СЛОВО НА ПРОФЕСОР СВЕТЛОЗАР ИГОВ НА ЮБИЛЕЙНАТА ВЕЧЕР НА ПРОФЕСОР СИМЕОН ЯНЕВ

Уважаеми дами и господа,

Скъпи колеги и приятели на господин Янев,

Когато Симеон Янев ме покани да кажа няколко думи по повод на неговата годишнина, първото, което си помислих, беше кога бяхме деца и кога станахме по-стари от Патриарха, дядо Иван Вазов. А за Иван Вазов се сетих, защото Симеон напълно заслужено е последният носител на Вазовата награда. Което казах, когато бяхме деца, не е просто припомняне за ранните ни години, защото ние не просто бяхме деца, но бяхме и съученици в тези ранни години и то стана така: моите родители бяха учители на Гара Елин Пелин и тъй като там имаше само начално училище, когато го завърших, родителите ми ме пратиха при софийските лели и братовчеди и аз тръгнах в прогимназия в София, но само след една седмица се разплаках и се върнах при мама и тати на Гара Елин Пелин и трябваше да ходя в най-близката прогимназия, която беше на три километра, където през деня в прах, ако не успеехме да се качим в камионите за гара Чукурово през зимата, а зимите тогава бяха още по-снежни и студени от сегашните, вървяхме десетината гараджийчета с туристически раници на гръб, тогава не бяха модни още раниците, ние въведохме тази мода, и отивахме до прогимназията на село Нови хан, където селянчетата от Нови хан ни замеряха с камъни нас, гражданите и единствената сродна душа, която заварих в тази прогимназия, беше Симеон Янев, защото (както знаете) краставите магарета се подушват отдалеч и ние се оказахме единствените пописващи хора в прогимназията. Така ние си четяхме взаимно романите, Симеон дори ми припомни в една своя статия отдавнашна, че тогава съм бил написал научнофантастичен роман, четяхме си взаимно романите и взаимно си правихме критика и така докрая на живота ни, от една страна писатели и може би от първите критики, които си отправяхме един към друг, се разви у нас и вкусът към литературознанието и към критиката, какъвто е един забележителен български съвременен литературовед, професор, университетски преподавател, редактор в много важни издания, критик, литературен историк, литературен теоритик.

Ще започна с писателя Симеон Янев, защото всъщност неговите първи книги са разкази, художествена проза. „Но преди да изляза на ринга”, тя беше издадена 1970 мисля и след това още няколко книги, преди да се появи първата литературоведска книга на Симеон Янев. Така Симеон блестящо дебютира като белетрист, но през 1975 година, ако не се лъжа, излезе и първата му литературоведска книга „Традиции и жанр”. След това Симеон Янев написа още няколко книги, първата разглеждаше българската детско-юношеска литература, след това се придвижи към по-сериозната аудитория и написа една от най-интересните книги на литературата ни през 80-те години, това е романът „Биографии на писатели, генерали и трети лица”. Отбелязвам тази книга, защото ми се струва, че недостатъчно и до днес нашето литературознание я е оценило като един съвсем нов жанр в нашата литература, който до голяма степен предхожда неща, които сега са модерни в цялата световна, включително и българска, постмодерна литература. Това беше една едновременно епическа, но в същото време интелектуално рефлексивна панорама на българския живот от годините по време и между двете световни войни. След това Симеон написа още един тип, в по-ново време, преди няколко години, излезе неговият роман „Биографии на отрепки”, който се отнася, визира съвременните университетски нрави, но и не само тях. Още няма дистанция към тази книга, за да я четем ние като художествена литература, което ще рече, че тя е автореференциална, тъждествено свързана е с нещата, които визира, с познати среди, но за съжаление аз не мога конкретно да говоря от тази гледна точка, тъй като Симеон беше изгонен от университетската си катедра в края, а аз бях изгонен в началото, тъй че нямам никаква представа от академичните нрави в Софийския университет и затова някои по-компетентни до десетина години могат да се изказват, след като тя премине вече към онази сфера, когато няма да има нужда да я съпоставят със съвременните нрави, ще я четат като затворена в себе си, тоест като художествена творба.

Обаче искам да изтъкна още повече приносите на Симеон Янев като литературовед. Защото и в качеството си на университетски преподавател, преподавател по литература в различните амплуата на литературознанието, като редактор в някои важни издания, като най-напред, струва ми се, в „Студентска трибуна”, където беше едно от най-авторитетните имена, направи това издание не просто студентски вестник, но един забележителен литературен седмичник. Като редактор по-късно, първо, мисля в „Пламък”, след това в „Литературен фронт”, а и на други места, като преподавател по българска литература в чужбина, в Белгия някъде през 70-те години и по-късно, отново когато се завърна в Софийския университет, освен това като редактор, съставител на много български издания на класици и съвременни автори, Симеон Янев направи много за един динамичен литературен живот във всички тези години, в които е бил редактор и университетски преподавател. Една особена област от неговите занимания е заниманието с детската литература и детско-юношеската литература. Симеон има една книга,(споменах я вече) която може би е най-добрият преглед на детско-юношеската литература в онези години, за разлика от други, подвизаващи се в тази доста трудна сфера, които не са толкова качествени.

Освен това Симеон Янев има една особена област, в която литературоведски, но и не само литературоведски занимания, това е неговата народностно характерологична есеистика. Като се започне, мисля, (първата му книга беше „Корени”) и след това още няколко книги Симеон издаде, които представят, мисля, че редом с тази на професор Ефрем Каранфилов, една от най-забележителните социологически книги, като забележителните трудове на Иван Хаджийски, това са може би едни от най-ценните национално характерологични есета. Една от галериите, проникновени, есеистични, народоведски портрети, главно на дейци от Българското възраждане. За съжаление аз едва сега видях „1876”, това е единствената книга на Симеон, която аз не съм чел. Но Симеон Янев и в тази сфера на национално характерологичните есета има забележителен принос и то в една така да се каже интердисциплинарна област, защото тя не може да се причисли към филологията само, нито към народопсихологията, нито към културната антропология и именно в този хибриден жанр на есето, който се намира между, но и всъщност, който обединява много различни аспекти на интересите на човека към историята във взаимообогатяващо единство.

Симеон Янев през последните години беше инициатор и главен редактор на едно много важно издание за българската литература и литературна история. Това е неговият „Атлас на българската литература”, от който мисля излязоха вече пет тома, от Освобождението до 1989 година, не зная по-нататък дали проектът ще продължи, защото това са едни години, които са много трудни за летописване, тъй като настъпи един хаос и не всички знаем какво излиза, къде излиза и какво се пише. Но това е един блестящ начин да се съчетае диахронно, исторически синхронно типологически подход в погледа към литературата.Това е една книга, която от начало хронологически проследява по години литературния живот, отбелязва най-важните книги и най-важното писано за тях през годините. Аз например имам особено основание да бъда доволен от този Атлас, тъй като съм автор, който е почетен с най-много страници., За съжаление обаче там не е отбелязана годината на моето раждане и ако не бъде отбелязана и годината на смъртта ми, която вероятно на тази възраст трябва да се очаква в близко време, аз ще остана безсмъртен според този Атлас. Както и да е...Но този Атлас е една много необходима и ценна книга във време, в което има толкова голям хаос в библиографиите, в летописването и в погледите към литературата, тъй като в единия край демонизират епохата на социализма, а в другия, така да се каже, идеализират тази епоха и тези две взаимоизключващи се крайности по някакъв странен начин се взаимолегитимират, което не бих казал, че е много добро за нашия обществен и още повече за културния ни живот.

Но искам тука особено да изтъкна, и с това ще приключа, няколко книги на Симеон Янев, освен в тези области, които вече отбелязах, неговите редакции, неговите антологии на пародията и други от този род книги. Но струва ми се, че най-важният негов литературоведски принос е в три книги. Едната, това е „Традиции и жанр”, това е всъщност първата му книга... Впрочем тук трябва да отбележа, че първата дисертация на Симеон Янев беше посветена на повествователното творчество на Елин Пелин и това, редом с книгата на Радосвет Коларов, е може би най-добрият съвременен поглед към големия класик на българския разказ и на българския хумор и пародия. Тук Симеон отдава дан и дар към регионалното, тъй като самият той като шоп между софийските шопи и байловските шопи, които са на границите, вероятно и това изиграва някакво влияние за този му усет към пародийното и към анализа на всички онези неща в оня хумор, който е така самобитен в това българско, регионално племе, което си има много такива подразделения до софийските до радомирските, самоковските до западните шопи и т.н. Това е един, между регионалната диалектност, един от важните избори на съременните художествени литератури, но в същото време и на българската духовност, която има различни, регионални, диалектни измерения. Да се върнем към книгата „Традиции и жанр”, която представя може би най-добрата историческа поетика на българския разказ. От една страна тя може да се чете като история на класическия период на българския разказ, а от друга страна може да бъде четена като открояване на някои типологически особености на българския разказ и по отношение на външния контекст, и по отношение на вътрешната типология с особеност в разграничението му между фрагментния и монолитния разказ, което някои литературоведи по-късно си го присвояваха в свои визии за литературата.

Другата много важна книга на Симеон Янев, това е „Тенденции в съвременната българска проза”, също от 70-те години, където Симеон Янев пръв обобщи в един до голяма степен панорамен поглед съвременния период на прозата, обобщи в нея различни, показа по-диференциран типологическия релеф на художествените търсения в прозата, особено на най-новите прозаици, онова поколение, към което принадлежи сам Симеон Янев.

Но може би, поне за мене, една от най-важните книги не само на Симеон Янев, но и на българското литературознание през тези години, това е книгата „Пародийното в литературата”, която има така да се каже известно съответствие в една антология, в която Симеон направи на стихотворните пародии. Тази книга е особено важна, защото пародийното е един от белезите на големите преходи и по-точно обрати в литературата. Всички важни етапи и преходи към друг нов етап, по-различен, започват с пародийното. Това е особено показателно за завършека на българския символизъм в творчеството на „гавроша”, тъй да се каже, на българската поезия Христо Смирненски. Христо Смирненски ние повече го ценим като сериозен поет, въпреки че точно там най-неточно го четем, защото не забелязваме, че и след „Червените ескадрони”, които бяха неправилно интерпретирани, по същите стъпки идва едно стихотворение, наречено „Глад”. Ние не достатъчно обръщаме внимание на хумористично-пародийното в поезията на Христо Смирненски. А Христо Смирненски по известен начин е, може да се каже, пародиен не само в откровено хумористичните си стихотворения, той е пародиен дори в сериозните си стихове. Например „Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна...” Тук не можем да усетим, че тази виртуозност, с която Смирненски си служи в типичните щампи и епитети на символизма, в самата тази виртуозност, както и във всяка виртуозност, се съдържа и лек момент на артистична глума. Поет, който е достигнал до висшите степени на своето майсторство, винаги по един лек начин творбите му са пародийни, иронични, включително и към собственото му майсторство. Разбира се, казвам това, защото пародийното е белег вече за изчерпаност на школата на символизма. Всяка така да се каже тенденция, както и при един Йордан Радичков, е изчерпването на един етап в традициите на българската литература. Симеон Янев много добре е уловил и обърнал внимание на един дял на творчеството на Елин Пелин, това са неговите шопски пародии, които между другото са израз на същата изчерпаност на една предходна епоха. Елин Пелин сам е казал, че той го мисли сериозно, а то излиза хумор. Неговите творби, които са не само пародиите Пижо и Пендо, но и тези от „Пепел от цигарата ми” и т.н.,и т.н. те са израз също на едно виртуозно изчерпване на предходния художествен период. Така че особено искам да изтъкна тази книга на Симеон Янев за пародийното в литературата, не само защото тя по същество е първият, а останал и до днес единствен български тематико-исторически труд в пародийното, но и защото работи с един инструментариум във виждането за пародията и нейните функции в литературно-историческия процес, които са напълно на нивото на най-доброто в световното литературознание. Може би само Виктор Шкловски в своите забележителни трудове, които предхождат модерното световно литературознание, върху един литературен материал е изградил една такава теория на пародийното.

Ще завърша с обичайното пожелание; изказано към един приятел от един приятел от най-ранни литературни години. Едно пожелание за дълголетие, здраве и нови щастия в живота, и нови творчески успехи на нашия юбиляр, защото той е роден точно на днешния ден, 27-ми ноември.

(Словото на проф. Светлозар Игов е произнесено в салона на БАН на 27 ноември 2017 г. по повод 75 годишнината от рождението на колегата му проф. Симеон Янев)

   https://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-…/1004-simeon-yanev