Владимир Луков, "Мястото, откъдето започва безкраят", Изд."Пропелер", София, 2012 год.

Това е една необичайна за днешното ни литературно пространство Книга. Необичайна като жанр, вплитаща в художествената си тъкан: кратки философски трактати (тук са Бердяев, Камю и Сартр, но и Спиноза...., а и Лао Дзъ, и Конфуций, но и Маркс и "Философските тетрадки" на Ленин...)

"Непознатият", "Писмото", психологически и народопсихологически етюди (тук са Фройд и Юм, но и Димитър Маринов, Цани Гинчев и Найден Шейтанов...)

"Миражът в село Торбалъжи", "Слънчевият човек" и най-вече разказът "Между Усойна и Торище", който всъщност е повествователният епицентър на Книгата; и всички те обединени от вътрешния поток на съзнанието. (Вечният наш учител Фьодор Михайлович Достоевски и вечният Разколников у нас.)

Необичайна като послание. Смирение пред Него, Вечният живот, но и Противоборство срещу нашето време.

"Мястото, откъдето започва безкраят". Присъдата на Поета срещу днешната ни опошлена литературна действителност, срещу "мириса на лайното, което гаджето сере пред теб", срещу "ах, защо, защо ме изпорти ти", срещу "довечера може и да ме няма," защото над всеки майстор стои друг майстор", срещу всички тези "стъклени души", които действат "под прикритие"...

Но по реда си.

Макар и с няколко години по-млад, независимо че дебютира значително по-късно от връстниците си и в не съвсем поетическа възраст ("Човекът с протези",1992), Владимир Луков и като цялостна поетическа природа, но най-вече като гражданска позиция, принадлежи към най-звездното поколение в най-новата ни литература, "поколението на тихия патос" (Борис Христов, Янаки Петров, Миряна Башева, Калина Ковачева, Жеко Христов, Таньо Клисуров, Марин Георгиев), творците, които върнаха поезията ни към корените й, вечната черноземна българска угар. И изведоха "човекът от ъгъла" чрез "малката небесна музика" отново на "Бог баир" (Вл. Луков) , дарявайки го с "Кост от глухарче" (Б. Христов). Поетите, които не бяха нито много гласовити, нито така плодовити като предходните генерации. Поетите, които изпълниха Обетът си пред Бога и днес... са потънали в мълчанието на Мъдреца.

Спирам до тук. Имам кода.

МИРАЖЪТ

Хм, мираж... Миражът, героят на Вл. Луков. Не е ли той, както казваше един наш общ приятел: "Ако не е лъжа, то не е истина". Но не е ли той и нашата бяла, бяла Илюзия, оная слънчевозлатиста Мечта, която ни отвежда към Небесните пасбища....

- Може да се каже и така. Ала Миражът е нашата Несподелимост, нашата Несломимост, нашата Сила, защото е нашата Памет - неща, които ни държат будни, тук и сега, но и в часа на нашата смърт, и след часа на нашата смърт... И ни подготвят за отвъдното, за новото ни трансцедентално битие.

- Ще речеш, че се опълчваме на Битието, за да не потънем в неговото Нищо, за да постигнем същото това Нищо в неговата относителна завършеност, за да не политнем в Бездната!

След продължително мълчание лисицата с непривичен за нея топъл алт се обърна към Малкия принц:

- Знаеш ли... знаеш ли, искам, искам да бъда... опитомена.

- Ще питам Слънцето?- отвърна Вълшебникът от Пателее.

А Слънцето пулсираше над и във всяка видима и невидима Небесна твар.

...

Ала идва времето на равносметката, на житейското и творческо преосмисляне на Пътя. Владимир Луков започва дългия, нелек и предизвикателен Път на Самопознанието и Самосъхранението. От автобиографичното поле през съхранената памет на родовата общност до живеца на на нашето поколение...Чакам продължението, защото кое човешко Дело е цялостно и завършено...

15. 08 - 24. 08. 2012 год. Атанас Ганчев

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-…/188-atanas-ganchev
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov