбинен наранява,

там сещаш хладна самота;

Огнище родно всичко дава –

и щастие, и топлота!

 

НОЩ В НАРЕЧЕНСКИТЕ БАНИ

От слънце озарен, денят отмина

по път, извил по урви и гори;

на срещний връх, окичен със борина,

догарят бавно сетните зари.

 

И лунна нощ разстла се над земята,

небе разкри бездънния си свод;

за сладък сън приготви се гората,

в недра стаила толкова живот.

 

Покрай реката вече глъхнат вили,

приспивани от буйните вълни;

и птички спят, крилца си морно свили,

додето пак зората прозвъни.

 

Едничък само славеят не спира.

Всред тишината нежни песни пей;

той кърши глас като вълшебна лира,

която химн възторжен сладко лей.

 

Наоколо стърчат чукари стръмни,

чела забили във небесний шир;

и стелят се по тях гори зелено-тъмни,

отдето лъха приказност и мир.

 

А месецът си плава по безкрая,

облял селото с тайнствени лъчи;

по своя стръмен път едничка само Чая

буботи си в нощта и глухо си бучи.

 

 

НА МОИТЕ СЪСЕЛЯНИ

Аз помня ви по жътва лятна, знойна,

кога поля, нивя пламтяха като в пещ;

как ставахте в зорите на нощта спокойна

и втурвахте се лудо като рат безбройна

към нивите, окъпани във утринната свеж.

 

О, братя мои, груби, почернели,

герои расли във борби и труд,

целувам ви ръцете, от къра загрубели

и вашите лица, от слънце загорели

по нивите, в полята от пекове и студ!

 

Поклон пред вас, о мои братя родни!

Със вас ме свързва спомен мил и свят.

Обичам ви, и вашите поля и ниви хлебородни,

сърцата ви човечни, благородни,

где чувствата тъй искрено пламтят!

 

Чрез вас ми шепнат детските години,

отлитнали за мене като летен сън;

Чрез вас възкръсват близки и роднини,

заспали в вечността, где всеки ще замине,

с последното прости – тъжовния камбанен звън.

 http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-0…/305-georgi-n-nikolov